Какво не знаем за Димарио, първото гръцко село по новия път ...
Ефим Ушев е роден през 1959 година в Златоград, а ръководеният от него „ Златоградски вестник “ през януари означи своята 36-годишнина.
През 2025 година излязоха от щемпел две негови книги от трилогията „ Избрани страници “. В първият том влязоха „ Из историята на Златоград и на Родопите “ и „ Публицистика – обстоятелства, срещи, мнения “, а във втория: „ Фолклорът в Родопите “ и „ Театър, книги, диалекти, изявленията “.
Под негово съставителство и увод е и книгата от локален създател, с етнографско-историческо наличие, представяща третата част от трилогията „ Избрани страници “, която също излезе в края на 2025 година.
В интервала 2015-2020 издава поредицата от четири тома за историята на Златоград и региона, с общото заглавие „ Златоградски страници “, обхващащи живота на този родопски район във всички исторически интервали от неговото битие.
Преди тях обаче издава като създател и съставител още осем книги, измежду които са „ Златоградската национална лирика “ (Македония прес, София, 2002); „ Станислав Сивриев в българската литература “ (Славена-Варна, 2010); „ Изсуши ме, изгори ме… “. Българският родопски фолклор в Ксантийско “ (Славена-Варна, 2012).
Той описа пред " Марица " своите усещания от Димарио, първото гръцко село по новия път до Бяло море след откриването на граничния преход към Ксанти през Рудозем.
Преди петнадесетина години, когато откривахме пътя Златоград-Ксанти, внезапно набъбна ползата в страната към прилежащите родопски селца отвъд границата, известни в миналото като Даръдрските бани - по името на едноименното село Баните, Ксантийско. Разбира се, този интерес беше подхранен дълго преди този момент, тъй като в новостартиралия при започване на 90-те години „ Златоградски вестник “ обстойно и нашироко изнасяхме текстове за историята на региона, за неговото значение във вековните му връзки с близкия единствено на десетина километра бивш околийски център Деридере /днешния Златоград/. И в действителност, тогавашната Златоградска околия се е простирала в земите от Тупоклу/Топукли, днешното с. Средногорци/ на север, до с. Синиково /дн. Сатрес, Ксантийско,/ на юг.
А това „ поддържане “ на читателя бе с една-единствена цел – освен да ги запознае с нещо непознато от историята ни, само че и да насърчи интереса му, че
връзките с този южен родопски район и неговите хора би трябвало да бъдат възвърнати.
А също по този начин пътят, свързвал ни с него, прочут от епохи с названието „ Друмът “, все в миналото също би трябвало да бъде възобновен. Напомнихме и за издадената през 1914 година и съвсем неразрешена след 9 септември 1944 година книга на писателя Антон Страшимиров „ В южните земи “, изследваща историята и представяща вероятностите в бъдеще навръх тази част от обширната родопска планина на юг.
(Казвам „ съвсем неразрешена “, защото даже в единственото академично издание на Страшимиров в 8 том от 1962 година, книгата му е безжалостно окастрена и записана „ Из „ В южните земи “, т. е. елементи от нея, по този начин както е дадена и другата му най-значима народоведска творба, издадена в целокупност едвам преди двайсетина години - „ Нашият народ “, пусната там отново „ Из „ Нашият народ “…)
Разбира се можем да споменем и по-късно
възобновените родови срещи за хората от двете страни на границата
на върха „ Св. Костадин “, откъдето е минава пътят; можем да споменем и подписаното съглашение за другарство на община Златоград с гръцката община Хрисуполис, както и за издигнатия параклис „ Св. Константин и Елена “ на метри от граничната вадичка. И за още доста цивилен „ акции “ все от този жанр, една от които бе прекомерно показателна за интензивността ни тогава и в. „ Марица “ по това време написа материал под заглавие: „ Докато в Златоград откриха банкова сметка за набиране на средства за път към Гръцко, в Рудозем строят нова джамия “…
И всичко това, в края на краищата,
докара до публично разкриване на пътя Златоград-Ксанти през 2010 г.
