Познавате ли летящите хора
"...единствените хора за мен са лудите. Онези, които са луди да живеят, да приказват, да бъдат избавени, тези, които копнеят за всичко. Онези, които в никакъв случай не се прозяват и в никакъв случай не споделят нещо, единствено едвам запълнят мълчанието с простащина. Онези, които горят, горят, горят като приказно красиви жълти свещи, взривяващи се паяци на фона на нощното небе... "
Така написа Джак Керуак в " По пътя "... Ах, по какъв начин одобрявам тези думи! Как ме въодушевяват да диря взривяващи се паяци по нощното небе! Да партнирам на танцуващи светулки по течението на прииждащите пролетни реки! Да принаждам елегантни букви по сянката на писателската си полуда...
Зима. В София беше навалял сняг и градът изглеждаше като някаква гигантска въртележка в лунапарк – просветващи придвижвания по тъмния асфалт, гневна криеница с полите напразно, на места дяволита игра на светлосенки. Минавах по " Раковски ", за жалост с кола. На едно кръстовище стопирах да изчакам върволицата коли, с цел да се включа след тях. Но какво забавно може да има в ред изтощени и изнервени коли - нищо. Затова отклоних взор и го зареях в тъмното на дребната улица настрана. Там я видях.
Тя е от тези клошари, които срещам постоянно в квартала. Обикновено седи в някое прашно кьоше, а до нея диша тежко остарялото й куче. Бездомници. Деца на студа. Пеперуди към кофите за отпадък. Всичко, което за нас е непотребен излишък, за тях е подарък от ориста. Нейните бели коси и неговата оръфана четина като че ли са сплъстени от еднакъв злобен занаятчия на карикатурата. Макар да беше доста мрачно и малко от минувачите да поглеждаха към тях, инстинктивно всеки ги заобикаляше допустимо най-далеч по тротоара, увит в топлото си меко палто. Виждала съм я, само че не помня в миналото да е просила. Обикновено приказва нещо на себе си.
Този път беше друго. Седеше на бордюра на един магазин, имаше слушалки на ушите си, беше затворила очи и остарялото й, просмукано с бездомност тяло танцуваше. Главата й беше опъната мощно нагоре и устните се движеха изразително с думите на песента, която слушаше. С такава приятност движеше раменете и гърдите си, като че ли беше 17-годишно момиче със слушалки на плажа, което се галеше в слънчевите лъчи, в сладостта от младостта и свободата си, от целия иден живот. Кучето до нея още веднъж спеше, зъзнещо. Не можех да откъсна очи от пеещата клошарка. За страдание трябваше да потегля, тъй като водачите зад мен ме замериха с истеричните си клаксони. Но взех картината на пеещата нощна пеперуда с мен като подарък от лунапарка. Ако някой въобще я е погледнал, несъмнено се е изплашил от слушалките и придвижванията на раменете, от извитата към небето глава и песента й в тъмното. Така наречените луди ни плашат, тъй като не са като нас. Защото са непредвидими. Защото наподобява, че не се преценяват с друго с изключение на с тъмни сили, за които не знаем нищо.
В онази ледена нощ продължих да мисля за пеещата клошарка. Усетих, че малко й изпитвам завист за свободата. Защото не 17-годишното момиче на плажа има такава независимост, а тъкмо тя, лудата. 17-годишната се лимитира в моделите бански, които прикриват несъвършенствата й. Тя се лимитира в музиката, която е съвременна измежду връстниците й, както и в цялата глупава мода. Тя се лимитира в това да не излиза без грим и без прическа, без дезодорант и без телефон. Тя се лимитира в това в никакъв случай да не демонстрира друго, с изключение на какъв брой й е леко, какъв брой е " положителна ". Дори да пее под слънцето на глас, то е евентуално, с цел да впечатли някого. Някой тъкмо толкоз малко свободен, колкото нея. И колкото мен.
Но от време на време и аз обезумявам. При това имам цялостен набор от лудости. Имам неприятни и положителни. Лошата полуда идва, когато мозъкът ми стане обиталище на дяволи. Лошата полуда тества вярата ми и слага на тестване любовта ми. Лошата полуда връзва крилете ми и ме прави човек, отдалечен на същността ми. Затова пък положителната полуда ме учи да бъда по-добра, по-силна, по-благодарна. Тя ми демонстрира пътя до невъзможното. И какъв брой е елементарно да бъдеш благословен. Но както е в живота, от време на време неприятните и положителните лудости идват в едно. Мога да понасям нечии странности с години, да седнал съм на ръба усмихната, па въпреки и изтръпнала от неуместното място, даже бунтуваща се против него, само че безмълвна и търпелива, а в някой непредвещаващ с нищо смяната ден да си дръпна усмивката, да ритна стола и да скоча от ръба до гибел изтощена. Както мога и да седнал съм упоена от болежка, едвам жива от рани, изядена от липса на вяра, и да стана ненадейно, да се отрека от огорчението, само че и от стремежите, да изтупам счупените си допреди малко криле и да литна нова, смела, здрава към някое прекомерно нормално дело като това да бъда щастлива.
Лудостта ми нормално се явява с неочаквана смяна, която ме отскубва отдолу под безмълвната примирителност и ме отпраща в новосъздадени галактики, като чертае пътища там, където никой в никакъв случай не е минавал. На лудостта ми й се живее и елементарното, безимпулсно, едноцветно живеене по никакъв начин не й е по усета. Не, на лудостта ми в действителност й се лети. Не зная доста за другите, само че все ми се коства, че нищо великанско и значимо не е зародило от тромаво и безстрастно ходене.
Летящите хора, те са най-красивите луди за мен. Те единствени могат да се издигат над света, тъй като единствено те нямат упоритост да го схващат. Тях няма да ги чуете да споделят: " блъскам я някак. " Тях няма да ги видите да треперят ни над колата си, ни над харесването на близките. Тях няма да ги докоснете, тъй като в никакъв случай не се задържат на едно място. Тях няма и да ги разберете, в случай че доволното битие е едничкото ви предпочитание. Ако милеете единствено за своите хора, за своите домове и истории. Те ще ви изплашат до гибел, в случай че най-малко един път не сте изгаряли от пристрастеност. Ако не сте копнели за нещо толкоз невероятно като прераждането на камъка в морска вълна. Ако не сте обичали някого повече от живота. Да, от живота. Ако не сте били толкоз огромни, че да можете да прегърнете света, и толкоз дребни, че да умирате от нечия една дума единствено.
Ах, прелестни луди летящи хора! Когато заживея прекомерно надалеч от вас, когато позабравя пляскането на невидимите ви криле, вървенето ми по земята замязва на тромаво мъждене. А сърцето ми стопира да излиза от вселенските забрани и загради и престава да ме води накъдето пулсът му се форсира. Спътници мои, луди, летящи, мечтаещи, диви пеперуди, не давайте на своята сестра да стопира. Да роптае. Да не има вяра. Да се обуздава. Да се помирява. Да се отегчава. Да не гори и да не се взривява. Нощното небе е прекомерно тясно за нашата полуда. Невидимите, достижими през луда пристрастеност хоризонти са нашата посока. Нищо по-близко. И нищо по-лесно.
Автор: Мила Иванова solunska16.blogspot.com Източник: Gnezdoto
Можете да намерите Мила Иванова и във Фейсбук
