Нови стихотворения от ЕЛЕНА АЛЕКОВА
ЕЛЕНА АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Завършва Литературния институт " М. Горки " в Москва, където пази и научна степен лекар по лингвистика. Автор е на 14 поетични книги, романа в стихове " Милена " в две елементи, книгите " Отвъд думите " (белетристика), " По невидимите автомагистрали " (литературна критика), " Моята България " (публицистика) и други Носител е на влиятелни национални поетични награди. Води креативните вечери в Националния книжовен салон " Старинният файтон ". Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските публицисти, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските сдружения в България и Тракийския теоретичен институт.
СВЕТЪТ
Когато си на дъното на пъкъла...
Дамян П. Дамянов
1.
Лети светът и в случай че искаш още
да бъдеш част от неговия темп,
не спирай, не тъгувай, не залитай,
а в тръпните му далнини прохождай.
Ах, какъв брой неизбродени простори
пред теб като на длан се разгръщат!
Не казвай: " Оставете ме на мира!
Не мога... Много ми е нанагорно... ".
Светът не бърза да те изостави,
с какво ли не те мами и притегля:
ту звънка наслада в трелите на птиче,
ту безоблачен лъч, ту ентусиазъм позабравен.
Ту непомерна любов ти изпрати,
която радикално те раздрусва
и за която мислиш, че е късно,
изпуснал всички влакове и дати.
Дори ветрец в косите ти нашепва,
че има още пътища безкрайни
и толкоз неизброими секрети,
които чакат да ги ръснеш с боязън.
И не че нещо е належащо,
и не че грам изпитание изисква...
В ръце вземи се и поемай риска
да бъдеш жив, да бъдеш, да те има.
2.
Дори когато самичък на себе си не трябваш,
даже когато в нищо не намираш смисъл,
даже когато в мрачни мигове на уязвимост
присъда смъртна, без да искаш, си подписваш...
Дори когато нещо те е наранило -
дотолкоз, че чак ти идва да те няма
и вдигаш рамена: " Аз бях дотук... ", без сили
да превъзмогнеш себе си и още драма...
Дори когато си от завист зла стъписан,
даже когато си сковано обезвoлен -
от пропастта вдигни се и тръгни начисто,
както през преспите покълва нова пролет.
Светът въпреки всичко е приказно добра опция
за всеки звезден дух, от самотност обвеян -
и колкото мъка да го спохожда,
да се научи и измежду пъкъла да живее.
Светът не е отговорен и не го е грижа
за твоите действителни или не несрети.
И в случай че тъмен и неправилен ти се вижда -
пални го с твоя звезден огън, с цел да свети.
И хайде, усмихни се и тръгни напреко,
въпреки по тръни и бодли весден да вървиш.
При толкова шансове към Бога и пътеки
какви пет страдания или 10 преизподни!
РАВНОВЕСИЕ
Няма какво да добавиш,
няма какво да отнемеш.
Някой в капан е на популярност,
различен е затиснат от задължение.
Някой скучае в покои,
различен под кашон се примъква.
Няма какво да поклатиш -
всеки е в своя си ад,
в своя тиган си се пържи,
своята истина реализира.
Кротко със ропота, друже!
Всекиму своето стига.
Тъй е организиран светът ни.
Хора - овци и апаши.
Всеки върви си по пътя.
Всеки за всичко си заплаща.
* * *
Накъдето и да потегли -
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все тези там въпроси.
Както и да го извъртам,
както " и това ще мине "...
Уж безсмъртни, но смъртни -
някак си на половина.
Иде ми да се отплача,
иде ми да... като виждам:
сякаш е безкрайност, а на крачка -
първи мирис до мирис финален.
Нито сметките излизат,
нито с някого да диспутирам.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй от горната страна.
Нещо схвана, притискам крепко,
само че убягва ми още веднъж.
Хем е ясно, хем - мъгляво.
Истинско, само че и лъжовно.
Най-подир ми светва просто
(или гръмотевица ме тресна):
" Карай я, дребосъче, напряко
право към онази пропаст,
от която се страхуваш,
от която мира нямаш -
може да не съществува,
в случай че и да е примамна.
Без въпроси, без " тъй като ",
без неистини и ала-бала... ".
Ето, потеглям през пръсти...
И стартирам изначало.
ПОЕЗИЯ
Широк и желт вечерний свет,
Нежна апрельская хладина.
Ты опоздал на доста лет,
Но все-таки тебе я рада.
Анна Ахматова
Да, някой търси смисъл по-дълбок,
а различен дълбае в облици и тематики,
в посока друга трети пък поема,
четвърти търси жанр и пъстър слог.