Давам тази къса „ историческа “ препратка в този момент, когато 35 години по-късно открихме новия граничен преход към Ксанти, този път през Рудозем. И още веднъж, както в миналото, избуява интерес към граничните селца, този път от „ онази “ страна, рудоземската, за които никой не е писал, за които не е имало нито цивилен акции, нито медийно „ поддържане “, цената за което, обаче, е 30-годишно забавяне за стартирането на пътя…
А насреща ни чакат същите хора, както ни чакаха в ксантийските селца против Златоград -Баните/Термес, Сареле/Кидарис, Мемково/Медоса, Шахин/Ехинос, Салища/Главки и пр.
Селцата против Рудозем – Демерджик/Димарио, Козлуджа/Котили, Есьорен/Ореон, Вълканово/, Емонион, Пашевик/Пахни и прочие – всички те извънредно, даже напряко казано единствено българоезични, където не можеш да се объркаш и отзивчиви хора постоянно ще те насочат където, каквото и колкото ти е нужно.
Пътят през Рудозем най-сетне беше отворен при започване на тази година
Първото от селцата против новия граничен пункт край Рудозем обаче е село Димарио, чието остаряло име е Демерджик. Сега то е единствено на 10 минути път от българската граница.
Когато преди време обикалях всички тези села, с цел да си протоколирам къде националните им песни, къде забавния им диалект, разбрах, че локалните схващат българският език и ще ти отговорят, само че сдържано, по-дистанцирано. Нямаш шансове нито за по-сериозен контакт с тях, камо ли пък ария да ти запеят. В началото е недоверието към непознатия, „ другоселеца “. Както бе споделил в миналото Вакарелски, доста сол ще би трябвало да изядеш с хората,
с цел да ги открехнеш я за приказка, я за ария, я за най-обикновен мохабет.
Всъщност родопският акцент е този, който те доближава и сближава с тях, когато по някое време чуваш да споделят, че „ сва е нашо мо́мче (б. а. това е наше момче) “. Такава една преживелица имах в първото селце след Рудоземско, която по-долу ще ви опиша. Преди това малко за самото село.
До селото се стига през три тунела и шест моста по новия трансграничен път
Снимка Българска телеграфна агенция, Елена Павлова.
Демерджик, съгласно някои локални, носи името си от фамилия на хора тук – Демерджиеви. Както е и с произхода на наименованието в други околни села: Мемково – от име Мемко, Братанково – от име Братан, Козлуджа – от Козлуджови, околност Костово в с. Ехинос и прочие
Според други обаче
името е обещано на селото от тогавашния рандеман на желязна руда
тук. „ Демир “ на турски е желязо. Повечето хора обаче се сещаха за въглищен рандеман тук, който е бил от дълго време преустановен, само че не и за рандеман на желязо. Което точно ме навежда на концепцията да приема първия вид – този от семейството Демерджиеви. Без да съм безапелационен, несъмнено, тъй като даже нашият академик Любомир Милетич е записал името на селото през 1912 година като „ Демирджик “, без обаче да е показал версия за произхода на името.
Наименование Димарио то получава още с първата вълна на гръцките преименувания на села и местности в Западна Тракия през 1920 година, незабавно след Ньойския контракт от ноември 1919 година, с който региона ѝ е предадена за ръководство.
В ската на планината, където е ситуирано селото, има връх, който хората назовават Ченгенено, а големите скални формирания, които ще виждате до момента в който пътувате, може да ви е пояснение за какво този път бе доста сложен и нескончаем за изграждане. Просто доста крепко къртене е падало тук, с цел да стигне до сегашните мостове , тунели и прелестно изпълнен бетоново-асфалтен „ друм “.
…Но да се върна на онази преживелица, която дадох обещание нагоре, при първото ми посещаване в селото, някъде през 1999-2000 година Разбира се, че търсех с кого да се разговоря и на една тераса на първи етаж от къща, която бе наедно с пътя, на който съм застанал и единствено една ограда и дребен двор ни делеше, виждам жена на възраст, в черна мюсюлманска одеждa, забулена в лицето с забрадка. Попитах я нещо за селото, в смисъл по какъв начин да излезем за към прилежащото с. Меливия, само че получих единствено един празен, неразбиращ и безгласен взор.
Заговаряме се обаче с моя сателит на нашенски акцент и видях, че дамата се усмихна и сподели: „ Ве галеба сте си наши, отде идите? Да не сте от Булгърѝя? “ (Б. а. – Вие сякаш сте си наши, от кое място идвате. Да не сте от България). Казваме незабавно, че сме от Златоград, преглеждаме селото и вървим към Алмалъ, както е остарялото наименование на Меливия.
