Васил Етрополски: За мен беше голямо признание да стана Спортист №1 на България
Eдин от огромните герои в спортната история на България – Васил Етрополски, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. През 1983 година той ликува сензационно с купа със сабя на шампионата на планетата по фехтовка във Виена. И от този миг стартира рицарският поход на България през 80-те години в международната фехтовка. Бумът на шампионата в австрийската столица е единствено началото на неговите триумфи. Следват още оценки от шампионати на планетата и успех в Световната купа на сабя. Както и с образуването на един извънредно рисков и побеждаващ български отбор. Националите стават международен шлагер и побеждават великите сили във фехтовката. А Етрополски и неговият брат-близнак Христо имат най-голяма заслуга за извоюваните две вицешампионски трофеи в отборните съревнования на мондиали. България намира своя звезден мускетар в спорт, който до неговата купа е бил в миманса на олимпийските искания на България. Медиите и почитателите правят оценка по достолепие огромния пробив в елита като коронясват Васил Етрополски за „ Спортист на годината “ в Българи за 1983 година Но изненадващо за всички, година след демократичните промени, през 1990 година той се отхвърля от елитния спорт и емигрира в Съединени американски щати. Никога обаче във времето не губи връзка с родината си.
- Г-н Етрополски, здравейте! Радваме се най-сетне да ви приветстваме с „ добре пристигнал “ на пътеката на „ Код Спорт “! Липсвахте в сбирката ни от изявленията със международни първенци, коронясани за Спортист номер 1 на България. Как сте? Живеете от 30 години в Съединени американски щати, само че къде изкарахте карантината с ковид?
- Имах нещастието или щастието да я изкарам на две места. Едното беше в Съединени американски щати, където бях в изолираност, само че имам щастието да пребивавам до морето, където има повече разстояние и места, на които човек може да се разхожда. Така че не стоях прецизно у дома, имах къде да се разхождам, какво да върша. Като пристигнах тук, беше малко по-тежко, тъй като имаше две седмици наложителна карантина. Тук прекарах някъде 40 дни, от които 14 карантина. Бих желал тези 14 дни да бъдат свързани с фехтовката, с другари, пътешестване, само че по този начин се случи, че изкарах карантината.
- А в този момент назад?
- Още не знам какви са законите, само че последно приказвах с щерка ми, която е там и ще ме посрещне на летището. Тя сподели, че нещата не са се трансформирали и внезапно тук от едно състояние, в което не помня, че има корона, ще се върна в състояние, в което към момента има корона, хората носят маски на всички места и са си по къщите. Това ще ми е малко изключително.
- Изминаха 30 години, откогато живеете в Съединени американски щати. Как се променяше България през вашите очи през тези 30 години народна власт, като си идвахте?
- Много забавен въпрос, тъй като в първите години, в които отидох в Съединени американски щати и се връщах, не ми харесваше по никакъв начин. Даже намирах доста огромна разлика и си споделях: „ Не знам дали в миналото ще се върна, макар че постоянно съм бил обвързван с фехтовката “. Но за мен в последните години страната доста се е трансформирала към положително и непрестанно се трансформира. Често приказвам с хора тук, които не могат да го усетят, по този начин както аз, тъй като живеят тук непрестанно и за тях става доста постепенно, а биха желали да се случи по-бързо. Но за мен персонално и за брачната половинка ми смяната е много огромна. Ние дори мислим да прекарваме повече и повече време тук, даже да се пенсионираме. Може би няма да заставам тук от самото начало, въпреки всичко ще съм напред и обратно, тъй като там са ми децата и внуците, само че ужасно ми харесва. Свързано е и с младостта, и с културата. София е прелестен град. Намирам огромни промени и за положително. Дали можеха да се случат по-бързо, не мога да кажа, тъй като не пребивавам тук, само че намирам, че нещата са се трансформирали доста към положително.
- Разкажете за какво решихте да измененията живота си и по какъв начин се разви новото начало за вас?
