Василена Спасова представя дебютната си книга Писма до теб,...
Една вълнуваща история за момиче, израснало в дом за деца без родители, за другарството, за загубата, за анорексията, за фантазиите... Това е дебютната книга на Василена Спасова " Писма до теб, до нея и до никого ". Една изповедна, изчистена до графичност прозаичност, където тук-там словесните линии наподобяват детски рисунки в своята невиност, въпреки да интерпретират живота, гибелта и вярата, и то в тежестта им от действителния свят.
Младата белетристка безапелационно предава устрема на детето да познае майка си, която не е виждало, или в по-мащабен смисъл - устрема на индивида да опознае Създателя си, който не е виждал. Така актът на неизпратените писма, които героинята в действителност написа до себе си, внезапно придобива по-дълбок, метафизичен смисъл. Идеята да се композира сходна изповедна прозаичност в писма, които към този момент са излезли от приложимост, е предпазена и метафорично, и символно. Няма по какъв начин различен тип обръщение да носи ДНК-то на индивида, който желае любовта да остави диря. Вмъкването на бял стих и акцентът с рисунките прибавя артистичност в повествованието, напомняйки ненапълно „ Ние, врабчетата “ на Радичков.
За цялостното оформление на книгата способстват и достоверните илюстрации - рисунки от децата от Център за настаняване от фамилен вид за деца без увреждания към КСУ " Олга Скобелева ". А също и въздействащата корица на книгата, дело на младата художничка Ева Василева.
Книгата е издадена от ИК " Жанет 45 " и е финансирана от Национален фонд " Култура " след извоюван конкурс за дебютна книга на млад създател през 2020 година. Премиерата <210> е през днешния ден от 16:00 часа в Би Боп кафе в Пловдив.
Василена Спасова (1993 г.) е родена в Пловдив. След довеждане докрай на приблизително обучение е призната в Лондонския университет „ Брунел “, където учи компетентност „ Театър, кино и телевизия “. Продължава образованието си с креативно писане в същия университет и през 2017 година придобива магистърска степен. Дипломната <210> работа е и нейната първа книга, за която получава висока оценка от своите преподаватели.
А ние, мамо...
Краят на месеца беше специфичен и всяко дете в дома го чакаше с голямо неспокойствие. На всяко двадесет и пето число всеки от нас получаваше своята заплата. Така обичахме да се майтапим между тях. Парите не бяха доста, само че ние и не искахме повече. Животът в дома ни беше научил, че и дребното ни е изцяло задоволително. С Митко изтичахме при дежурната възпитателка и започнахме упорито да я молим да ни пусне да отидем до магазина за сладолед. Тя ни отхвърли неведнъж, тъй като на нас, „ дребните “, не ни е позволено да излизаме отвън дома без наличието на някой възрастен.
След към двадесет минути непрестанно мрънкане, сълзи, молби и доста обещания, които, несъмнено, знаехме, че няма да осъществим, ръководителката склони да ни пусне. Помня насладата, която изпитах сега, когато тя изрече думите:
„ Добре. Отивайте! “
Думи, които по-късно ми се искаше да не бях чувала. Набегом излязохме от вкъщи. Сърцата ни биеха мощно - дали от това, че тичахме, или пък от вълнението какъв сладолед щяхме да си изберем.
Избор. Имахме право на избор.
Знаеш ли, мамо, какъв брой доста значеше за нас това да имаме право да избираме; нищо че ставаше дума просто за един сладолед. Ние, децата без избор, в този момент избирахме.
Магазинът въобще не беше надалеч от вкъщи, само че слънцето по този начин мощно напичаше, а и нетърпението пареше под краката ни, че с Митко взехме решение да си съкратим маршрута и да минем по една от задните улички. Вървейки, изреждахме всички вероятни типове сладолед и към този момент решавахме какъв ще си вземем.
Да, знаехме целия подбор на магазина наизуст. Често минавахме от там, вперили взор във витрините, и си фантазирахме какъв сладолед бихме си взели, стига да имахме пари. Но в множеството случаи нямахме и по тази причина единствено си ги набелязвахме.
Уличката беше усамотена. Слънцето беше достигнало най-високата си точка и хората се бяха скрили на студ по домовете си. Все още помня писъка. Ужасът в гласа на Митко като че ли още кънти, още веднъж и още веднъж, и още веднъж в съзнанието ми. Две по-големи момчета на забележима възраст към двадесет години бяха застанали пред нас и препречваха пътя ни. Единият хвана Митко за яката на тъмнозелената му блузка (любимата му ризка, която беше облякъл в чест на деня за сладолед) и стартира гневно да го блъска отново, и отново в стената.
