Доц. д-р Веселина Вачкова пред „Труд“: Българската държава съществува още от 481 година
Един умишлено крит или пропуснат факт става ясно. Първите данни за съществуването на българска страна по нашите земи датира още от 480-481 година. Или цели двеста години по-рано от публично възприетата 681 година. Разговаряме за това с известната историчка доцент доктор Веселина Вачкова. Тя споделя и доста незнайни на всеобщата аудитория обстоятелства за тракийското население по българските земи. Както и за това, че траки са били много време императори на Византия.
– Г-жо Вачкова, вие сте съавтор на образователното пособие „ Моята България “ за пети клас. В него имате текст, в който казвате, че България е съществувала като страна най-малко двеста години преди формалната година, която знаем 681-ва. Дайте малко повече информация по този мотив.
– Първо, ще дам малко повече информация за това огромно дело, което прави фондация „ Българска памет “, първият том на „ Моята България “. Създаден бе екип от учени, които вършат допустимо най-достъпен за необятната аудитория в т. ч. и за възпитаници съвременен прочит на българската история. Имаше за дребни деца, в този момент излезе и за огромни възпитаници, в това число и за техните родители. Та, във втория том, а и в първия се изяснява следния факт. Ние до толкоз сме привикнали с годината 681, че въобще не се запитваме- добре, има ли някакво доказателство за тази година. Единственото доказателство на процедура е така наречен Аргументум екселенцио, което е мълчанието на изворите. Два века след 681 година изворите описват това, което сякаш се е случило през 681 година, разказите на Теофан и на Никифор. Те употребяват един и същи незнаен източник, в който не е ясно по кое време и за какво е писан този текст. В края на VI-я Вселенски събор Константин Апамейски се изрича и го има в актовете, документите на събора: „ Ако ме бяхте послушали предходната година, нямаше да ни сполети това нещо от България, което ни сполетя “. Очевидно и предходната 680-та и доста по-преди има някаква България, която е сторила нещо на Византия, което можело да бъде избегнато, в случай че са били послушали Константин Апамейски, каквото той е посъветвал ръководещите в Константинопол и своите събратя на Събора. Дори това само сведение, което наподобява сякаш непоклатимо, е доказателство тъкмо за противоположната теза, че България е реалност много преди 680-та, когато е сторила нещо на Византия. Другият факт, който е безусловно неоспорим е, че ние имаме контракт сред България и Византия от 480-та година
– Но това не се загатваше до момента в учебниците и в формалната историография…
– Да, единствено ще уточня, че не се загатва за този контракт някъде от към 80-те години на предишния век. До тогава се загатва, в полза на истината и в многотомните истории и в някои учебници. Дори има доста сериозен спор дали договорът сред император Зенон и българския крал, базилеос, цар, или рекс, както е наименуван в западните извори. Ние не знаем тъкмо кой е българския базилеус и по-късно ще кажа какъв брой е значимо да имаме поради, че може да е единия базилеус, който се загатва в изворите и другия, тъй като става дума за събития, които стават в двете елементи на Западна България. Единият вид е това да е Божан и това да се развива към Сирмиум, т. е. в Северозападна България (б. р. – дн. Сремска Митровица), само че може това да е Силан, който също е български базилеос. Само, че той е в т. н. Долната Охридска земя. Та както виждаме, ние имаме само колебание с кой от двамата е подписан съюза и за каква битка против Теодорих става дума, тъй като на процедура владенията на Теодорих са в Италия. При тази агресия е допустимо той да е напреднал чак до Сирмиум, даже до Белград, само че постоянно би трябвало да имаме поради, че договорът против Теодорих, чийто център е в Равена в Северна Италия и би трябвало да включва отбрана навръх тези погранични краища на византийската империя. Нещо повече, в хипотетичния контракт от 681 година защото нямаме текст, ние не знаем и какво се случва с този контракт, а тук знаем.
– Какво е известно за този контракт?