Спомням си, че по-късно я попитах да ни каже някаква чисто „ демерджицка “ дума, а тя споделя: „ Тъпань “. На бележката ми, че и в Златоград му споделяме барабан, тя прибавя: „ Не, в Шахин му викат „ топань “, пък Гече кладенец – „ тапань “…
Интересно, нали?
Оттогава разбрах още, че с локалните хора няма смисъл да наричате селата в региона с гръцки имена – те множеството сами не ги знаят, само че добре знаят имената, които са от дълго време изхвърлени от гръцките карти и изобщо от гръцката топонимия. Втората съществена и цялостна промяна на тази топонимия в цялата завзета територия на Македония и Тракия след 1920 година, става с едно държавно разпореждане от 1926 година И най-хубавото е, че в това разпореждане са дадени всички български наименования и против тях, в друга колонка – новите гръцки. Така и за нас остават като памет вековните наши наименования на села, градове, местности, реки, та даже и долове и долчинки, до които нямахме достъп близо един век.
А и да разберем и правилото, по който става заменянето – най-често се изхожда от самия изконен смисъл на понятието, което се преименува – например Широка поляна става Сироко, Кръсто поле – Ставруполи, защото кръст на гръцки е ставрос и т. н. Има, несъмнено и съществени недомислици, да вземем за пример не е ясно каква е логиката звучното българско име Братанково, да го преименуваш на…Горгона. Онази глава със змиите от митологията, нали знаете… Или пък на с. Мемково да сложиш име…Медоса, т. е. медуза… Просто непоносимо!
Сега за с. Демерджик ще ви кажа най-важното, съгласно мен.
А точно – че това е родното място на огромната родопска певица Емине Буруджи . Която от дълго време живее в Ксанти, несъмнено, само че с помощта на която доста велики бисери на българския родопски фолклор не се не помнят и остават вечно в съкровищницата на нашата фолклористика и песенно национално творчество.
Достатъчно е да чуете песните ѝ „ Руса ко́са имам “, „ Откъци ми от бахчъта “, „ Тримина брате градо градехо “, „ Пукни со, тресни “, „ Радо, бела Радо “ и още доста, освен с цел да се уверите в думите ми, само че и сами да се насладите и да съпреживеете по новому едни от най-великите български родопски песни в техния достоверен, непипнат от учени фолклористи-теоретици вид.
Нещо повече – през 2018 година Емине Буруджи бе в основата на издаването на последната книга на солунския лингвист и фолклорист Петрос Теохаридис, който умря преди две години – един голям събирачески труд на българския фолклор от гръцката част на Родопите, който няма еднакъв на себе си освен в Родопите като цяло, само че и в цяла Гърция. Благодарение на това издание, съпроводено с диск, съдържащ към 150 осъществявания на родопски песни от локални реализатори, имаме като списък скъпи национални мостри от Южните Родопи в тон и текст.
И единствено това да бе дало на Родопите селцето Демерджик, наричано и Димарио, то остава вечно в духовната история на България.
По-долу ви предлагам текстовете на две от песните на Емине Буруджи, които тя извършва и до през днешния ден по съборите и другите празници в Ксанти, Гюмюрджина, Солун и други
1. От бално по-бално…
От бално по-бално станова,
но е мене най-бално.
Любено му е набило
низ бяла ряка висока,
цяла година нема го.
Листице, мойо, зелено!
Другаде капеш, не капеш,
в корито борже йокапи,
да си ми пристигна любено.
Черен ми гарван духада,
черен ми хабер дониса:
- Любе ле, любе, галено
куга ще са върнеш, любе ле,
със тебе да се сбереме,
като две китки извити,
като два стръка босилек.
2. Карай ме, мъмрей…
Карай ме, мъмрей, любе ле…
Сетне щиш пишман да станеш.
Ага ще са, любе, задмерам
в чернана земя длибока -
кой ще ти бялко опере,
мазно ти ще изрови,
кой ще ти мазно налепи,
любе ле, благо и драго.
Дурде е любе надалеч,
дурде му вървят ногине,
дурде му барат ръкине.
И ага са любе разболе
закара си я, заява.