„ Дай парите! Дай парите! “ - крещеше насилникът. Митко беше стиснал двайсетте лв. в ръката си и не ги пускаше.
„ Давай ги! “ - включи се малко по-високото момче. В погледа му се четеше гняв и неконтролируем яд.
„ Оставете го! Ето! Вземете тези! “ - изплаках аз и хвърлих своите 10 лв. на земята. Митко беше по-силен от мен. Той беше една година по-голям и не обичаше да се подчинява на никого. Дори и на най-строгите възпитателки в дома. Това постоянно му навличаше неприятности. Замахна един път безрезултатно. Замахна повторно, впрегнал цялата си мощ в другояче кльощавата си ръка, и удари момчето, което го притискаше към каменната стена на блока.
Кръвта от носа шурна по брадичката му и едри капки покапаха на земята. В този миг разбрах какво имаха поради хората, когато оприличаваха някого на разгневен бик. Точно като него безжалостно, още веднъж и още веднъж, удар след удар, повали Митко на земята. Крехкото му тяло се превиваше след всеки идващ нанесен удар. Ритниците се впиваха като ножове в гърдите, в главата, в гърба му. Писъците му от нестихващата болежка ме проглушаваха. Сърцето ми не устоя - като че ли страхът в този миг беше липсващ и аз нямах какво повече да изгубвам. Тогава скочих против нашите мъчители: „ Спрете! Оставете го! “. Но моят миг на смелост продължи единствено няколко секунди и до момента в който се усетя, към този момент лежах на земята до Митко. Свих се на кълбо и протегнах ръка към моя безценен другар. Хванах го мощно за ръката като удавник, стиснал своя избавителен сал. Но в този момент към този момент не чувах крясъци: нямаше и диря от до неотдавна пронизващите писъци. Беше настанала тишина. Тъмнозелените очи на Митко бяха затворени.
А това беше последният ден, в който чух неговия глас. Ръка за ръка, двама на сивия цимент, той и аз.
А ние, мамо...
Ние просто искахме ванилов сладолед с късчета шоколад. Ние не искахме нищо повече от живота, само че той ни изненада.
Откъс от " Писма до теб, до нея и до никого ", издание на ИК " Жанет 45 "
Младата белетристка безапелационно предава устрема на детето да познае майка си, която не е виждало, или в по-мащабен смисъл - устрема на индивида да опознае Създателя си, който не е виждал. Така актът на неизпратените писма, които героинята в действителност написа до себе си, внезапно придобива по-дълбок, метафизичен смисъл. Идеята да се композира сходна изповедна прозаичност в писма, които към този момент са излезли от приложимост, е предпазена и метафорично, и символно. Няма по какъв начин различен тип обръщение да носи ДНК-то на индивида, който желае любовта да остави диря. Вмъкването на бял стих и акцентът с рисунките прибавя артистичност в повествованието, напомняйки ненапълно „ Ние, врабчетата “ на Радичков.
За цялостното оформление на книгата способстват и достоверните илюстрации - рисунки от децата от Център за настаняване от фамилен вид за деца без увреждания към КСУ " Олга Скобелева ". А също и въздействащата корица на книгата, дело на младата художничка Ева Василева.
Книгата е издадена от ИК " Жанет 45 " и е финансирана от Национален фонд " Култура " след извоюван конкурс за дебютна книга на млад създател през 2020 година. Премиерата <210> е през днешния ден от 16:00 часа в Би Боп кафе в Пловдив.
Василена Спасова (1993 г.) е родена в Пловдив. След довеждане докрай на приблизително обучение е призната в Лондонския университет „ Брунел “, където учи компетентност „ Театър, кино и телевизия “. Продължава образованието си с креативно писане в същия университет и през 2017 година придобива магистърска степен. Дипломната <210> работа е и нейната първа книга, за която получава висока оценка от своите преподаватели.
А ние, мамо...
