Една държава с над шест пъти по-голямо население от това

Една страна с над шест пъти по-голямо население от това на България. С политическа история наситена от разтърсвания и революции. Напълно самостоятелна Украйна става едвам през 1991 година след разпада на Съветския съюз. Но през годините напрежението с Русия не стихва. Така до през днешния ден.

На 24 февруари след десетилетия мир на територията на Европа още веднъж стартира война. Решението на Владимир Путин съветските войски да нахлуят в Украйна промени света вечно. След началото на нашествието бежанците от Украйна в Европа са съвсем 8 милиона. Как живеят тези, които избират България за собствен дом?

„ С моята щерка и нашите три котки пристигнахме в Пловдив на 4 март 2022 година Стигнахме дотук, с помощта на доброволци, които пристигнаха да ни вземат от Кишинев “, споделя Ксения Лисова.

„ Мъжът ми звънна сутринта, попитах какво се случва в 5 часа сутринта. Каза, че покрай хлебозавода, в който работи, в град Василково, където има военно институция, на 500 метра от техния цех, са почнали бомбардировките и той сподели: „ При нас всичко избухна “, спомня си Ирина Кабанец.

Ксения споделя, че осъзнава, че бъдещето може да бъде доста призрачно.

„ Виждам, че не съм тази, която бях преди войната, сякаш съм същата, само че не тъкмо. По-рано живеехме в зоната си на комфорт, бях брачна половинка на своя мъж, в този момент съм мъж, жена, майка и татко, мощна, уверена в себе си. Не бях такава “, прибавя Ирина.

Ирина Кабанец идва в България на 8 март с двете си деца и майка си.



„ Имах мой онлайн магазин. Продавах облекла, обувки, детски неща. Съпругът ми работи като водач в хлебозавод. На 30 км. сме от Киев. Приеха ме в България с децата и майка ми. След два месеца майка ми се върна назад в Украйна, аз останах тук “, споделя тя.

„ В началото на войната, децата не знаеха какво се случва, чуваха се гърмежи отдалече. Една вечер в края на февруари чухме по какъв начин лети ракета, по какъв начин избухна на 100 км. от нас. Ние бяхме вкъщи, паднахме на пода, това беше балистична ракета и въпреки да избухна доста надалеч, започнаха да дрънчат стъклата. Съпругът ми беше в териториалната защита три месеца, работеше всеки ден. Събираха се по двама-трима и правеха обиколки на местността “, прибавя Ирина.

В града им прокарват противовъздушна защита на 500 метра от вкъщи им.

„ Когато се включваха да работят, имаше риск да ни падне къщата, тогава аз взех решение да се махна оттова с децата. Дойдох тук с колата ми, не бях карала кола последните пет години, не бях виждала светофар. Имаше доста постове, където ни ревизираха, всяка кола ревизираха, преглеждаха документите ни. Тези постове бяха с военни. Те ни споделяха от къде е по-добре да минем. Много ме беше боязън, тъй като „ кадировците “ стреляха от храстите по хората в колите. Така три денонощия пътувахме през доста страни и градове. Майка ми беше с мен, тя ми даваше медикаменти, успокоителни капки, пристигнахме при сестра ми в България на 8 март вечерта, останахме да нощуваме. После посредством доброволци ни откри апартамент “, добавя украинката.
9-годишният ѝ наследник Артур се е занимавал с танци.

„ В класа имаме рускоговорящи деца, това са Алексей, на който майката е от Беларус и Ива, която се върна от Москва. Те изначало му превеждаха и му помагаха и той се почувства като в собствен дом. Той се оправя, само езикът е казусът. Ходи на всички надпревари по математика, по всички предмети, на които се е явявал, като се изключи българския език, той се включва “, изяснява началният преподавател в 118 СУ „ Академик Людмил Стоянов “ Лидия Петрова.

Според данните на УНИЦЕФ две от три деца бежанци отвън страната не са записани в национална просветителна система. Това не е единствено в България, а като цяло.



„ Повечето учат онлайн в украински учебни заведения. Стана още по-трудно и поради спирането на електричеството, към 40% от учебните заведения са повлияни от това и уроците не се преподават, както би трябвало “, декларира експертът по връзки в УНИЦЕФ България.

„ Статистика сочи, че доста малко деца са записани в българските учебни заведения. Тези деца, които са онлайн, имат потребност от места, където да се събират, да се социализират, да насочват вярно силата си и с тях да работят психолози. Майките, с цел да могат да работят, би трябвало да има къде да оставят децата си, някой да има да се погрижи за тях. Особено в София, където главно се насочват хората, тъй като по-лесно могат да си намерят работа, няма места в детските градини, както и за българските деца. Няма и проведен модел от страната “, счита съоснователят на фондация „ За Доброто “ Надежда Рангелова.

Записаните украински деца в български учебни заведения за образователната 2022/2023 година са 1 738.

Още с идването си в България, на идващия ден Ирина постъпва в филантропичен център. Самата тя става доброволец, в този момент е координатор, изслушва историите на хората и им оказва помощ по пътя на интеграцията.

„ В първия ден закарах щерка ми в Приднестровието, където живее баба ѝ. Аз самата се върнах назад, тъй като първоначално не знаех какво да върша, по какъв начин да постъпя вярно. Някъде 27-28 февруари се записах се в група за помощ във „ Facebook “, споделя Ксения Лисова.