Немой ме кара, любе ле,
халал ти, любе, не правем,
твоисе тежки думице.
През 2025 година излязоха от щемпел две негови книги от трилогията „ Избрани страници “. В първият том влязоха „ Из историята на Златоград и на Родопите “ и „ Публицистика – обстоятелства, срещи, мнения “, а във втория: „ Фолклорът в Родопите “ и „ Театър, книги, диалекти, изявленията “.
Под негово съставителство и увод е и книгата от локален създател, с етнографско-историческо наличие, представяща третата част от трилогията „ Избрани страници “, която също излезе в края на 2025 година.
В интервала 2015-2020 издава поредицата от четири тома за историята на Златоград и региона, с общото заглавие „ Златоградски страници “, обхващащи живота на този родопски район във всички исторически интервали от неговото битие.
Преди тях обаче издава като създател и съставител още осем книги, измежду които са „ Златоградската национална лирика “ (Македония прес, София, 2002); „ Станислав Сивриев в българската литература “ (Славена-Варна, 2010); „ Изсуши ме, изгори ме… “. Българският родопски фолклор в Ксантийско “ (Славена-Варна, 2012).
Той описа пред " Марица " своите усещания от Димарио, първото гръцко село по новия път до Бяло море след откриването на граничния преход към Ксанти през Рудозем.
Преди петнадесетина години, когато откривахме пътя Златоград-Ксанти, внезапно набъбна ползата в страната към прилежащите родопски селца отвъд границата, известни в миналото като Даръдрските бани - по името на едноименното село Баните, Ксантийско. Разбира се, този интерес беше подхранен дълго преди този момент, тъй като в новостартиралия при започване на 90-те години „ Златоградски вестник “ обстойно и нашироко изнасяхме текстове за историята на региона, за неговото значение във вековните му връзки с близкия единствено на десетина километра бивш околийски център Деридере /днешния Златоград/. И в действителност, тогавашната Златоградска околия се е простирала в земите от Тупоклу/Топукли, днешното с. Средногорци/ на север, до с. Синиково /дн. Сатрес, Ксантийско,/ на юг.
А това „ поддържане “ на читателя бе с една-единствена цел – освен да ги запознае с нещо непознато от историята ни, само че и да насърчи интереса му, че
връзките с този южен родопски район и неговите хора би трябвало да бъдат възвърнати.
А също по този начин пътят, свързвал ни с него, прочут от епохи с названието „ Друмът “, все в миналото също би трябвало да бъде възобновен. Напомнихме и за издадената през 1914 година и съвсем неразрешена след 9 септември 1944 година книга на писателя Антон Страшимиров „ В южните земи “, изследваща историята и представяща вероятностите в бъдеще навръх тази част от обширната родопска планина на юг.
(Казвам „ съвсем неразрешена “, защото даже в единственото академично издание на Страшимиров в 8 том от 1962 година, книгата му е безжалостно окастрена и записана „ Из „ В южните земи “, т. е. елементи от нея, по този начин както е дадена и другата му най-значима народоведска творба, издадена в целокупност едвам преди двайсетина години - „ Нашият народ “, пусната там отново „ Из „ Нашият народ “…)
Разбира се можем да споменем и по-късно
възобновените родови срещи за хората от двете страни на границата
на върха „ Св. Костадин “, откъдето е минава пътят; можем да споменем и подписаното съглашение за другарство на община Златоград с гръцката община Хрисуполис, както и за издигнатия параклис „ Св. Константин и Елена “ на метри от граничната вадичка. И за още доста цивилен „ акции “ все от този жанр, една от които бе прекомерно показателна за интензивността ни тогава и в. „ Марица “ по това време написа материал под заглавие: „ Докато в Златоград откриха банкова сметка за набиране на средства за път към Гръцко, в Рудозем строят нова джамия “…
И всичко това, в края на краищата,
докара до публично разкриване на пътя Златоград-Ксанти през 2010 г.
Давам тази къса „ историческа “ препратка в този момент, когато 35 години по-късно открихме новия граничен преход към Ксанти, този път през Рудозем. И още веднъж, както в миналото, избуява интерес към граничните селца, този път от „ онази “ страна, рудоземската, за които никой не е писал, за които не е имало нито цивилен акции, нито медийно „ поддържане “, цената за което, обаче, е 30-годишно забавяне за стартирането на пътя…
А насреща ни чакат същите хора, както ни чакаха в ксантийските селца против Златоград -Баните/Термес, Сареле/Кидарис, Мемково/Медоса, Шахин/Ехинос, Салища/Главки и пр.
