Едно изключение сред писарушките за Живков е големият български писател

Едно изключение измежду писарушките за Живков е огромният български публицист Валентин Караманчев (1932 - 2022).Днес ще го забележим и в ролята му на съставител;предлагам ви фрагмент от документалната му книга “Патила и страдалчества на книги и люде ”, както и записан от него поразителен спомен, от който може да се разбере, най-малко ненапълно, какво е претърпял бащата Тодор Живков след гибелта на щерка си Людмила. И още един спомен на общоизвестния публицист Георги Маркове присъединил Караманчев, който не се цитира постоянно в нашите медии. Не мога да дефинира и този текст на Георги Марков по различен метод, с изключение на като поразителен. И още един... С какво оскърбление е посрещнал Живков “свинската опашка ” с подписа от Борис Димовски и епиграма на Радой Ралин. Радой, който той е приемал нееднократно в кабинета си както се приема добър другар. И по тази причина може би огорчението му от “предателството ” на Радой е толкоз огромно.

Валентин Караманчев “Патила и страдалчества на книги и люде ”, изд. “Синева ”, 2016 година

Из глава “Петър Дюлгеров ”

[...]Няма да пропусна и различен случай за Живков и Дюлгеров. Записал съм го в бележките си, както ми го описа брачната половинка на Дюлгеров Мария.

След погребението на Людмила Живков се уединил в нашия край,в Пирин, над Разлог, в гората „ Тишето ”. Имаше остарял горски дом. Преустроен, непретенциозна база на Окръжния комитет на партията. На това място, измежду закътана огромна поляна, пресечена от планински поток жандармеристка контрачета е умъртвила младия партизанин Асен Лагадинов. Обезглавили го, тялото зарили плитко в храстите, а главата изложили на площада в Разлог. След това я хвърлили в клозетната яма в двора на гимназията, в която била настанена жандармерията. На Девети септември разкрили ямата и пуснали в нея капитан Николчев да търси Асеновата глава измежду опашати червеи...

Тодор Живков се уединил в „ Тишето ”, съпроводен от малобройна защита. Разрешено било единствено на окръжния секретар Петър Дюлгеров и брачната половинка му понякога да го навестяват. Един ден го поканили да се разходят по пътеката към „ Байови дупки ” и хижа „ Яворов ”. Тръгнали четирима с военачалник Кашев, постепенно и нагоре. Изведнъж от един изострен завой изскочил брадясал селяндур, който на колесарка влачил по стръмното надолу два големи борови натрупа. Едва удържал впряга. Кашев и Дюлгеров избързали напред, предиздвикали трупчията да спре и му обяснили за какво. Старецът вързал за всеки случай воловете за една борика, забил цапината в дънера й и се запътил към групата. Подал ръка и промълвил: ”Що стана бе, другарю Живков, оти изпущихте детето?„ Живков седнал и тупнал с десница по земята и дърварят да седне до него. „ Стана, що стана, побратиме. ” „ Какъв огромен грях изплащаш с подобен хесап(сметка - бел. Хр. Г.)? ” Живков мълчал. Насълзил се. И трупчията си избърсал очите. “Изплащам, само че не знам кой от греховете ми. ”„ Добре, че пристигна тука. Няма от „ Тишето ”по-убав санитарен пункт за твойта мака. ” Поседяха безмълвно двамата. Ние край тях дума не обелихме. Взехме си сбогом със стареца, само че не продължихме нагоре, а си тръгнахме надолу, без ищах за диалог.

