Елена Михайловна Петрова. Снимка: Галя Горанова. Интервюто е публикувано през

Елена Петрова, преживяла блокадата на Сталинград, пред Гласове: Един ден татко се върна и каза разстроен Фрида са я изяли

Елена Михайловна Петрова. Снимка: Галя Горанова. Интервюто е оповестено през 2019 година

Дневната ни дажба беше 125 грама самун. Но и до момента не знам от какво беше изработен този самун. Имах възприятието, че е глина. Даже не знам по какъв начин да ви го опиша. Вземете парче ръжен самун, намокрете го, размачкайте го хубаво и ще добиете приблизителна визия за това какво представляваше тогавашния самун. Даваха 200 грама бонбони за месец. Тези бонбони се назоваха „ подушечки “, тъй като бяха с формата на възглавнички, с малко ябълков конфитюр вътре. Аз, да вземем за пример, помня, че едно такова малко бонбонче го разделяхме на три. Сядаме да пием чай. А чаят тогава беше просто гореща вода. Кипвахме я на печка, която се наричаше „ буржуйка “. Ламаринена печка с кюнец, в която горяхме кой каквото откри – табуретки, маси, книги. Ние с майка ми, да вземем за пример, крадяхме празни щайги от един магазин за зеленчуци в прилежащия двор. С дъските от щайгите подгрявахме водата. Към този „ чай “ добавяхме по една третинка от бонбон. И това ни беше вечерята.... Един път, при следващото си връщане от фронта, баща реши да посети една своя съученичка. Върна се доста смутен и безшумно сподели: „ Фрида са я изяли... “ Недоумявах по какъв начин по този начин са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя... Елена Петрова, претърпяла блокадата на Ленинград, споделя спомените си за ужасите на войната и глада в едно покъртително изявление за " Гласове ", което Галя Горанова направи през 2019 година

Дългоочаквана среща... 87-годишната Елена Петрова ме посреща с интелигентен, грейнал взор и благородна петербургска външност в люлинската си панелка. Пристъпва мъчно, под тежкия товар на болежките и на невероятната си житейска орис. Цялото й създание излъчва достолепие, примесено с лека подигравка над несгодите - още от вратата стартира с смешки. Наблюдавам я благоговейно. Лениградска „ блокадница “, както я назовават в Русия. За първи път имам опцията да надникна в очите на човек, познал ужаса и глада на войната през злокобната зима на 1941-1942 година Но и чудото на спасението. Елена Михайловна Петрова е щерка на лейтенант Михаил Максимов - текстописецът на „ Синий платочек “, химнът на Отечествената война, който всеки руснак и през днешния ден може да запее. През последните 59 години живее в България.

Чудя се от кое място да подхвана диалога с моята събеседница, чиято орис е от древен мащаб. Затова я оставям сама да напише първото изречение:

„ Заповядайте в кухнята – обичаното място на съветските дисиденти! “. Смее се.

Обикновено я свързват със „ Синий платочек “ и татко й, а ми се ще да поговорим за нея. „ Знаете ли, „ Синий платочек “ стана напълно инцидентно. Аз в никакъв случай не съм говорила за това нито в Русия, нито тук. Не обичах да акцентирам, че съм " щерка на „ Синий платочек “.

„ Родена съм в Ленинград, на 87 години съм “, стартира делово описа си Елена Петрова.„ Баща ми беше освободен от военна работа, само че все пак отпътува като доброволец на фронта още на четвъртия ден от войната – на 26 юни 1941 година “

Първоначално е назначен като помощник-командир на артилерийски батальон, а по-късно става боен сътрудник на вестник „ В решающий пердах “ към 54-а войска на Волховския фронт.

Помни ли деня, в който беше оповестена войната?

„ Много добре го помня. Предишния ден се бяхме уговорили с една моя съученичка, с която таман бяхме приключили втори клас, и с майките ни, да отидем до Петерхоф. Разхождахме се. Времето беше чудно. Фонтани. Красота. Изведнъж долетя глас по радиото. Събра се навалица. Едни говореха, други плачеха, трети бяха онемели от смут, някои се разбягаха. Говореше Молотов. Войната стартира. После всички тръгнахме на тичешком към гарата. Прибрахме се у дома. Дойде и татко ми. Чудехме се какво да вършим, да се евакуираме ли? Най-напред заминахме при вуйна в Малая Вишера, само че скоро аз, братовчед ми Михаил, мама и баба се върнахме в Ленинград. Споменът за този драматичен ден даже е увековечен на фотография:

Един ден, връщайки се за малко от фронта, татко ми ни сподели: „ Събирайте си бързо багажа, местите се в бомбоубежището под Ермитажа! И ние отидохме. Често нощем се будехме от гърмежа на бомбите. Веднъж, като се прибирахме в бомбоубежището, стартира обстрел. Видях по какъв начин немски снаряд уцели входа на Ермитажа и „ рани “ един от Атлантите, а осколките се посипаха в краката ни и съскаха измежду топящия се сняг...