Селцата против Рудозем – Демерджик/Димарио, Козлуджа/Котили, Есьорен/Ореон, Вълканово/, Емонион, Пашевик/Пахни и прочие – всички те извънредно, даже напряко казано единствено българоезични, където не можеш да се объркаш и отзивчиви хора постоянно ще те насочат където, каквото и колкото ти е нужно.
Пътят през Рудозем най-сетне беше отворен при започване на тази година
Първото от селцата против новия граничен пункт край Рудозем обаче е село Димарио, чието остаряло име е Демерджик. Сега то е единствено на 10 минути път от българската граница.
Когато преди време обикалях всички тези села, с цел да си протоколирам къде националните им песни, къде забавния им диалект, разбрах, че локалните схващат българският език и ще ти отговорят, само че сдържано, по-дистанцирано. Нямаш шансове нито за по-сериозен контакт с тях, камо ли пък ария да ти запеят. В началото е недоверието към непознатия, „ другоселеца “. Както бе споделил в миналото Вакарелски, доста сол ще би трябвало да изядеш с хората,
с цел да ги открехнеш я за приказка, я за ария, я за най-обикновен мохабет.
Всъщност родопският акцент е този, който те доближава и сближава с тях, когато по някое време чуваш да споделят, че „ сва е нашо мо́мче (б. а. това е наше момче) “. Такава една преживелица имах в първото селце след Рудоземско, която по-долу ще ви опиша. Преди това малко за самото село.
До селото се стига през три тунела и шест моста по новия трансграничен път
Снимка Българска телеграфна агенция, Елена Павлова.
Демерджик, съгласно някои локални, носи името си от фамилия на хора тук – Демерджиеви. Както е и с произхода на наименованието в други околни села: Мемково – от име Мемко, Братанково – от име Братан, Козлуджа – от Козлуджови, околност Костово в с. Ехинос и прочие
Според други обаче
името е обещано на селото от тогавашния рандеман на желязна руда
тук. „ Демир “ на турски е желязо. Повечето хора обаче се сещаха за въглищен рандеман тук, който е бил от дълго време преустановен, само че не и за рандеман на желязо. Което точно ме навежда на концепцията да приема първия вид – този от семейството Демерджиеви. Без да съм безапелационен, несъмнено, тъй като даже нашият академик Любомир Милетич е записал името на селото през 1912 година като „ Демирджик “, без обаче да е показал версия за произхода на името.
Наименование Димарио то получава още с първата вълна на гръцките преименувания на села и местности в Западна Тракия през 1920 година, незабавно след Ньойския контракт от ноември 1919 година, с който региона ѝ е предадена за ръководство.
В ската на планината, където е ситуирано селото, има връх, който хората назовават Ченгенено, а големите скални формирания, които ще виждате до момента в който пътувате, може да ви е пояснение за какво този път бе доста сложен и нескончаем за изграждане. Просто доста крепко къртене е падало тук, с цел да стигне до сегашните мостове , тунели и прелестно изпълнен бетоново-асфалтен „ друм “.
…Но да се върна на онази преживелица, която дадох обещание нагоре, при първото ми посещаване в селото, някъде през 1999-2000 година Разбира се, че търсех с кого да се разговоря и на една тераса на първи етаж от къща, която бе наедно с пътя, на който съм застанал и единствено една ограда и дребен двор ни делеше, виждам жена на възраст, в черна мюсюлманска одеждa, забулена в лицето с забрадка. Попитах я нещо за селото, в смисъл по какъв начин да излезем за към прилежащото с. Меливия, само че получих единствено един празен, неразбиращ и безгласен взор.
Заговаряме се обаче с моя сателит на нашенски акцент и видях, че дамата се усмихна и сподели: „ Ве галеба сте си наши, отде идите? Да не сте от Булгърѝя? “ (Б. а. – Вие сякаш сте си наши, от кое място идвате. Да не сте от България). Казваме незабавно, че сме от Златоград, преглеждаме селото и вървим към Алмалъ, както е остарялото наименование на Меливия.