А в действителност е пределна елементарност.
Несложни ритми, облици и рими.
И неясно някой срича: " Догони ме! " -
в безкрайна безответна пустош.
И тръпно чака отговор, напук
на всичко, дето го опровергава.
А в действителност е живот, едвам долавян,
без форма, боя, мисъл, възприятие, тон.
ЗИМНА ИМПРЕСИЯ
Грациозно и красиво
в езерото лебед бял
с бялата мъгла се слива
или с моята тъга.
Всичко се е спотаило.
Свят прочут и чужд.
Трепка облак белокрилен
в синкавия необят.
Грациозно и красиво...
Полет, шемет... С цялостна гръд...
Други бездни се откриват,
други мисли се роят...
И валят снежинки бели -
перушинени перца.
Чезнат в танца им лимити,
контури, лица.
А в душата - бяло, бяло.
И тъгата отзвъня.
Край... А може би начало...
Абсолютна тишина.
ГОВОРЕНЕ
Словото Ти се излива над мен
като поток живителен.
Към Тебе духът ми е насочен -
без думи нещо приказва.
Ти, несъмнено, долавяш какво.
Аз нещо сякаш възприемам.
На небето всевиждащото Око.
В душата - зрънца и слама.
Наболялото кой ще позволи?
Кой раните ще превърже?
Стълбата - с върволицата души.
Разсипващата се същина.
Всичко тече. Всичко ще изтече.
Но... някъде ще се влее.
На сърцето пиринченото звънче.
Посоките ненадейни.
Колко отрадно е, че ден след ден
безмълвно с Теб си приказваме.
Лепетът на духа ми насочен.
Словата ти животворни.
ИМАШ И НЯМАШ
Тази тишина бездумна.
Тези призрачни стени.
Огън без огниво лумне.
Звънне стих. И отзвъни.
Розите цъфтят и светят.
Птици, слънце, мирис.
Тези дни и нощи летни.
Този цветен летен свят.
Накъдето да погледнеш -
ври, кипи, лъчи, талази.
Облаци гърмят следващи.
Дъжд вали. И не вали.
Няма накъде да бързаш.
Спри. Почакай. Поеми
тази болежка, този въздух.
Поклони се доземи.
Мигове неуловими.
Дим и прахуляк. И суетност.
Тези шемети без име
и несмислени неща.
Всичко имаш. Но и нямаш.
Толкова хубавини.
Хайде, поплачи. Но само
след момент се усмихни.
Просто така. Животът зрее.
И след момент ще отцъфти.
Тази пропаст ненадейна.
Тези ясни висоти.
СВЕТЪТ
Когато си на дъното на пъкъла...
Дамян П. Дамянов
1.
Лети светът и в случай че искаш още
да бъдеш част от неговия темп,
не спирай, не тъгувай, не залитай,
а в тръпните му далнини прохождай.
Ах, какъв брой неизбродени простори
пред теб като на длан се разгръщат!
Не казвай: " Оставете ме на мира!
Не мога... Много ми е нанагорно... ".
Светът не бърза да те изостави,
с какво ли не те мами и притегля:
ту звънка наслада в трелите на птиче,
ту безоблачен лъч, ту ентусиазъм позабравен.
Ту непомерна любов ти изпрати,
която радикално те раздрусва
и за която мислиш, че е късно,
изпуснал всички влакове и дати.
Дори ветрец в косите ти нашепва,
че има още пътища безкрайни
и толкоз неизброими секрети,
които чакат да ги ръснеш с боязън.
И не че нещо е належащо,
и не че грам изпитание изисква...
В ръце вземи се и поемай риска
да бъдеш жив, да бъдеш, да те има.
2.
Дори когато самичък на себе си не трябваш,
даже когато в нищо не намираш смисъл,
даже когато в мрачни мигове на уязвимост
присъда смъртна, без да искаш, си подписваш...
Дори когато нещо те е наранило -
дотолкоз, че чак ти идва да те няма
и вдигаш рамена: " Аз бях дотук... ", без сили
да превъзмогнеш себе си и още драма...
Дори когато си от завист зла стъписан,
даже когато си сковано обезвoлен -
от пропастта вдигни се и тръгни начисто,
както през преспите покълва нова пролет.
Светът въпреки всичко е приказно добра опция
за всеки звезден дух, от самотност обвеян -
и колкото мъка да го спохожда,
да се научи и измежду пъкъла да живее.
Светът не е отговорен и не го е грижа
за твоите действителни или не несрети.
И в случай че тъмен и неправилен ти се вижда -
пални го с твоя звезден огън, с цел да свети.