– Той е боен контракт, тъкмо такива контракти от тук нататък ще имаме доста подписани. Онзи контракт е за общи дейности против общ противник, имаме равностойни връзки и повтаряме най-важното. Имаме титуловане на владетеля като рекс или като базилеус, т. е. като държавен глава, като позната фигура, а не просто като главатар на племе. В този подтекст би трябвало да се каже, че всички българи даже и от Средновековието и до 19-и век непроменяемо споделят по кое време българите усвояват Долната земя – земята от Охрид на север до Сирмиум. Точно от това време 480-493 година е и границата за разбиране на трайното пребиваване, преодоляването, като хора със лични структури на ръководство на юг от Дунава. Та това е този контракт, който в един миг просто изпада от историята по един доста обикновен метод, в подтекста на смяната на българския герб, която става през 1971 година. Нашият герб придобива един не просто особен и неуместен тип, той не наподобява на герб, тъй като няма аналог. Нито комунистически, нито фашистки нито на която и да е хунта или либерален страна, който да съдържа две дати – 681 и 1944 година. Следователно нищо преди 681 година не съществува, а това след 1944 година към този момент е безвремието. И от този момент напълно мълчешком учените престават да загатват този контракт, другояче като един доста прочут факт за историците. Но, колкото и да е прочут този факт, той не влиза в историята. Давам образец по какъв начин по същия метод множеството български историци знаят както за Волжка България, която става мюсюлманска и която е извънредно развита културно. Обаче първите учебници, които я включват, са за Класическата гимназия и в този момент в „ Моята България “ се споделя, вижте волжките българи са не по малко българи в сравнение с ние. Ние би трябвало да знаем за тях и те би трябвало да знаят за нас. Така седят нещата с признаването на българската страна, тъй като какво значи признание? На процедура признаването значи, че се подсигурява съседът ти, че няма безнаказано да води война против теб. Договорът задължава и закриля по едно и също време и двете страни. Първият сходен контракт сред България и Византия е тъкмо договорът от 480 или 481 година.
– Да продължим с това какво е било локалното население тогава. Би трябвало то да е тракийско?
– Категорично тракийско, освен това нещо, което е доста знаменателно. Първото, което прави усещане, е че ние нямаме езикова преграда. Не се загатва за такава нито сред българите и завареното население, нито сред т. н. много по-късно „ склавини “, и както ние ще ги назовем „ словене “ през 9-и и 10-и век. Не би трябвало да забравяме, че не става на въпрос за идване от Централна Азия от Памир и от Тян Шан. Става дума за идване от левия бряг на Дунав, на десния бряг на Дунав. И то всеобщо нахлуване от едната част към другата част. Политическата консолидация при българите за времето, за което приказваме, към този момент е доста напреднала, толкоз е напреднала, че тъкмо по това време – 5-и век и началото на 6-ти, едно голямо въстание, водено от Виталиан, който византийците назовават скит, предвожда армия от българи. В изворите провинцията, от която събира войската, се назовава България и центърът u е Одесос. Тези земи, които по-късно ще бъдат оповестени за Аспарухова България. Какво значи провинция? Както Рим, по този начин и Византия може да назовава каквото желае „ провинция “, тъй като като си провинция би трябвало да плащаш налози и да пращаш армия. В случая тези хора поддържат един човек, който се бунтува против централната власт. Директно можем да кажем, че това е православен протест против еретическите възгледи на тогавашния император Анастасий. Та, имаме един казус с император тракиец по генезис, имаме след Анастасий и неговите наследници на трона, които към този момент ще бъдат тракийци – Юстин, след това Юстиниан и т. н. Така, че имаме едно доста положително сработване сред българите и локалното население и когато четем възрожденските истории в изворите, ще забележим, че споделят от българите на римския трон пръв беше Виталиан, т. е. на византийския, идващият е Юстин, идващият е Юстиниан и т. н. Всички така наречен Тракийски императори те ги броят за български без никакво терзание.
– А, имали ли са траките книжовност?