Оттам се свързва с доброволци, които тогава правели курсове сред пропускателните пунктове и Одеса. Уговарят се за 17 часа. Колата закъснява и става време за комендантския час.

„ Така се случи, че от Одеса до пропускателния пункт на границата с Молдова ние пътувахме по черни пътища. Чувствах се като в някакъв сън или във филм. Разстоянието беше малко по-малко от 90 км. Ние се движехме по безусловно запустял път. Нямаше никой, към този момент беше мрачно. Оказа се, че са затворили пропускателния пункт “, прибавя Ксения.

Чрез родственици намира къде да остане в близко село за една нощ. Намира транспорт до различен пункт, минава в Приднестровието и се среща с щерка си. Заедно се насочат към Кишинев.

„ Дадох концепцията на Соня да напише пост, с цел да забележим кой какво ще ни посъветва и ѝ споделих, че ние тук повече не можем да останем, тъй като това е територия под контрола на Русия. Започнахме да си пишем с доста хора, един от тях беше Дани, синът на фамилията, което ни приюти “, прибавя украинката.

С помощта на доброволци през Румъния идват в България. Ксения получава и статут на краткотрайна протекция, който ѝ дава право да остане в страната, да работи, да се обезпечава. Така с изключение на частните поръчки като дизайнер, си намира и постоянна работа в Пловдив като шивач.

„ Когато стартира войната, майка ми ме изпрати при баба ми, мина половин ден и към този момент бяхме на пропускателния пункт сред Молдова и Украйна. Докато чакахме се оказа, че моят паспорт е изминал два дни преди да стартира войната. Не желаеха да ме пуснат. Беше голям стрес за мен, само че още по-голям за майка ми. В последна сметка, майка ми съумя да стигне до началника на пропускателния пункт и той ни пусна “, споделя Соня Паненко.

Приета е с цялостно отличие в Националната гимназия за театрални и екранни изкуства в Пловдив, рисува и в арт студио.

Ксения споделя, че няма никакви мисли за бъдещето.

„ У хората остават белезите, те към момента претърпяват контузията, към момента се пробват да схванат по какъв начин ще бъде животът оттук насетне. Първите дни аз и сътрудниците ми работехме 24/7. Никога не съм очаквала, че в Киев ще работя в бомбоубежище. Една заран имаш естествена офис среда и на идващия ден всички, цялото ти семейство са в бомбоубежище. Не виждаш елементарен излаз и това не е единствено моята история. Това е историята на 7 милиона украински деца. Войната е към момента в тях даже и за тези, които напуснаха Украйна, тези в България, Полша, Румъния, войната е към момента с тях “, споделя Нина Сорокопуд.

Кой би предположил, че един преподавател по история може да бъде в основата на произвеждане на фотографски машини? Е, всичко се трансформира за момент, както описват нашите герои от Украйна.

„ Дойдохме от Украйна през доста страни – Русия, Грузия, Турция и по този начин пристигнахме в България от Украйна, Запорожка област, Мелитополски регион от българско село, ние сме етнически българи. Решихме да дойдем в България, тъй като при нас е доста тежко “, споделя Николай Ромалийский.



След съвсем година война Русия управлява към 20% от територията на Украйна или това са съвсем напълно Луганска и Донецка области, както и елементи от Запорожка, Николаевска и Херсонска. Така поради частичната съветска окупация в Запорожка област, Николай съумява да напусне страната, макар възбраната за мъже сред 18 и 60 години да излизат от границите ѝ.

„ Аз пристигнах с брат ми и още няколко познати. Преди това пристигна жена ми, само че и синът ми живее тук в България от доста години. В Украйна аз работя като преподавател по история в моето село, приключих компетентност история и по нея работих 30 години “, прибавя Николай.

Пристигат в България през октомври и започнахме да търсим работа.

Бихте ли се върнали в Украйна ?

Много време би трябвало да мине и всичко да се уреди , тъй като там доста хора се махнаха , разрушени са здания , всичко е разрушено . Когато това се възвърне и тогава ще забележим . Както синът ми споделя – би трябвало да живееш един ден , през днешния ден добре и на следващия ден ще бъде по - добре .

„ Вече има работодатели на по 25-30 години, които не са изучавали съветски и там го има казусът. Има частни случи, при които професионалният им опит, просветителният им ценз няма по какъв начин да бъде прибавен на местата, където се намират сега. Той в доста случаи не дава отговор на работата, която желаят да стартират. Търси се решение за това. Хубаво е в границите на 2-3 месеца да се даде опция на украинските жители да се приспособяват към нашето общество “, декларира представителят на Националния действен щаб и заместник-председател на ДАБ при Министерски съвет Димитър Киров.

Преди дни срокът за краткотрайната протекция у нас се удължи с още една година.

„ Искаме всичко да е наред, да се свърши това и Украйна да си остане Украйна “, споделя Николай Ромалийский.

„ Хората да изпитват по-малко злоба едни към други, тъй като в нашите времена от всички страни хората се ненавиждат. Даже за това мнение, което изричам, мен могат да ме намразят, тъй като аз не агитирам тази злоба от украинци към руснаци, от руснаци към украинци. Има и доста хора, които ненавиждат останалите просто, тъй като са се родили не на точното място “, счита Соня.



От началото на войната в Украйна до 29 януари тази година по данни на Организация на обединените нации цивилните жертви са съвсем 19 000. Убити са над 7100 души, от тях 438 са деца. Ранените надвишават 11 500. По данни на Организация на обединените нации действителните числа са доста по-високи.