Георги Марков, Среща с Тодор Живков, 1978 година

* * *

На осми ноември двамата с режисьора Асен Шопов се изправихме пред пропуща в постройката на Централния комитет на партията, входа против Народната банка. Чувствах се прекомерно неловко, тъй като бях споделил на Асен, че Живков е поискал да го види. Това напълно не беше по този начин, само че аз се надявах, че първият секретар в края на краищата ще одобри двама ни. Офицерът на пропуща, който взе паспортите ни, сподели, че е обявено единствено за мен, само че аз настоях, че има неразбирателство и че сме двамата с Асен. Той звънна по телефона, като изясни евентуално на някоя от секретарките на Живков какъв е казусът. След малко слезе облечен в цивилни облекла чиновник от сигурността и, без да каже нито дума, ни поведе по стълбите нагоре. Въздъхнах с облекчение. Причината да упорствам Тодор Живков да види от близко Асен Шопов беше напълно елементарна. За доста хора в театралната подчиненост, както и за множеството от софийските по-важни клюкари, Асен беше странна и мистериозна персона. Това тяхно мнение почиваше съвсем извънредно върху своеволието на Асен да носи брада. Нека кажа, че по мое време за виновни приятели в партията и милицията носенето на брада, изключително от младежи, се смяташе за ярка антиобществена проява, за индиректен израз на политически митинг. В Театъра на въоръжените сили, откъдето Асен беше изпъден (въпреки че най-големите сполуки на този спектакъл бяха дело на Асен), военните началници също се позоваваха на брадата му, обвинявайки го в идеологическа нечистоплътност. В реалност упорството на Асен да носи брада беше израз на най-обяснима суетливост. Просто индивидът се харесваше повече с брада. Именно с брадата дребното му лице и цялата му слаба фигура придобиваха самобитна внушителност, той подсещаше на съветски интелектуалец от края на предишния век. Нищо повече. Онези, които познаваха Асен Шопов от близко, виждаха, че у него освен че нямаше нищо декадентско, само че той беше изцяло правилен на своята селска кръв, притежаваше такова крепко земно възприятие за действителност, което беше и най-силната част на неговата постановка. Той беше доста сензитивен младеж, със блян към автентично мислене и със удивително въображение. При диалог Асен правеше най-положително усещане и бързо разпръскваше всевъзможни предразсъдъци, основани от брадата му и клюките към нея. Бях сигурен, че Живков, който самичък беше селяндур, най-малкото щеше да види или почувства селянина у Асен. До каква степен моята преценка беше вярна, може да се съди от обстоятелството, че макар още един политически неуспех, обвързван с мен (свалянето на пиесата ми „ Комунист “ с режисьор Асен Шопов), през днешния ден той е заслужил актьор и най-тачен от режима сценичен режисьор.

Но до момента в който изкачвахме стълбите в Централния комитет на партията, водени към кабинета на първия секретар, Асен беше доста обезпокоен. Чувствах, че срещата с Живков го плашеше. Докато се движехме, ние не разменихме нито дума.

Въведоха ни незабавно в познатия необятен кабинет. Живков ни посрещна и общително се ръкува с нас. Още една присъща разлика сред него и множеството от другите висши ръководители беше, че до момента в който те одобряваха посетителите, седнали зад бюрата си (може би за наблягане на разликата в публичното положение), Живков самичък посрещаше и самичък изпращаше. Той ни предложения да седнем на продълговатата маса в средата на кабинета и самичък седна против нас. Попита ни дали ще пием кафе и бързо поръча да го донесат. Въпреки цялата му рутинна вежливост, стори ми се, че той беше разчувствуван от нещо и очевидно полагаше старания да го прикрие. Разговорът стартира сред него и мен. Той ми сподели, че е прочел пиесата и ми върна копието, което му бях дал. После добави, че той персонално (Живков акцентира, че това е негово частно мнение) не виждал нищо антипартийно или нездравословно, въпреки че това не била пиеса, която той би харесал. И той изясни, че от нея лъхал мощен скептицизъм. За мен незабавно стана ясно, че това беше мнението на щаба от сътрудници, на които той бе дал да четат пиесата. После той добави, че съгласно „ другарите “ постановката била задълбочила тази песимистична страна на пиесата и довела до недопустим театър.

Ние разговаряхме към десетина минути на тази тематика, като Асен продължаваше да мълчи, забил взор в масата пред себе си. Но когато преминахме от съответния случай на прекомерно мъчителния въпрос за нуждата от доверие, което партията би трябвало да гласоподава на художествените създатели без значение от техните триумфи или провали, Асен влезе в диалога. И до ден сегашен мисля, че в пет минути той произнесе най-внушителното слово през живота си. Асен говореше сдържано, с превъзходно подбрани думи и изразителна мисъл. Той сподели, че доверието на партията, т.е. на властта, е витално належащо за създателя в модерна България. Че без цялостно и безспорно доверие не е допустимо освен да се прави, само че и да се подхваща каквато и да е работа и че това, от което всички страдат, е, че се ограждат сякаш с някакво доверие, което в действителност е израз на непрекъснато съмнение. Асен съобщи, че му е невероятно да мисли, да развива едни или други режисьорски хрумвания, да организира каквито и да е опити, с други думи, да твори,в ситуацията на непрекъсната недоверчивост. Той изиска от Живков партията да реши въпроса изрично „ или-или “. Без недвусмислено изразено партийно доверие по-добре било да се заеме с някаква друга специалност.