И хайде, усмихни се и тръгни напреко,
въпреки по тръни и бодли весден да вървиш.
При толкова шансове към Бога и пътеки
какви пет страдания или 10 преизподни!
РАВНОВЕСИЕ
Няма какво да добавиш,
няма какво да отнемеш.
Някой в капан е на популярност,
различен е затиснат от задължение.
Някой скучае в покои,
различен под кашон се примъква.
Няма какво да поклатиш -
всеки е в своя си ад,
в своя тиган си се пържи,
своята истина реализира.
Кротко със ропота, друже!
Всекиму своето стига.
Тъй е организиран светът ни.
Хора - овци и апаши.
Всеки върви си по пътя.
Всеки за всичко си заплаща.
* * *
Накъдето и да потегли -
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все тези там въпроси.
Както и да го извъртам,
както " и това ще мине "...
Уж безсмъртни, но смъртни -
някак си на половина.
Иде ми да се отплача,
иде ми да... като виждам:
сякаш е безкрайност, а на крачка -
първи мирис до мирис финален.
Нито сметките излизат,
нито с някого да диспутирам.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй от горната страна.
Нещо схвана, притискам крепко,
само че убягва ми още веднъж.
Хем е ясно, хем - мъгляво.
Истинско, само че и лъжовно.
Най-подир ми светва просто
(или гръмотевица ме тресна):
" Карай я, дребосъче, напряко
право към онази пропаст,
от която се страхуваш,
от която мира нямаш -
може да не съществува,
в случай че и да е примамна.
Без въпроси, без " тъй като ",
без неистини и ала-бала... ".
Ето, потеглям през пръсти...
И стартирам изначало.
ПОЕЗИЯ
Широк и желт вечерний свет,
Нежна апрельская хладина.
Ты опоздал на доста лет,
Но все-таки тебе я рада.
Анна Ахматова
Да, някой търси смисъл по-дълбок,
а различен дълбае в облици и тематики,
в посока друга трети пък поема,
четвърти търси жанр и пъстър слог.
А в действителност е пределна елементарност.
Несложни ритми, облици и рими.
И неясно някой срича: " Догони ме! " -
в безкрайна безответна пустош.
И тръпно чака отговор, напук
на всичко, дето го опровергава.
А в действителност е живот, едвам долавян,
без форма, боя, мисъл, възприятие, тон.
ЗИМНА ИМПРЕСИЯ
Грациозно и красиво
в езерото лебед бял
с бялата мъгла се слива
или с моята тъга.
Всичко се е спотаило.
Свят прочут и чужд.
Трепка облак белокрилен
в синкавия необят.
Грациозно и красиво...
Полет, шемет... С цялостна гръд...
Други бездни се откриват,
други мисли се роят...
И валят снежинки бели -
перушинени перца.
Чезнат в танца им лимити,
контури, лица.
А в душата - бяло, бяло.
И тъгата отзвъня.
Край... А може би начало...
Абсолютна тишина.
ГОВОРЕНЕ
Словото Ти се излива над мен
като поток живителен.
Към Тебе духът ми е насочен -
без думи нещо приказва.
Ти, несъмнено, долавяш какво.
Аз нещо сякаш възприемам.
На небето всевиждащото Око.
В душата - зрънца и слама.
Наболялото кой ще позволи?
Кой раните ще превърже?
Стълбата - с върволицата души.
Разсипващата се същина.
Всичко тече. Всичко ще изтече.
Но... някъде ще се влее.
На сърцето пиринченото звънче.
Посоките ненадейни.
Колко отрадно е, че ден след ден
безмълвно с Теб си приказваме.
Лепетът на духа ми насочен.
Словата ти животворни.
ИМАШ И НЯМАШ
Тази тишина бездумна.
Тези призрачни стени.
Огън без огниво лумне.
Звънне стих. И отзвъни.
Розите цъфтят и светят.
Птици, слънце, мирис.
Тези дни и нощи летни.
Този цветен летен свят.
Накъдето да погледнеш -
ври, кипи, лъчи, талази.
Облаци гърмят следващи.
Дъжд вали. И не вали.
Няма накъде да бързаш.
Спри. Почакай. Поеми
тази болежка, този въздух.
Поклони се доземи.
Мигове неуловими.
Дим и прахуляк. И суетност.
Тези шемети без име
и несмислени неща.
Всичко имаш. Но и нямаш.
Толкова хубавини.
Хайде, поплачи. Но само
след момент се усмихни.
Просто така. Животът зрее.
И след момент ще отцъфти.
Тази пропаст ненадейна.
Тези ясни висоти.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