Едва ли има човек, който подозира на какво точно са

Едва ли има човек, който подозира на какво тъкмо са способни волята и силата за живот. През годините сме ставали очевидци на разнообразни тествания, документирани по един или различен метод, само че историята на Джейкъб Милър може да се трансформира в извънредно завладяваща, освен това за редица лекари. В края на септември 1863 година при борбата за Чикамауга – Гражданската война на Съединени американски щати – измежду бойците участва и Джейкъб Милър. Редникът е причислен в редиците на съюзническата войска.

По време на една от престрелките, мъжът получава патрон в челото. Рана от сходен тип нормално коства живот, само че не и при Милър. Той освен оцелява, само че и продължава да живее години. Разказва за прекарването си в локален вестник през 1911 година Споделя, че е бил прострелян и незабавно е изгубил схващане, само че когато отворил очи, към този момент не се намирал на фронтовата линия, а доста обратно зад сражението, освен това в противниковата линия. Изисква се доста изпитание, с цел да се изправи и благодарение на приклада си и доста скоро мъжът потегля измежду съперниците.

Споделя, че никой не му обърнал внимание, тъй като бил толкоз облян в кръв, че най-вероятно никой не му давал повече от една-две минути живот. Когато съумява да стигне до остарял път, стартира да върви по него. Междувременно кръвта се лее като река и го принуждава да затвори очите си, като понякога бърше десния си клепач, с цел да продължи да вижда най-малко посоката, в която върви. След изминаването на несигурно разстояние, редникът се предава и ляга настрана от пътя.

Няколко санитаря го виждат и го поставят на носилка и незабавно го водят в полевата болница. Лекарската помощ обаче не е изключително надеждна, въпреки всичко и годината, в която се случва сражението не е белязана с здравна гражданска война. Сестрата поставя мокра забрадка на главата на редника, хирургът декларира, че няма да оперира, тъй като ще аргументи единствено повече болежка, а и бил сигурен, че за този боец няма какво повече да се направи. На идната заран сестрата минава още веднъж на визитация с доктор и стартира да маркира ранените, които би трябвало да заминат за болничното заведение в Тенеси. Когато Милър желае да бъде изпратен, лекарите пишат в неговия картон, че е тежко ранен.

Понеже армията отстъпва, полевият доктор декларира, че в случай че Милър е хванат, той по-късно ще бъде размемен за различен военнопленник. Това предложение въобще не стимулирало потърпевшият да продължи да лежи. Помолил сестрата да изпълни манерката му с вода и се подготвил за път. Самият той споделя, че до момента в който е имал сили да се влачи по пътя, нямало да се предава. Кръвта е слепила клепачите му и единственият вид да проглежда е като отваря едното око с пръсти.

Когато се отбива, с цел да си почине, удря главата си в едно дърво и усеща по какъв начин цялото му тяло е в извънреден потрес. Докато чака да събере малко сили, минава каруца и притежателят ревизира дали редникът е жив. Късметът е на негова страна, тъй като по-рано денем е умрял един от тежко ранените. Натоварват ранения и отпътуват за полевата болница, по пътя Милър публично губи схващане. Когато отваря очи за повторно, той вижда, че се е озовал в дълга постройка и към него има стотици други ранени.

Редникът се изправя и с манерката си полива главата. Осъзнава, че има двама боеца от неговата дивизия, които не могат да повярват, че Милър е измежду ранените в болничното заведение – формалната версия на лекарите е, че той е оставен на фронта, с цел да почине. В коридора излиза наяве, че всеки, който може да върви, би трябвало да премине в друга постройка, тежкораненият боец моли своите другари да го водят, тъй като не вижда, само че ще се оправи самичък с дистанцията. По пътя бойците срещат и своя капитан, който съумява да им откри храна.

Милър си спомня ясно, че това е първото нещо, което поставя в устата си от деня на прострелването – преди два дни. Докато тримат лягат под каруцата и чуват само пукането на горящо дърво, техният капитан прекарва вечерта безсънен и постанова раните с мокри кърпи. На сутринта, до момента в който мъжете закусват, полеви доктор минава и търси ранени хора. След като Милър получава болнично облекло, хирург прочиства и превързва раната му – още веднъж за първи път от три дни.

След това лекарите го изпращат в Бриджпорт, Алабама. Каруцата обаче е извънредно неуместна и след продължителното друсане, взема решение, че е време да излезе и да се разноски. Дългата разходка е към 80 километра пешком. По време на тази разходка, най-сетне едното око може да се отвори независимо. В Бриджпорт се качват на влака за Нашвил. Когато най-сетне пада в несвяст в купето, мъжът осъзнава жестоката истина – пясъкът в неговия часовник е на изчерпване.

На идващият ден, когато идва в болничното заведение, Милър помни само по какъв начин е подложен в гореща вана. Прекарва известно време там и по-късно е изпратен в Луисвил, Кентъки, а след това отпътува и за Нова Албания, Индиана. Във всяка една болница се моли да извадят патрона от главата му, само че на всички места му отхвърлят. След 9 месеца болки, двама хирурга се съгласяват да оперират. Куршумът от мускет е изваден на 17 септември 1864 година Години по-късно, когато споделя историята в такива елементи, Милър споделя, че това прекарване е отпечатано в съзнанието му вечно.

В този интервал болката го напуща, когато спи, а през останалото време продължава злокобното страдалчество. Освен това, ветеранът споделя историята, без да се оплаква. През далечната 1911 година е получавал месечна пенсия от 40 $. До края на живота му, дупката не се затваря.

Заглавна фотография: By Kurz & Allison – Library of Congress, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1484303