- Това е доста любопитен въпрос, тъй като е обвързван и с възможното ми идване тук. И във фехтовката съм бил по този начин – когато съм прекомерно доста време на едно място, желая да опитам нещо ново. Спомням си при тежките години, когато всичко рухна в България, нямаше пари за спорт, хората усещаха, че няма вероятност към 1990 година Тогава си зададох въпроса – какво върша тук, какви са опциите. Чувствах, че не знам дали в действителност хората, които са към мен ме ценят за това, което мога или ме ценят за това, което съм постигнал, или единствено поради името ми. Смятах, че като отида неизвестен някъде, ще мога да стартира отначало живота си и да потвърдя дали мога да върша нещо без сянката ми. Това ме подтиква да отида плюс, че бяха тежки времената. Въобще не скърбя, тъй като ми даде напълно друга вероятност за света, научих доста други неща, които в никакъв случай не съм ги знаел. Смятам, че в този момент доста българи страдат от това, че не познават добре Америка, обаче вършат заключения какво е в Америка и по какъв начин са нещата там. На мен там ми отраснаха децата. По-голямата част от съзнателния ми живот мина в Съединени американски щати. Децата бяха в учебно заведение, внуците се родиха там. До момента, в който излязох, съвсем животът ми напълно е бил обвързван със спорт. Ако приказваме за работа и развиване в други направления, това се е случило в Америка. Опознах я доста добре и се веселя за това. Но в този момент съм стигнал в същото състояние, че откакто ще се пенсионирам, може би е добре да се върна там, където са корените ми. Това ми е по-интересно в този момент. Струва ми се, че е смяна от която нуждая се, тъй като 30 години съм се отдал по един метод на живот. Искам малко да се върна и да сменя тези неща.
- Бил сте като японските художници, които като създали огромно име, се отказвали и започвали под различен псевдоним.
- В това има огромен смисъл, само че е и огромен дразнител. Ако се върна тук, ще мога да трансформира нещо, в което съм живял в някаква рутина в последните 30 години, да ги трансформира с нещо ново и да се върна към корените си. И да дам тук повече за фехтовката. Там не съм толкоз привързан с фехтовката, колкото съм тук. Ако дойда тук, даже персонално за мен ще мога да упражнявам, ще виждам младежите.
@@@
- Имаше ли драми или някаква интрига към вашето овакантяване на България? Все отново през 1990 година към момента социализмът не беше ясно дали си е отишъл в действителност и вечно.
- Не мисля, че имаше драми, само че всяко овакантяване е мъчно. Никога не знаеш какво ще стане. Никога не знаеш дали в новата страна ще успееш да се установиш, дали ще можеш да вземеш документи и така нататък Даже и в този момент като приказвам с хора, които са ме питали в първия миг, в който отидох в Съединени американски щати дали си заслужава, и в този момент не мога да кажа. Зависи какъв ти е характерът, какво искаш, каква ти е възрастта. Има неща, които ще загубиш и такива, които ще спечелиш. Както на всички места в живота.
- Когато губиш, не знаеш какво печелиш и противоположното.
- Даже и да знаеш, би трябвало да си прецениш дали това, което печелиш е повече от това, което губиш. Ако си дадеш позитивен отговор, тогава да, отиди и го направи.
- Казват, че близнаците понасят в действителност доста мъчително разделите. Така ли е с вашия брат Христо Етрополски, също звезда на фехтовката?
- Не мога да кажа, че аз или той сме го чувствали прекомерно. Общо взето, когато имаме проблеми поддържаме връзка, другояче не се сещаме. Имам доста познати, които всеки ден звънят на братята си. При нас не е подобен казусът, нито пък чувствам, в случай че има нещо неприятно с него. Разбираме се, постоянно се поддържаме, постоянно сме един с различен, само че не усещам, че ще знам безусловно, че нещо се случва с него или пък той с мен. Няма го този контакт.
- Водихте занимания в елитния Ню Йорк Атлетик Клъб. Какво е отношението на американците към фехтовката? Имахте ли известни или екзотични играчи в аматьорските групи?
- Не, нямах известни, само че познавам доста хора от други клубове. Нашият клуб в действителност е от известните клубове. Общо взето при американците ситуацията с фехтовката е по този начин, че постоянно гледат децата да се занимават с някакъв спорт, който има повече име и пари. Имах щастието да работя с надарени хора във фехтовката. Този спорт е доста всеобщ спрямо България, съвсем всеки град има клуб, съвсем всяко учебно заведение има фехтовка. Може да не е един от елитните спортове с пари, пък и от време на време изисква средства да се занимаваш, само че тези, които влязат в фехтовката, го правят оценка извънредно. Примерно на републиканско, където вземат участие ветерани и разнообразни възрасти, имаше към 10 хиляди от цяла Америка. Тя е огромна страна, само че тъй като хората имат пари и опция, го вършат и в учебни заведения, и по центрове, и по клубове. Събират се ужасно доста и са много привързани към фехтовката. Много го ценят, считат го като лично общество. Колко доста хора има в Америка, които се занимават с фехтовка!
- Още ли работите в Ню Йорк Атлетикс Клъб?
- Не, напуснах го преди две години, а като треньор го напуснах и по-рано, тъй като към този момент нямах опция да пътувам. Майка ми беше при мен, в по-лабилно здраве, трябваше да се грижа. Аз работя друга работа и след нея трябваше да вървя и да се занимавам с фехтовката. Отнемаше ми спомагателни три-четири часа от вечерта ми, тъй че напуснах. Но в първия миг, в който си потеглих, желаех да упражнявам за себе си за ветерани, когато навърших 50 години. Нямах време за себе си, а желаех да печеля при ветераните и съумях. След това продължих да вървя като треньор без пари да оказвам помощ на клуба, само че в един миг се оказа, че ми коства ужасно доста време и битка с трафика да отида до Манхатън или за където съм тръгнал.