Краят на месеца беше специфичен и всяко дете в дома го чакаше с голямо неспокойствие. На всяко двадесет и пето число всеки от нас получаваше своята заплата. Така обичахме да се майтапим между тях. Парите не бяха доста, само че ние и не искахме повече. Животът в дома ни беше научил, че и дребното ни е изцяло задоволително. С Митко изтичахме при дежурната възпитателка и започнахме упорито да я молим да ни пусне да отидем до магазина за сладолед. Тя ни отхвърли неведнъж, тъй като на нас, „ дребните “, не ни е позволено да излизаме отвън дома без наличието на някой възрастен.
След към двадесет минути непрестанно мрънкане, сълзи, молби и доста обещания, които, несъмнено, знаехме, че няма да осъществим, ръководителката склони да ни пусне. Помня насладата, която изпитах сега, когато тя изрече думите:
„ Добре. Отивайте! “
Думи, които по-късно ми се искаше да не бях чувала. Набегом излязохме от вкъщи. Сърцата ни биеха мощно - дали от това, че тичахме, или пък от вълнението какъв сладолед щяхме да си изберем.
Избор. Имахме право на избор.
Знаеш ли, мамо, какъв брой доста значеше за нас това да имаме право да избираме; нищо че ставаше дума просто за един сладолед. Ние, децата без избор, в този момент избирахме.
Магазинът въобще не беше надалеч от вкъщи, само че слънцето по този начин мощно напичаше, а и нетърпението пареше под краката ни, че с Митко взехме решение да си съкратим маршрута и да минем по една от задните улички. Вървейки, изреждахме всички вероятни типове сладолед и към този момент решавахме какъв ще си вземем.
Да, знаехме целия подбор на магазина наизуст. Често минавахме от там, вперили взор във витрините, и си фантазирахме какъв сладолед бихме си взели, стига да имахме пари. Но в множеството случаи нямахме и по тази причина единствено си ги набелязвахме.
Уличката беше усамотена. Слънцето беше достигнало най-високата си точка и хората се бяха скрили на студ по домовете си. Все още помня писъка. Ужасът в гласа на Митко като че ли още кънти, още веднъж и още веднъж, и още веднъж в съзнанието ми. Две по-големи момчета на забележима възраст към двадесет години бяха застанали пред нас и препречваха пътя ни. Единият хвана Митко за яката на тъмнозелената му блузка (любимата му ризка, която беше облякъл в чест на деня за сладолед) и стартира гневно да го блъска отново, и отново в стената.
„ Дай парите! Дай парите! “ - крещеше насилникът. Митко беше стиснал двайсетте лв. в ръката си и не ги пускаше.
„ Давай ги! “ - включи се малко по-високото момче. В погледа му се четеше гняв и неконтролируем яд.
„ Оставете го! Ето! Вземете тези! “ - изплаках аз и хвърлих своите 10 лв. на земята. Митко беше по-силен от мен. Той беше една година по-голям и не обичаше да се подчинява на никого. Дори и на най-строгите възпитателки в дома. Това постоянно му навличаше неприятности. Замахна един път безрезултатно. Замахна повторно, впрегнал цялата си мощ в другояче кльощавата си ръка, и удари момчето, което го притискаше към каменната стена на блока.
Кръвта от носа шурна по брадичката му и едри капки покапаха на земята. В този миг разбрах какво имаха поради хората, когато оприличаваха някого на разгневен бик. Точно като него безжалостно, още веднъж и още веднъж, удар след удар, повали Митко на земята. Крехкото му тяло се превиваше след всеки идващ нанесен удар. Ритниците се впиваха като ножове в гърдите, в главата, в гърба му. Писъците му от нестихващата болежка ме проглушаваха. Сърцето ми не устоя - като че ли страхът в този миг беше липсващ и аз нямах какво повече да изгубвам. Тогава скочих против нашите мъчители: „ Спрете! Оставете го! “. Но моят миг на смелост продължи единствено няколко секунди и до момента в който се усетя, към този момент лежах на земята до Митко. Свих се на кълбо и протегнах ръка към моя безценен другар. Хванах го мощно за ръката като удавник, стиснал своя избавителен сал. Но в този момент към този момент не чувах крясъци: нямаше и диря от до неотдавна пронизващите писъци. Беше настанала тишина. Тъмнозелените очи на Митко бяха затворени.
А това беше последният ден, в който чух неговия глас. Ръка за ръка, двама на сивия цимент, той и аз.
А ние, мамо...
Ние просто искахме ванилов сладолед с късчета шоколад. Ние не искахме нищо повече от живота, само че той ни изненада.
Откъс от " Писма до теб, до нея и до никого ", издание на ИК " Жанет 45 "
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