Още до момента в който Асен Шопов говореше, видях, че думите му направиха мощно и позитивно усещане на Живков. Призракът на брадата изчезна. Но в своята искреност Асен не се усети, че той искаше невъзможното, че, атакувайки недоверието на партията по отношение на него и такива като него, той по-същество атакуваше сърцевината на системата. Та нали най-характерното за всички наши връзки беше недоверието, непрекъснато и целеустремено подхранвано точно от партията и режима. Та нали цяла голяма дублирана организация съществуваше тъкмо, с цел да насажда недоверието на едни хора към други хора, на едни звена към други звена, на едни институти към други институти. И в света на изкуството, където не съществуваха даже най-елементарни ограничения, недоверието вилнееше с най-произволна мощ. Всеки внимателен жител беше в положение да открие и подаде сигнал за антипартийна, идеологически-диверсионна или просто вражеска линия във всичко. За какво доверие по отношение на хората на изкуството можеше да се приказва, когато съществуваше голямо идеологическо ръководство към Държавна сигурност, чиято роля беше точно да бди, т.е. да подозира, да се съмнява, неведнъж да търси под вола теле.

Но повикът на Асен за доверие, насочен към първия началник на страната, беше напълно откровен и това се зачете.

„ Какво в действителност желаете от мене? — попита Живков, когато Асен свърши: — Да наредя възобновяване на постановката или какво…? “

Казах, че за възобновяване на постановката не може и дума да става по чисто механически аргументи. Пък и не за това сме пристигнали. Въпросът е за Асен и за актьорите, изгонени в Бургас. Ако се одобри, че им е било наложено несправедливо наказване, то разумното е незабавно да им бъде разрешено да се върнат в София и да получат работа.

До този миг, в предходните диалози, отношението на Живков беше, че той нищо не знаел за никакво наказване и че цялата тази история била вътрешна работа на Министерството на културата. Но в този момент той ненадейно сподели:

„ Да забележим какво може да се направи! — стана от стола си против нас и отиде при бюрото си. Без да сяда, той взе слушалката на телефона от “петолъчката ” (специалната телефонна линия) и по-късно сподели: — Другарю Матев, какво е ситуацията на Асен Шопов, Наум Шопов и жена му, които са изпратени в Бургас? “

Павел Матев, който беше ръководител на комитета, знаеше доста добре цялото състояние, симпатизираше на осъдените и на няколко пъти се бе опитал безуспешно да ги върне в София. Именно по негов съвет бяхме поискали директната среща с Живков.

Живков изслуша обясненията на Павел и след това сподели:

„ Ами направете каквото би трябвало да ги върнат в София! “ — и сложи назад слушалката, като че ли смяташе въпроса за завършен.

Бях разчувствуван от този негов жест, който, искрено казано, не чаках. Но в това време още веднъж и за кой ли път почувствах цялата глупост на тази злополучна история с наказването на театрални дейци по тази причина, че някакви некомпетентни фенове не били харесали тяхното зрелище. Фактът, че първият човек на страната трябваше да отделя време да се занимава и да взема решение този случай, най-меко казано, ми приличаше на сценичен епизод от Йонеску, където глухонеми се явяват на певчески конкурс. Наказанието на моите сътрудници беше неуместно. И помилването им беше неуместно. Но животът сред тези две глупости беше грубо реален и логически. Запитах се дали Живков в миналото, най-малко за момент, не е осъзнал този парадокс, в който той, тласкан било от личната си воля, било от събитията, би трябвало да взе участие? Дали тъкмо в този миг, когато трябваше да махне кашата, надробена от системата, не бе почувствал, че всичко това нямаше нищо общо с функционалностите на сериозен държавен началник? Че то въобще не би трябвало да става. Защото антипартийната активност на Асен и другите беше тъкмо толкоз фиктивна, колкото фиктивна беше пропартийната активност на тия, които ги бяха санкционирали? Не долавяше ли първият секретар, че живееше и боравеше с измислици, които го омотаваха и отвличаха надалеч от простата и ясна действителност на живота? Или пък, защото ситуацията, което той заемаше в страната, бе неуместно, той се усещаше благополучен да следва логиката на парадоксите, която утвърждаваше това състояние?

