За да оцелее любовта, не превръщай другия в нещо, което не е
Екхарт Толе: Егото взема решение, че харесва някой и го прави специфичен. Прави го собствен „ избавител “. Използва го, с цел да прикрие непрекъснатото си незадоволство, възприятието за „ непълнота ”, гнева и омразата, които са скрити в него…
Това, което най-често назоваваме обич, в действителност е тактика на егото да избегне капитулация…
В този смисъл, испанският език е най-откровен. „ Тe quiero “ значи по едно и също време „ Обичам те ” и „ Искам те ”. За егото „ Искам “ и „ Обичам “ е едно и също. При същинската обич обаче няма „ желая ”. При нея отсъства желанието да притежаваш или променяш колегата си.
Егото взема решение, че харесва някой и го прави специфичен. Прави го собствен „ избавител “. Използва го, с цел да прикрие непрекъснатото си незадоволство, възприятието за „ непълнота ”, гнева и омразата, които са скрити в него. Затова, когато егото каже „ Обичам го ”, то в действителност се пробва да прикрие негативните усеща, които постоянно го съпровождат: възприятието за незадоволеност, за злощастие, за безполезност. И въпреки за малко, тази заблуда сякаш работи…
Идва миг обаче, когато, неумишлено, индивидът, който сме създали специфичен в очите си, се проваля във функционалността си да прикрива болката ни, омразата, неудовлетвореността или нещастието ни, безполезността и непълнотата ни. Тогава на повърхността излиза възприятието, което прикриваме, проектира се върху нашия фаворит, за който сме мислили, че ще ни „ избави ”. И ненадейно любовта се трансформира в ненавист. Егото не осъзнава, че тази ненавист е проекция на болката, която е потискало и прикривало. Егото има вяра, че другият е отговорен за нея. А от кое място идва болката? Откъде идва пустотата? От неналичието на връзка с теб самия…
Някои хора имат доста връзки. Те се влюбват и разделят. Много пъти. И обичат за малко. Защото никой не може непрекъснато да прикрива болката ни. Никой не може да ни запълни неналичията в самите нас.
Изходът е в капитулацията. Егото капитулира. Защото сме създали идната стъпка. Защото сме прогледнали. Това е импровизиран, вътрешен мир, тишина и възприятие, че в действителност си живо. Този вътрешен покой е това, което е нашата същина. Той е това, което сме търсили в обекта на нашите усеща. То й е това, което е в нас самите.
Инфо: http://mostzaknigi.com