Братовчед ми Миша, който беше на 14 години, го взеха да работи в завода и той съвсем не се прибираше. Спеше там. Майка му остана в Малая Вишера, защото нямаше право да напуща града. По-късно научих, че мъжът й бил разстрелян по време на сталинските чистки през 1937 година и по-късно оправдан. По време на войната Малая Вишера бе окупирана от немците и следите й се изгубиха. След като се евакуирахме от Ленинград през 1942 година, синът й траял надалеч на Изток и я разкрил някъде в Сибир. Представяте ли си, момче на 15 години да пропътува цяла Русия, с цел да открие майка си. Но я откри. После постъпи в пилотско учебно заведение и стана летец-изпитател. Премести се в Москва, където го открих посредством Българския Червен кръст. С Миша се видяхме единствено един път след войната. Последния път, когато бях в Петербург през 2012 година, той към този момент беше умрял.

Когато войната стартира, бях на 9 години. Бомбоубежището под Ермитажа представляваше дълъг кулоар с ниши. Във всяка от нишите се вместваха по 3-4 индивида. Спяхме на дървени нарове, застлани с кой каквото си е донесъл. Когато татко ми отпътува на фронта, заръча на заместника си, негов другар, да ни оказва помощ. И той в действителност ни оказа помощ. Този заместител имаше щерка Елена, с две години по-голяма от мен. Те бяха в същото бомбоубежище. Тяхната ниша беше заградена с перде, а ние бяхме в съседство навън и всички минаваха около нас. Вечер, като си лягахме, Лена дърпаше пердето, лягаше под одеялото и изпод се чуваше хрус-хрус-хрус. Дали бяха сухари или шоколад – не знам. А през това време ние дъвчехме нашите 125 грама самун, клисав като глина. Никога няма да не помни този тон...Когато нямаше паника, с Лена излизахме на двора и се пързаляхме по заледените пътечки. Можехме да подишаме въздух за 15-20 минути.

Яли ли сте в миналото засъхнала наслойка от кафе, примесена с малко брашно и запържена в рициново масло? Много вкусно! Ама ужасно вкусно! Само дето в никакъв случай по-късно не посмях да го направя “, смее се горчиво Елена Петрова, когато си спомня за глада. И продължава:

„ Баба ми ходеше от време на време до дома ни, който се намираше покрай бомбоубежището, и там на „ керосинка “ (примус) слагаше вода, малко просо и правеше нещо като чорба. Ние го наричахме „ бурда “.

Преди войната всяко лято аз и баба ми ходехме на дача, а родителите ми идваха при нас единствено в събота и неделя. Взимахме си стая чартърен, някъде покрай Ленинград или на Карелския провлак, който си бяхме върнали от Финландия, и цяло лято живеехме там. Обикновено от у дома си носехме керосин, примус, брашно, макарони и други артикули. Затова когато стартира войната към момента се намираха ресурси, приготвени за лятото, та баба можеше да постави в „ супата “ лъжичка олио или щипка сол. Но след Нова година всичко свърши. Понякога татко ми успяваше да съобщи по свои сътрудници, които идваха до Ленинград през Ладожкото езеро, по някоя и друга консерва, спестена от военната дажба. Но имаше самотни хора, на които нямаше кой да оказва помощ и те умираха...

Спомням си по какъв начин един ден шефът на Ермитажа Йосиф Орбели се разкрещя на някакъв човек, който беше откраднал парче самун от изнемощелия си комшия: „ Как може да крадете от събрата си? Що за скотство?! “

Един ден баба отиде за самун с всичките ни продоволствени карти. И не се върна... Чак вечерта я доведоха напълно непознати хора. Припаднала от апетит на опашката за самун. По това време беше нещо всекидневно. Но никой не беше откраднал нито картите, нито парите. Истинско знамение! Хората от опашката я свестили, подали й чантата, в която бяха купоните на трима ни за три месеца и я проводили до вратата на Ермитажа. Не знам по какъв начин по този начин никой не се беше изкушил в тия страшни и гладни времена...