– Ако имаме вяра на античните извори, освен че са имали, само че са я дали на елините. Става дума за културния воин на елинския свят. Елинският воин има един огромен културен воин и това е Орфей. Орфей им дава освен изкуствата, музиката и впрочем, той им дава писмеността. Това е най-древния слой на паметта на елините. Орфей изрично е тракиец, никой не е оспорвал тракийската принадлежност на Орфей. Малко по-късно, когато учени стартират да изследват античната книжовност, те споделят: първите четири души ни дадоха буквите. Спътниците на Орфей, а те са му и родственици, идващите букви ни ги дадоха още четири индивида и най-после един пети ни даде дифтонгите. Същото, без музите ни споделя и Черноризец Храбър в Сказанието за писмената (б. р. – О писменех) Той не не помни да напомни на елините кой им е дал писмеността. Той им изрежда всички четирима основатели и човек като огледа кои са тия основатели, без един всичките са траки. Очевидно траките са имали книжовност, различен е въпросът по какъв начин се отнасят към писмеността другите видове просвета. Елините имат превъзходна писменост и стават графомани, развиват това качество, развиват литературните типове и жанрове. Това графоманство идва от комплекса им, че би трябвало доста бързо да наваксват културата на близките нации и в самата Елада има хора като Сократ, които не са написали нито един ред. Питагор не е написал също нито един ред. Това е наследеното типично тракийско качество да се преценя кое би трябвало и заслужава да се написа и кое освен не си заслужава, а изрично не би трябвало да се написа. Това е концепцията за устното предаване на свещеното познание от една страна и за безсмислеността за писане на сметки, въпреки това. Това е неуместно от позиция на една просвета, която си показва свещеното познание като излъчено без друга основа и посредством осенение. Разбира се изключително елините записват т. н. „ орфически химни “ и ние разполагаме с доста такива текстове. Това е характерен заветен текст, само че минал през литургична приложимост. Този текст е преразказан, сгънат с определени елементи и е медиатор на огромното познание и участващите в една религиозна гала. Това е повода писмеността на траките да остане доста дълго време в един тип, който ние просто не можем да припознаем. Да, имаме една златна, една бакърена и една желязна книга, всички те са орфически, въпреки, че доста постоянно изключително „ златната книга “в НИМ да се препраща към етруските. Не знам за какво се препраща към етруските, тя изрично е в подтекста на откритите други сходни книги и като явно предопределение и като декорация, тъй като е с доста богата декорация и илюстрации изковани върху тези листчета. В един миг траките освен прописват с всички останали, тъй като в техните земи доста рано се постанова християнството. Първите църкви още със самото му разпространяване през 1-ви век в България има минимум седем апостолски църкви, т. е. Църкви основани от апостолите или от околните им, т. е имаме дванадесет апостоли и 72 възпитаници на апостолите. В България е по този начин. И първият текст на траките е на тези към делтата на Дунав, към Силистра, това са скитите и бесите. Те пишат Космография. Това е християнско описване за основаването на света за устройството на обитаемия свят, написано на локалния език.
– Какво друго сочат историческите източници?
– Следващият случай за използването на тази книжовност е т. н. „ Готска библия “ От тази библия на Вулфила ние нямаме непокътнати текстове, това е доста забавно, тъй като внезапно през 16 в. „ пада от небето “, с цел да обслужи ползите на зараждащия се немски народен дух. Патриарх Йоан Златоуст учи и написа на готски през 4-ти и 5-и век, с цел да проповядва на своето паство в Константинопол, който е античен тракийски град – Бизантион и в него има доста траки. Не на последно място загатваме и задачата на Никита Ремесиански, папски делегат за превод на библията на езика на бесите. Дали това една и съща писменост, което не е изключено, дали е писменост съобразена със западните приказва, не се знае. Защото до през днешния ден нищо не е непокътнато. Съществуват езици за литургична приложимост, тъй като библията е преведена на гетски или готски, по-късно е преведена на бески. И това е не просто, с цел да са грамотни, а с цел да се прави богослужението, с цел да се преведе библията на този език.
– Да се върнем в днешно време към връзките на България и Северна Македония. Някаква прогноза имате ли по какъв начин ще се развиват нещата?
– Според мен има две аргументи за тези проблеми. Първата е една доста груба неточност от наша страна. Предложението на македонската черква да се признае за дъщерна черква на българската черква. Оттук нататък нямаше да има никакво несъгласие нито на верско, нито на историческо, нито на лингвистично съображение. Защо българите не одобриха това предложение? Има две пояснения. Едното е всеобщо спряганото съветско въздействие, което сигурно съществува. Има и различен миг. Постоянната недоверчивост какъв ли капан ни се подготвени с цялото това нещо. Точно затова нашите учени са безпределно внимателни, когато пишат нещо. И това с македонския език, в случай че не бяха толкоз предпазливи… Защото ние десетилетия наред сме казвали, че кирилицата е основана в Охрид от Климент Охридски, макар че идеално са знаели, че първите надписи на кирилица са тъкмо в Плиска и тя няма нищо общо с писмеността на Климент Охридски. И в учебниците тази нерешителност се поддържаше и до ден сегашен го написа да не засегнем някой остарял престиж, или нещо сходно. Точно поради тази нерешителност в един миг тя става неоправдателна. Тя поражда основа и напълно съответно съображение за упоритостите и за претенциите на нашите съседи към българското културно минало. Това е главната причина. Другата причина несъмнено е синдромът на македонизма. Но не би трябвало да се сърдим на македонците. Всяка нова млада нация краде непозната история, няма какво друго да прави…
Нашият посетител
Веселина Вачкова е историк и културолог, шеф на Историческия музей в Перущица, специалист по Късна древност в ИИИ на Българска академия на науките и учител по история и история на културата в НГДЕК “Константин Кирил Философ ” в София. Преподавала е Средновековна история в Националната художествена академия и в Нов български университет.