- Нещо друго забавно – за какво се ориентирахте към програмирането, с което сте се занимавал при започване на 90-те в Съединени американски щати?
- Защото ми се стори, че е относително бърз и сполучлив метод да вземеш прилична заплата. Ако е единствено фехтовка или би трябвало да имаш личен клуб, или доста да се занимаваш. Съботите и неделите са ти заети, вечерите са ти заеми, а това е тежко и хората не го схващат. За програмирането някой ми сподели, че може да се печели относително добре. Да, няма да станеш богат, само че взех решение да опитам нещо ново. Дори тук като се занимавах с фехтовка, съм учил „ Инженерна геология и хидрогеология “. Не желаех целият ми живот да премине стеснен във фехтовката. За мен фехтовката е била привлекателна, когато е нещо друго, а не непрестанно. По едно време желаех да опитам и нещо друго и това ми се стори като най-бърз метод. За да употребявам инженерната си тапия, трябваше да минавам през приравнителни изпити, а програмирането – отиваш и го правиш.
@@@
- Казаха ли ви, че българинът има гений за ИТ?
- Не. Всички тези неща, които споделят, са все едно да кажат, че индиецът има гений. При нас работят хиляди индийци или някакви други. Всеки, който желае да отдели времето за това. Даже имаше една смешка. Руснаците, с които контактувах, споделяха: „ Като не ставаш за нищо друго, ставаш програмист. “
- Искам да ви върна към пика на вашата спортна кариера през 80-те години, когато България беше империя в спорта – една от десетте водещи народи в света. През 1983 година направихте взрив със международната си купа и действително отвоювахте нова златна територия за страната ни в огромния спорт. Как се стигна до този пробив?
- Да, през 1983 година станах международен първенец, само че в това не влизат години преди, а и по-късно, когато също имах извънредно огромни триумфи. Не го споделям, с цел да се лаская, само че желая да кажа, че беше много дълъг интервал от време. Например, станах международен първенец, тъй като победих брат ми, а през 1986 година бях трети в София. А на идната година в Барселона той ме победи. Да, той стана втори тогава, само че в течение на много дълъг интервал поддържахме доста високо равнище. Как се стигна до такава степен? Първият ни триумф беше на олимпиадата в Москва. Бяхме доста млади и не го чаках. Беше съдбоносен интервал в историята на фехтовката, тъй като беше подложен от Централен комитет и от БСФС тогава, че в случай че няма триумф, с фехтовката няма да водим олимпийска подготовка и ще бъде завършено. Тогава стана промяна на по-старите фехтовачи с по-млади. Ние бяхме млади, не го чаках, само че сега, в който и двамата постигнахме триумф, това задължи. Бях малко уплашен, тъй като идната година трябваше да го потвърдя. Опитваме се в този момент да учим децата, че фехтовката в ужасно психически спорт. Мислиш си, че в никакъв случай няма да станеш, събуждаш се и почваш да играеш. Имах доста сполучливи години, завоювах Световната купа през 1983 година Имах сполучливи надпревари, до момента в който с един другар седнахме и той сподели: „ Абе, ти си добър, само че в никакъв случай няма да станеш международен първенец! “ Започнах да си задавам въпроса за какво в действителност играя ненапълно, само че не стигам до най-високото? Дадох си отговор, че до този миг съм бил толкоз задоволен от това, че играя на високо равнище, че не съм считал, че би трябвало да стигна най-високото. Казах си, че занапред нататък надпреварата за мен стартира от челната осмица, а не да си задоволен, че си в топ 8. Тогава би трябвало да са ти най-силните боеве. Това проработи, завоювах доста надпревари, взех международната купа.
- А коронацията за „ Спортист на България “ надвиши ли вашите упования за самопризнание? Промени ли живота ви? Изобщо по какъв начин живеехте в социалистическа България?
- За мен беше огромно самопризнание. Обикновено беше или битка, или атлетика, или повдигане на тежести. Никога не сме имали обичаи във фехтовката. Бях удовлетворен за себе си, само че също и за фехтовката. Хората споделят, че характерът ми е подобен, че като че ли нищо не се е случило. Като станах международен първенец, изпитах ужасно задоволство, не можах да дремя цяла нощ. Човек не може да си показа, че му се е случило в живота. Понякога всичко би трябвало да съвпадне – денят, шанс и така нататък Обаче не го помня дълго, диря нови неща. Сега, в случай че някой ми каже, че ми се е случило, се възнамерявам. Да, не беше неприятно, само че това не е движещата мощ в моя живот.