Аз персонално станах очевидец на следната сцена: излезе жена от магазина с артикули, към нея се спусна юноша, сграбчи й чантата и изчезна. А тя падна на земята, цялата в сълзи, и нареждаше: „ Това е краят, това е краят “.

Веднъж, при следващото си завръщане от фронта, баща реши да посети една своя съученичка. Върна се доста смутен и безшумно сподели: „ Фрида са я изяли... “ Недоумявах по какъв начин по този начин са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя...

Никога няма да не помни и по какъв начин един ден вървим с мама по крайбрежната улица покрай Ермитажа, а около нас хората теглят шейни с вода и трупове. Тази върволица от шейни дълго ми се присънваше по-късно...

Ние с водата извадихме шанс, та не се постановяваше да вървим надалече. Срещу нас се намираше фамозният Николски събор, с грамадна градина и ние носехме сняг оттова и го топяхме за вода. Това ни беше и за пиянство, и за къпане.

В бомбоубежището до нас живееше стара дама. Един ден приседна на нара и ни попита: Деца, желаете ли да учите немски? Ние незабавно „ да, да “. А през това време немските бомби падат над главите ни! Ханс и Фриц обстрелват. А ние с Лена седим и повтаряме: Ханс унд Марта баден даа. Това помня. Това бяха познанията ми по немски.

Навръх Рождество Христово през 1942 година в бомбоубежището влетя Орбели с крясъци: „ Събирайте си бързо движимостите, бомба удари водопровода! “. За секунди опаковахме багажа и побегнахме на открито. А там – минус 30 градуса мраз. И мрачно – беше към 10, единайсет часа вечерта. Но по какъв начин да се доберем до у дома? С какво? Транспорт няма. Да носим багаж – не можем. По едно време мама пристигна при нас с шейна и кон! И до момента не мога да си обясня от кое място беше намерила човек с кон в Ленинград. Натоварихме всичко и се прибрахме у дома. Откъде се беше намерил този кон, когато всички кучета, котки, гълъби, птици и коне бяха изядени? Загадка... “

Следващия един месец фамилията е насила да живее в замръзналия дом, без отопление, вода и ток.

„ На 27 февруари баба имаше рожден ден, само че на нас не ни беше до празник. По едно време на вратата се чука. Мама страхливо отвори и що да види: баща се върнал от фронта! И от вратата вика: „ Бързо събирайте багажа! Утре рано отпътуваме, минаваме през Ладожкото езеро по „ Пътя на живота “* и се насочваме към Волхов “. Волхов беше към този момент на фронта и там се намираше неговата редакция, на вестник „ В решающий пердах! “. Помня един огромен боен камион с брезент. Натоварихме се. С нас беше и моят братовчед Миша, имаше и още едно момче на към 14 години. После разбрах, че това е бил синът на основния редактор на вестника. Пътувахме към два дни. Помня, че спирахме, че ни даваха чай по пътя на езерото... Помня по какъв начин свистяха бомбите край нас. Спирахме постоянно, защото към този момент имаше дупки по езерото и трябваше да ги заобикаляме. “

На 2 март 1942 година фамилията идва във Волхов, след което се открива в Череповец.

„ Синий платочек “

„ Татко имаше безспорен слух. Вкъщи се забавлявахме като му пеехме някаква непозната мелодия, а той незабавно сядаше на пианото и я повтаряше “, споделя Елена Петрова. И прибавя: „ Ако беше учил, щеше да стане талантлив музикант, сигурна съм “.

Само че татко й се прочува не с „ моцартовия си слух “, а със стиховете си. Лейтенант Михаил Максимов получава предписание от основния редактор да напише отзвук за концерта на известната по това време Клавдия Шульженко, пристигнала на Волховския фронт. Певицата очевидно харесала интелигентния и доста музикален боен сътрудник, който с лекост приглася на всяка мелодия.

Клавдия Шульженко изпълнава " Синий платочек " по текста на лейтенант Михаил Максимов

Като схваща, че Максимов написа стихове, Шульженко му предлага да съчини нов текст по музиката на Ежи Петерсбурски, подобаващ за военното време. До войната валсът „ Синий платочек “ („ Синята кърпичка “) с текста на Яков Галицкий към този момент е предостатъчно прочут. Но Шульженко усеща, че мирновременната любовна романтика в текста не подхожда на обстановката.

Новият текст би трябвало да е подготвен до идната заран, защото на другия ден е концертът в болничното заведение. Лейтенант Максимов заляга над репортерския бележник и за една нощ написва думите, които скоро ще обиколят цялата страна. „ Войната течеше втора година, бойците към този момент тъгуваха по дома, мнозина бяха изгубили околните си. Реших да пиша за верността, за това, че таман верността пазиме в багра “, спомня си по-късно Максимов.

