Едва ли човек се замисля колко силен може да бъде

Едва ли човек се замисля какъв брой мощен може да бъде и в какво може да се трансформира. Неговият лик сега е известен върху банкнотата от 50 лв.. Едва ли обаче някой се замисля толкоз за творчеството, що се касае за цената на парите, само че дано се срещнем с един от най-обичаните ликове, които бихме желали да бъдат доста повече в портфейла. Освен пари, този човек завещава нещо доста повече на света и даже съумява да стигне до Нобеловата премия по литература. Пътят не е по никакъв начин лек и на финалът на неговия креативен път е несъмнено, че нищо не може да даде наслада в живота му. Пенчо Славейков се ражда в многодетното семейство на Ирина и Петко Славейкови.

Бъдещият стихотворец има още 5 братя и сестри. Въпреки огромните компликации, за образованието на дребния Пенчо са открити пари и от родната Трявна в Стара Загора дружно с татко си, там където същият ще работи като преподавател. С експлоадирането на Руско-турската война, той е измежду хората, които виждат опожаряването на града. Цялото семейство съумява да стигне до Търново – надалеч от сраженията. Много по-късно Славейков ще се връща в тези мемоари, изграждайки своята „ Кървава ария “. След войната татко му издава вестници. Малкият Пенчо би трябвало да ги популяризира и продава, а в края на 1879 година семейството се мести в София, където Славейков учи до 1881 година Когато Пенчо Славейков отпътува в Пловдив, с цел да учи в Пловдивската действителна гимназия, той повежда митинг.

Не против маските или против правото за навестяване на питейни заведения, а против неприятното преподаване и опита на учителите да спестят малко повече от материала. Зад гърба си, младежът разполага с татко си Петко, Славейков и други, като точно те ще възпламенят любовта към литературата и националното творчество. Една гениална концепция е да стартират събирането на всички приказки, с които дребните деца са били приспивани вечер. Заедно с татко си, дребният Пенчо обикаля България и продължава да води един необикновен списък, някои от приказките, които се надяваме, че към момента да се четат на дребни деца и опознава родната просвета.

През 1884 година след детска игра и изтощеност, Пенчо заспива върху снежна пряспа и го откриват чак на идващия ден. Това е първата му среща със гибелта и в най-ранна възраст ще го промени вечно. Въпреки големите старания на фамилията да го излекува, до края на живота си Пенчо остава мъчно преносим. Трудно му е да написа, тъга е да приказва, от време на време мисли за самоубийство, само че откакто е прикрепен на легло, стартира да чете, освен това доста. И до момента в който индивидът през днешния ден ще търси най-различни мотиватори, то Пенчо ще се насочи към Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайрих Хайне и доста други. За това, че е друг, той стартира да прави оценка самотата като нещо доста особено. Първата му книга със стихове – „ Момини сълзи “ е ранният опит за творчество, само че откакто още не е подготвена или най-малко не вижда някакво самопризнание, самичък събира копията от книжарници и библиотеки и ги изгаря. Като участник в списание „ Мисъл “, неговият взор към лириките се трансформира.

Вече обръща внимание на балади, на философско-историческо творчество и още доста други. През 1892 година отпътува в Лайпциг, с цел да учи философия. Продължава да работи за списание „ Мисъл “ и „ Българска колекция “. Пенчо има доста необятен мироглед за познания и учи хармония, хармония на поетическото изкуство, хармония на драмата, като слуша лекции от Вилхелм Вунд, Елстер, Вюлкер и още доста други. За малко време става член в Лайпигското сдружение на феновете на изкуството, Лайпигското литературно сдружение и още доста други. Изучава интензивно Гьоте и Хайне, преглежда многочислените проучвания, впечатлява се от тяхната философия.

При завръщането си в България през 1898 година е назначен в Българското книжовно сдружение – през днешния ден е познато като Българска академия на науките. Работи като учител в Софийската мъжка гимназия и продължава да бъде част от списание „ Мисъл “ и книжовен кръг „ Мисъл “. Завързва връзка с поетесата Мара Белчева, като тя носи освен интимна непосредственост, само че и креативна, известната му „ Кървава ария “ стартира да се приготвя в този интервал. Славейков обикаля Европа, с цел да преглежда другите библиотеки и да следи развиването на библиотечното дело. След завръщането си в София е уволнен от министъра на просвещението и назначен като организатор на учебния музей. Никога не заема този пост и стартира да пътува.

