Едно отскачане на тенис топка беше достатъчно, за да ме

Едно подскачане на тенис топка беше задоволително, с цел да ме направи по-добър брат, и, както се оказа след това, по-добър човек. Топката отскочи преди доста години, по времето когато бях в четвърти клас, а по-малкият ми брат Брус – във втори. С Брус си бяхме у дома и си играехме на нашето си откритие, включващо изстрелването на тенис топка от стената на мазето. В един миг, когато Брус беше наред, се обърнах на другата страна и когато погледнах отново, видях в очите му виновност. За част от секундата се разигра безгласен диалог.

Излъгах , сподели той, без да споделя нищо.  Пропуснах и се надявах, че няма да забележиш.

Знам.

Малко ме е позор.

И мен малко ме е позор поради теб.

Сърдиш ли се?

Мне, не е кой знае какво. Хайде да играем.

Това беше цялата работа, единствено дето не беше. Единственото, което не си разменихме в оня миг, само че си казвахме с същински думи доста пъти през идващите години, беше какъв брой необикновено е цялото прекарване, по какъв начин в един спокоен, къс момент бяхме споделили схващане, емпатия, разкайване, амнистия, възприятие за мярка и някакво необичайно, интимно надзъртане в съзнанието на всеки един от нас. Братската динамичност по време на играта в този миг освен усъвършенства връзката посред ни, само че и всички останали връзки, които щяхме да имаме по-късно в живота си, когато сходен тип състрадателно четене на мислите щеше да ни е от огромна изгода.

Връзката сред братя и сестри, за всички нас, е непрекъсната и всепоглъщаща. Братята и сестрите ни ни учат на приятелство и борби, на преданост и съревнование, по кое време да се защитим и по кое време да си траем, по какъв начин да споделяме секрети и по какъв начин да ги нарушаваме. Учим за егоизма и себеотдаването, за менторството и слушането – всички умения, без които започваме живота си, и които е по-добре да придобием, в случай че желаеме да действаме в огромния свят на открито.

Чрез всичко това сътворяваме връзка с братята и сестрите си, каквато няма да имаме с никой различен. Родителите ни ни изоставят прекомерно рано, сътрудниците и децата идват прекомерно късно. Братята и сестрите са единствените, които познаваме и които са с нас от самото начало.

Социализирането сред братя и сестри стартира рано и има най-силното си изражение в това, което може да бъде наречено свободна от война зона, другояче казано – мястото за игра. Родителите не преувеличават, като споделят, че децата им се карат непрекъснато. Наистина е по този начин. Проучване на Университета на Торонто потвърди, че във възрастовата група 2-4 братята и сестрите влизат приблизително в 6,3 кавги на всеки час или по една на всеки 9,5 минути.

Във възрастта 3-7 става по-добре, само че единствено малко, с 2,5 спора за 45 минути игра или по 3,5 кавги на час. За задачите на проучването спорът не е дефиниран като някакво единично боричкане, насмешка или удар по братското рамо. Става въпрос за три поредни прояви на неприязън – провокация, реакция и отговор на реакцията. Излиза, че братята и сестрите са нон-стоп във война.

Повечето от тези кавги включват някаква благосъстоятелност – фамилното закононарушение, в което си играеш, пипаш или даже гледаш нечии непознати неща. „ Открихме, че за 95% от по-малките и за 93% от по-големите деца отнемането на движимост е най-големият проблем в връзките им ” , описа ми психологът Катрин Селмън от Университет Редландс за книгата ми „ Братският резултат ” от 2011-а.  „ Това е извънредно значима част от развиването на идентичността – концепцията, че „ каквото си е мое, си е мое, а каквото си е твое, си е твое. ”

Но собствеността сигурно не е единствената причина за войната. Дума изкривено, злобна смешка, прекрачване на невидимата линия, която разделя територията ти на масата от тази на по-голямата ти сестра, постоянно може да са виновници за започването на противников огън.

В същинския живот спорове се случват от самото начало, само че пробвайте се да влезете в дълготрайна, нестихваща война с другари от учебно заведение и напълно скоро ще се озовете сами на детската площадка. А братята и сестрите не мърдат никъде; може да спорите и да се карате колкото си желаете, само че най-после ще си легнете в една и съща детска стая. Това прави кавгите сред братя и сестри нискорисков табиет, което значи, че всички поведенчески проба-грешка моменти може да си не престават, до момента в който, надяваме се, не се научат най-хубавите уроци за отбягване на спорове или разрешаването им.

„ Съревнование и спорове ще има постоянно ” , споделя Шърли Макгуайър, асоцииран професор по логика на психиката в Университета на Сан Франциско.  „ Но топло отношение, съдействие и доверие също. ”

Много добре замислено проучване на Конкордия юнивърсити в Монреал илюстрира отлично това. Учените събрали три възрастови групи братя и сести – от 4 до 8, от 6 до 8 и от 7 до 10, и ги оставили да си вършат каквото си вършат по принцип, което било да се скарат за нещо. Изследователите (в наличието на родителите) помолили двойките да опишат за какво се карат. Самото споменаване на това почнало нова свада. След това сравнили какво се случва, в случай че родителите се намесят, с цел да потушат спора, и какво става, в случай че нещата се развият по естествения си път.

Без изненада, имало по-малко повреди в договарянията, когато родителите се намесвали, и нямало никакво физическо принуждение. Също по този начин не е изненада и фактът, че било доста по-вероятно да се стигне до някакво позволение при съществуването на родител, който да го предложи. Но точно това предложение било и решението, и казусът. Историята демонстрира, че е доста по-малко евентуално две враждуващи страни да стартират още веднъж война, в случай че сами са стигнали до извод за преустановяване на спора, в сравнение с в случай че трета страна ги принуди да седнат на масата за договаряния. Така че и братята и сестрите, оставени сами да изгладят разликите си, стигат до по-дълготраен мир.

Учените от Монреал разкрили, че деца, които са оставени да се карат сами, освен че се оправят по-добре с приключването на кавгата и сдобряването, само че и си измислят някакви правила, които да им оказват помощ да избегнат същия скандал за в бъдеще – да вземем за пример, не ми пипай играчките, без да питаш, или в случай че използваш таблета ми, го зареждай. Такъв вид междуличностно законодателство, направено в придвижване, е извънредно значимо за другари, сътрудници, съпрузи – за всички хора, с които споделяме нежни връзки, които не могат да търпят повторението на един и същи скандал отново и отново.