Една раница остана в автобус, едно дете – на спирката.

Една раница остана в рейс, едно дете – на спирката. И една система – изцяло безразлична.

Случката от тази заран на спирка „ Семинария “ с рейс №102 звучи съвсем неуместно, в случай че не беше толкоз показателна. Момче не съумява да се качи, само че раницата му се заклещва във вратата. Автобусът потегля. Да, просто потегля.

И в случай че си мислите, че това е „ случай “ – грешите. Това е всекидневие.

В София градският превоз от дълго време не транспортира пасажери. Той гони време. Шофьорите – притиснати, изнервени или просто привикнали – затварят порти, без да гледат. Потеглят, без да чакат. Понякога – без въобще да им пука.

Коментарите под обявата на Maya Angelova споделят всичко: хора, които описват по какъв начин не се изчакват възрастни; по какъв начин се потегля на жълто и даже на червено; по какъв начин вътре е „ юркане “, а извън – конкуренция с времето.

Само че това не е съревнование. Това е публичен превоз.

Най-простият въпрос остава без отговор: Как е допустимо врата да се затвори, до момента в който човек още се качва? И още по-притеснителното – по какъв начин е допустимо водач да не разбере, че влачи непозната раница? Или да разбере… и да не спре.

Историята щеше да е просто куриозна, в случай че не беше толкоз покрай нещо доста по-страшно. Ами в случай че на мястото на раницата беше ръката на момчето?

Това не е изолиран случай. Това е диагноза. Диагноза за система, в която бързането е по-важно от сигурността, а хората са просто „ товар “. И до момента в който всички привикваме с това, сходни подиуми ще не престават да се случват – всеки ден, на всяка спирка.