Все отново, и аз самичък взимах присъединяване в тази фантастична пиеса на живота. И по нейната логичност усещах, че би трябвало да изразя благодарност към Живков по тази причина, че бе смекчил ориста на моите другари. Но, наподобява, първият секретар самичък беше някак повлиян от това, което бе направил, тъй като вървеше към нас постепенно, с прекомерно озадачаваща равномерност, като че ли предстоеше да направи още нещо…

„ Другарю Живков — започнах, — доста ви благодаря… За нас вие сте… “ — желаех да кажа индивидът, който може да схваща или нещо от този жанр, само че той ненадейно ме прекъсна с прекомерно чудноват глас:

„ За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…? “

И тук последва нещо необикновено, като майсторска кулминационна точка на цялата неуместна пиеса.

Отнякъде той изненадващо измъкна дребна брошура, бързо я разтвори на явно авансово маркирана страница и съвсем я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в цялостно неразбиране се чудех какво означаваше всичко това, Живков сграбчи един бял лист, извади писалката си и се подписа. После сложи листа с подписа до епиграмата и акцентирайки свинята, мощно разчувствуван сподели:

„ Това съм аз…, а това е моят автограф? “ — и с разтреперани пръсти той уточни опашката на свинята, която още на пръв взор наподобяваше подписа на Живков.

При по-внимателно разглеждане, стори ми се, че приликата сред опашката и подписа на първия секретар беше още по-голяма, съвсем до еднаквост.

„ Ето какво съм аз за вас! “ — сподели Живков с съвсем мъчителна мъка и, оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.

В първата секунда аз бях еднообразно изумен както от сходството на рисунката и подписа, по този начин и от мощната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал по този начин надълбоко обиден. Мисля, че реакцията му беше възприятие на мощно, откровено оскърбление. Приличаше на човек, който преди малко е бил изненадващо излъган било от непосредствен другар, било от погрешна брачна половинка. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито яд, нито неспокойствие, а просто мъчителна мъка. Може би гневът щеше да пристигна по-късно. Явно цялата история беше напълно прясна, допуснах, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, само че някак нервите му бяха изневерили и той бе разкрил много поривисто болката си.

От това внезапно развиване на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да постави своя достоверен автограф до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, пропит с доста въздух (като че беше гласът на напълно различен човек), всичко това беше прекомерно доста и за двама ни.

В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар темперамент на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде съображение да настоявам, че в случай че има аналогия, това евентуално беше чиста случайност и че дума не можеше да става за предумисъл.

Живков ми отвърна с безмълвна полуиронична усмивка, която показваше, че не ми има вяра и че знае, че и аз нямам доверие в това, което споделям.

Едва в този момент потръпнах при мисълта какво можеше да се стовари върху главите на Радой Ралин и Димовски. Обърнах се към Живкови твърдо споделих, че доколкото познавам и Радой, и Борето, нито единият, нито другият би се решил на такава евтина шега…

Но макар напъните ми да омаловажа сходството сред опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша до дъно, като че ли в действителност искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но след това сподели:

„ А Радой Ралин е идвал толкоз пъти тука. Седял е тъкмо там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега… “

Той ненадейно стана и ни подаде ръка за сбогом. Благодарих му още един път за решението да върне осъдените в София и още веднъж прибавих, че нямам доверие Радой и Димовски да са желали да го обидят по този метод.

Едва на тротоара пред постройката на Централния комитет Асен се обади:

„ Чудя ти се по какъв начин посмя да го убеждаваш, че опашката и подписът не си наподобяват, когато и за слепият е ясно! “[…]

На посетители у дявола в самолета на Живков

Тодор Живков потегля със аероплан към Ямбол за среща с окръжния партийния актив. Обаче взема със себе си част от компанията си. Георги Джагаров, Димитър Методиев, Веселин Йосифов и една наша фамилна другарка - Пенка Астарджова, която я докараха от Казанлък, заместник-председател в Комитета за държавен и национален надзор. Беше една слабичка младоженка, а Живков я харесваше доста. Тя се разведе с нейния мъж, прокурор в Казанлък, който беше огромен пакостник. И тя в тая компания. Седнали в самолета и какъв брой е, един час разстояние до Ямбол, сядат на масата, Живков ги черпи с коняк и ги пита:

- Е, какво става в този момент във вашата сфера, в културата?