Посещава Люцерн, Хофлу, Горат, Андермат, Лугано, Рим, Флоренция и още доста други. Последните месеци от живота си, Славейков прекарва в курорта Брунате, покрай езерото Лаго ди Комо. Тук би трябвало да напомним и срещата с Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейско литературно отличие. Това се случва на 30 януари 1912 година Именно Йенсен превежда някои от творбите на Славейков на шведски, преглежда се неговото изцяло творчество, а усещане на журито прави и огромното внимание към необятния кръг от ползи, които мъжът има. По това време Пенчо води една борба, която ще бъде изгубена – тази за живота му.

Озовавайки се в Италия, той към този момент не е кадърен да приключи своята творба. Условието гласи, че всеки труд би трябвало да бъде приключен, с цел да взе участие за премия. Освен това в България се предлага Иван Вазов, след неналичието на поддръжка, Йенсен самичък предлага Славейков за Нобелова премия по литература. Битката на поета и на неговия добър другар завършва с една депеша, написана от Мара Белчева, тя гласи единствено „ Пенчо не диша към този момент. “. С това завършва и цялата сага към живота му. Тихият и постоянно ядосано гледащ Пенчо Славейков, не съумява да получи самопризнание, прочее неговата обич с Белчева е подложена на критика, тъй като дамата е останала вдовица и клюките по неин адрес в никакъв случай не завършват. Малцина знаят, че тя продава дома си в България, с цел да заплати лекуването на Славейков.

До последно се надява, че ще го види благополучен и със международно самопризнание, само че когато един човек е постигнал своята задача, неговият живот към този момент няма доста стойност. След гибелта му, Мара ще придвижи костите му в България и ще продължи да живее в мизерия до края на живота си. Голяма част от неговото творчество се намира в архива на Шведската библиотека, където е бил превеждан от Йенсен. Защо в България оферират Вазов, а не Славейков? На първо място ще открием, че самият Пенчо е има доблестта да назова Вазов – създател с безпаричен и муден език. Освен това политическите безредици и преследванията на Стамболов против татко му, който умира през 1895 година

Не можем да виним човек с три вагона книги зад тила си, както и знания в една от най-тъмните философии за гледната му точка. Славейков е освен критик на сътрудниците си, той е критик на политиката, критик на метода на живот, критик на всичко, което по някаква причина нарушава неговия заветен мироглед. Има ли поле да се изрича по този начин? Категорично, когато приказваме за ученик и интелектуалец на немската школа, за човек с нежно сърце, като и до през днешния ден лириките му остават ненадминати, може умерено да бъде считан за феномен, какъвто действително е. За страдание не е пристигнал в вярното време и може би не е бил подготвен за публиката, която ще се открие.

Пенчо е сивият стихотворец, на нито една фотография няма да откриете ухилен, такива просто не съществуват. И в случай че рецензиите са една от аргументите за неговите неволи, любовта с Мара Белчева е другото тегло в живота. Красавицата показва освен неповторим и избистрен разум, само че също по този начин е възпитаничка на Виена, а момента, в който се завръща назад в България, в обич ѝ се вричат персони като Фердинанд и Стамболов. Дамата се омъжва за Христо Белчев. Двамата обаче са единствено четири години дружно, тъй като Белчев е погубен.

Едва по-късно идва време за срещата със Славейков и основаването на една обич, която може да бъде видяна на сцената на театъра. Двамата не просто съумяват да прокарат традиция, само че и да основат гении, които да слагат родната сцена на европейско равнище. Впрочем няма афектиран човек от Пенчо Славейков, само че по този начин или другояче знаем, че в последните си дни, Славейков се е опитвал да държи своята химикалка, до момента в който неговата обичана е пособия.

Заради гения си, поради доблестта да бъде куцият бегач, който печели надпреварата и поради нежния език, който може да плющи като бич против нелепостта, той остава в Италия за дълго време. Като даже в последните си редове декларира, че ще чака различен живот, с цел да възкръсне. За страдание още не сме разкрили неговият еквивалент. Хора от неговата порода се раждат един път на век и минават толкоз бързо през всички линии на живота, че от време на време никой не може да ги открие.

Снимки: Wikipedia