Спомням си, че по-късно я попитах да ни каже някаква чисто „ демерджицка “ дума, а тя споделя: „ Тъпань “. На бележката ми, че и в Златоград му споделяме барабан, тя прибавя: „ Не, в Шахин му викат „ топань “, пък Гече кладенец – „ тапань “…
Интересно, нали?
Оттогава разбрах още, че с локалните хора няма смисъл да наричате селата в региона с гръцки имена – те множеството сами не ги знаят, само че добре знаят имената, които са от дълго време изхвърлени от гръцките карти и изобщо от гръцката топонимия. Втората съществена и цялостна промяна на тази топонимия в цялата завзета територия на Македония и Тракия след 1920 година, става с едно държавно разпореждане от 1926 година И най-хубавото е, че в това разпореждане са дадени всички български наименования и против тях, в друга колонка – новите гръцки. Така и за нас остават като памет вековните наши наименования на села, градове, местности, реки, та даже и долове и долчинки, до които нямахме достъп близо един век.
А и да разберем и правилото, по който става заменянето – най-често се изхожда от самия изконен смисъл на понятието, което се преименува – например Широка поляна става Сироко, Кръсто поле – Ставруполи, защото кръст на гръцки е ставрос и т. н. Има, несъмнено и съществени недомислици, да вземем за пример не е ясно каква е логиката звучното българско име Братанково, да го преименуваш на…Горгона. Онази глава със змиите от митологията, нали знаете… Или пък на с. Мемково да сложиш име…Медоса, т. е. медуза… Просто непоносимо!
Сега за с. Демерджик ще ви кажа най-важното, съгласно мен.
А точно – че това е родното място на огромната родопска певица Емине Буруджи . Която от дълго време живее в Ксанти, несъмнено, само че с помощта на която доста велики бисери на българския родопски фолклор не се не помнят и остават вечно в съкровищницата на нашата фолклористика и песенно национално творчество.
Достатъчно е да чуете песните ѝ „ Руса ко́са имам “, „ Откъци ми от бахчъта “, „ Тримина брате градо градехо “, „ Пукни со, тресни “, „ Радо, бела Радо “ и още доста, освен с цел да се уверите в думите ми, само че и сами да се насладите и да съпреживеете по новому едни от най-великите български родопски песни в техния достоверен, непипнат от учени фолклористи-теоретици вид.
Нещо повече – през 2018 година Емине Буруджи бе в основата на издаването на последната книга на солунския лингвист и фолклорист Петрос Теохаридис, който умря преди две години – един голям събирачески труд на българския фолклор от гръцката част на Родопите, който няма еднакъв на себе си освен в Родопите като цяло, само че и в цяла Гърция. Благодарение на това издание, съпроводено с диск, съдържащ към 150 осъществявания на родопски песни от локални реализатори, имаме като списък скъпи национални мостри от Южните Родопи в тон и текст.
И единствено това да бе дало на Родопите селцето Демерджик, наричано и Димарио, то остава вечно в духовната история на България.
По-долу ви предлагам текстовете на две от песните на Емине Буруджи, които тя извършва и до през днешния ден по съборите и другите празници в Ксанти, Гюмюрджина, Солун и други
1. От бално по-бално…
От бално по-бално станова,
но е мене най-бално.
Любено му е набило
низ бяла ряка висока,
цяла година нема го.
Листице, мойо, зелено!
Другаде капеш, не капеш,
в корито борже йокапи,
да си ми пристигна любено.
Черен ми гарван духада,
черен ми хабер дониса:
- Любе ле, любе, галено
куга ще са върнеш, любе ле,
със тебе да се сбереме,
като две китки извити,
като два стръка босилек.
2. Карай ме, мъмрей…
Карай ме, мъмрей, любе ле…
Сетне щиш пишман да станеш.
Ага ще са, любе, задмерам
в чернана земя длибока -
кой ще ти бялко опере,
мазно ти ще изрови,
кой ще ти мазно налепи,
любе ле, благо и драго.
Дурде е любе надалеч,
дурде му вървят ногине,
дурде му барат ръкине.
И ага са любе разболе
закара си я, заява.
Немой ме кара, любе ле,
халал ти, любе, не правем,
твоисе тежки думице.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