Джагаров отвръща:

- Не стават хубави работи, другарю Живков. Стигнахме до такава степен, че се разгласяват книги, в които се слагат под подозрение нашите достижения и нашата партия.

- Защо, бе, какво е станало? – стресва се Живков.

- Ето Добри Жотев, партизанин, политзатворник, почитан човек, в този момент издаде сатиричната книга „ На посетители на дявола ”.

- И кой я издаде, бе?

- Е, кой да я издаде? „ Народна юноша ”.

- „ Народна юноша ” е второто партийно издателство. Как ще я издадат! Кой е шеф там? Да го хванете за ухото и да го махнете!

Джагаров му споделил:

- Късно е. Вие назначихте Валентин Караманчев преди няколко дни за основен редактор на вестник „ Народна юноша ”.

- Така ли? И му се размина?

- Ами размина му се.

Слизат на летището „ Безмер ” край Ямбол, там ги чака целият уред на локалното управление, по едно кафе на аерогарата, в колите и при окръжния партиен списък, който ги чака в залата. Нарежда се целият му антураж в президиума и Живков, като аления поп, прави обзор на ситуацията в страната, на интернационалното състояние, на стопанската система и споделя:

- Единственото, в което изпускаме нещата, очевидно са културата и литературата. Ето, някогашен партизанин, някогашен политзатворник, в този момент е издал една сатирична книга, в която прави за срам нашата партия. И къде е издадена? В „ Народна юноша ”. И вместо тоя шеф да го хванем за ухото и да го изхвърлим, ние сме го назначили за основен редактор на вестник „ Народна юноша ”.

Хвърля го това и си минава на другите въпроси. В Ямбол беше секретар на Окръжния комитет на партията едно младо момче, пристигна на погребението на Ненов предходната година, там се видяхме след толкоз години. Забравих му името. И той незабавно звъни на Николай Дюлгеров, който беше втори секретар на Централен комитет на Комсомола, и му споделя:

- Николай, другарят Живков направи доста остра рецензия на Комсомола.

И му споделя какво е приказвал Живков. Праща му още същата вечер страницата от стенограмата, в която той е приказвал за Добри Жотев и за мене.

На сутринта ме викна Николай Дюлгеров. Иван Панев ни беше научил и свикнал да се обръщаме един към различен по вторите имена. Или да ни дава думата в Бюрото по номера на персоналната кола, с която всеки от нас разполагаше. Знаеше на всички коли номерата, имаше страшна памет. Към Дюлгеров се обръщаше с Вълчев, към мен със Стилянов, а не с Караманчев. А различен път вместо второто име ни даваше думата по номера на колата. Като ми кажеше номера на мойта кола, аз изобщо не зацепвах, щото не го помнех. И Дюлгеров ми сподели:

- Стилянов, загазил си го грозно. Е в този момент получих от първия секретар на Ямбол фрагмент от една стенограма, която се отнася до нашето издателство. Верно ли е, че сме издали такава книга на Добри Жотев?

- Ами правилно е – отвърнах му. – Ама това е една доста хубава книга. Аз не мога да се откажа от нея! Каквото желаят да ме вършат.

С първия секретар на Централен комитет на Комсомола Иван Панев се обичахме доста и той постоянно е стоял зад мене.

- Ами ще забележим по какъв начин ще постъпим – рекъл на Дюлгеров, като той му докладвал.

- Какво да върша – попитах го аз като се срещнахме – да взема да си групирам багажа?

- Ами, няма да си събираш багажа. Ще забележим каква е тая работа.

И ме държаха по този начин на нокти два-три месеца. Ни вземат решение, ни разискват въпроса ми. Аз към този момент си мислех, че ще желая да стана някъде преподавател. Да ми намерат едно учителско место и толкоз.

Обаче пристигнаха дните на българо-съветския клуб на креативната интелигенция. Една година аз водих българската делегация в Москва. Тогава се харесахме доста с Дончо Цончев и аз го докарах в София на работа. Та идва тоя клуб, 100 души, обикаляли из цяла България и най-после имаха среща с Тодор Живков на „ Щастливеца ”, горе на Витоша.

На срещата присъстваше цялото бюро на Централен комитет на Комсомола и всички участници в българо-съветския клуб. Голям прием в механата направиха. В нея имаше едно огромно сепаре, в което подредиха членовете на Бюрото, най-видното място измежду нас беше за Живков. А другите по масите в механата. И преди да почнат танци-манци, там се определяха авансово артистките, които ще танцу