Шульженко харесва стиховете. На премиерата ранените бойци посрещат песента с екстаз. А на 8 юни 1942 година „ Кърпичката “ е оповестена в дивизионния вестник „ За Родину! “. И лейтенант Максимов се разсънва прочут.

Михаил Максимов написа до жена си и щерка си в Череповец, където са евакуирани: „ Вчера в пощата продаваха картички-песни. Сред тях беше и моят „ Синий платочек “, който написах за Шульженко. Взех една. Ако намеря още – ще ви пратя. На Лапуля ще й хареса – има картинки. Дойдоха едни хора от юг – разправят, че я пеел целият Сталинградски фронт. Това е прелестно...Не тъгувайте. Само да свърши войната тази година, нищо повече не ни би трябвало “.

Датата на писмото е 26 февруари 1943 година Максимов си написа с „ Лапуля “, както галено назовава щерка си Лена, през цялата война. Двамата си наподобяват освен физически, само че и по своята душевна конфигурация.

„ В първите следвоенни години в Ленинград имаше доста немски военнопленници. Ремонтираха разрушените здания, строяха пътища “, спомня си Елена Петрова. „ Помня едно лято, седнал съм на пианото зад отворения прозорец, а долу на двора шетат немци – разчистват подземията. И аз незабавно засвирих Бах – по това време към този момент бях в музикалното учебно заведение. Нека да слушат! Вие, споделям си, искахте всички да ни избиете, а пък ето, аз ще ви изсвирвам Бах!

Но омразата ни не продължи дълго, беше ни жалост за тях...Изнемощели, опърпани, униформите им се веят като на чучело. Ленинград по това време едвам започваше да се съвзема. Раздадоха ни дребни имоти земя отвън града. Садяхме картофи. Баба свари картофи за обяд, излезе от кухнята, а аз тайничко мушкам два картофа в джоба и тичам на двора да ги дам на немците...После се оказа, че баба всичко е забелязвала, само че си е мълчала, с цел да не ме „ уплаши “. И тя ги жалеше... “

След войната Михаил Максимов се връща към предходната си прозаична специалност на инженер-технолог в региона на публичното хранене. Работи като заместник-директор на ресторант „ Нева “ и шеф на популярния ленинградски „ Метропол “...

Що за човек е бил Михаил Максимов, споделя в мемоарната си книга синът на известния руски артист Василий Меркуриев - Пьотр Меркуриев-Майерхолд. Случката се разиграва през 1947 година, гладни следвоенни години: " Случи се покруса. На Манюня (бавачката на Меркуриеви, бел.ред.) й откраднаха всичките ни купони за месеца... Татко бързаше за зрелище, ние останахме вкъщи пред вероятността да си легнем гладни. Вечерта татко ми отишъл в ресторант " Метропол " да вечеря и да измоли някакви артикули. Но очакванията за това били дребни: за такива провинения пращаха в Сибир...Докато баща вечерял, към него се доближил млад, висок и хубав мъж и го опитал: " Василий Василиевич, какво сте се умърлушил подобен? ". Татко му раказал печалната ни история. Той въздъхнал тежко и споделил: " Не се отчайвайте, Василий Василиевич! " и си тръгнал. Татко викнал сервитьора, с цел да заплати. " Вичко е платено ", отвърнал му оня. А когато се прибрал у дома, заварил по какъв начин мама, баба и Манюня преглеждат наличието на четири огромни кашона, цялостни с макарони, салами, слънчогледово олио, кондензирано мляко... " Виж, Вася, донесоха ги и споделиха, че са за теб. От кого - не споделиха ".

Оказа се, че младият хубав мъж от вечерта е шефът на " Метропол ", летенантът-фронтовак Михаил Максимов. Семейството ни завърза сърдечно другарство с чичо " Миша ", което продължи чак до гибелта на моите родители... ", споделя Пьотр Меркуриев.

-----

През 1960 година Елена Михайловна се дами за българин и идва да живее в България. Има две деца. Дъщеря й Аня и синът Михаил наследяват музикалния гений на дядо си. Тя е концертираща пианистка и живее в Швейцария. Той е заставен да зареже цигулката, с цел да изхранва фамилията си в София.

---------

* “Пътят на живота ” е наречено трасето по замръзналото Ладожко езеро, което остава единствената връзка при обсадата на Ленинград с външния свят.