- България имаше страховит отбор тогава, два пъти втори на планетата. Поддържате ли контакт със съотборниците си през днешния ден?
- Много малко. С някои от тях повече, а с други доста малко. С хора, които пътуват до Съединени американски щати или към момента са свързани с фехтовката, да. Със Запрян, който е тук и с академията. Някои други работят по Германия, по всички страни. Нямам опция да подкрепям такива връзки, само че срещайки се, се усещаме близки, несъмнено. Прекарали сме доста време дружно.
- Какво е да се изправи брат против брата на пътеката? Колко публични багра имате с вашия брат Христо?
- Още по-точно е близнак против близнак, в случай, че упражняваме непрестанно дружно, ние сме измислили упражненията, познаваме се доста добре. При нас не съществуваше въпросът кой е по-силен, а кой сега желае по-малко да победи или повече. Имаш вродена мекост към брат си, не искаш да воюваш с него. Всички други можех да смятам за врагове, за мен нямаше другари. В този миг всеки трябваше да бъде погубен. Но това не можеш да го приложиш към брат си. Затова беше доста характерно – кой по какъв начин се усеща, в действителност ли желае да победи. Беше доста, доста изключително. В никакъв случай не беше кой е по-добър, тъй като съгласно мен и двамата бяхме еднообразно положителни. Всичко друго към този момент е въпрос на душeвност, на условия. Беше доста характерно и дори не може да се изясни.
- Колко багра публично имате?
- Не съм ги броил, само че на интернационално равнище несъмнено нямаме чак толкоз доста. Два пъти се срещнахме на международно.
- Да, веднъж вие побеждавате, веднъж той.
- Във фехтовката тръгваш от разнообразни групи и доста рядко сме се падали един против различен. Горе-долу другите страни ги разпределят в разнообразни групи и би трябвало да стигнеш до върха, с цел да играеш един против различен. Сигурно имаме 10-15 срещи.
- Как стигнахте до концепцията за основаване на фехтовална академия „ Васил Етрополски “ през 2009 година?
- Идеята ми беше подхвърлена от Запрян Ванчев, който в този момент е шеф на академията. Просто пристигнах тук на посещаване и говорихме. Знаете какво беше ситуацията със спортовете по това време – нямаше пари, фехтовката западаше и концепцията беше, че можем да създадем нещо отвън всички неща, в случай че се организираме и покажем, че може да стане. Винаги сме считали, че фехтовачите имат качествата да го създадат. Вместо единствено да приказваме, по-добре да се опитаме да създадем нещо. Имали ли сме подозрения? Аз персонално съм имал. Казах: „ Имате моята поддръжка, дай да забележим какво може да стане. Много елементарно е да кажеш „ няма “, тогава нищо няма да стане в действителност. Но най-малко дай му късмет да се случи. “
- Говори се, че при вас в академията се ражда нова вълна като през 80-те години – европейската шампионка за девойки Йоана Илиева и Панчо Пасков. Имат ли късмет те за пробив и на олимпийски игри?
- Йоана безусловно, а Панчо сега не тренира. Но Стойчев, другият млад фехтовач, който тренира, развива се и е в придвижване нагоре. За нас триумф щеше да бъде, в случай че бяхме основали всеобщи центрове. Но имайки състезателите на това ниво, никой в никакъв случай не може да подсигурява. Има мощни школи, които може да имат празна година, две или три. Зависи от гениите, които идват при тях. Ако ти си провел по верен метод работата, тези гении ще се развият, което се случва при нас. Щастливи сме, че пристигнаха гении, само че персонално мен щеше да ме удовлетвори единствено да имаме центровете и да въвлечем децата. Това беше първичната концепция – да запалителен децата, да покажем какъв брой прекрасен спорт е фехтовката, да създадем здравни привички. Знаехме, че в случай че запалителен хора за фехтовката, всичко друго ще стане.
- Има ли онлайн преподаване, когато сте в Америка? Покрай ковид стана съвременно във всички области…
- Да, разбрах го. Синът ми също полека-лека стартира да се занимава с фехтовка. И той е треньор в един клуб. Даже ме предложения за изявление или нещо друго. Знам, че дават класове онлайн. За известно време това може да замести нещата, само че всички знаем, че като стъпиш в залата е друго.
- Подсетихте ме за сина ви Михаил – също неповторим случай. Баща и наследник бяхте на съревнование на Световната купа.
- Не единствено. И в Америка сме се изправяли един против различен, постоянно ме биеше. Имаше доста гений, само че не съумя да реализира върховете, които трябваше по мое убеждение. Много добре се справяше, има гений, само че не всеки може. Той е наивник, а положителни хора в спорта и във фехтовката няма. Ако те боли повече, че ще биеш някой, няма метод да го победиш.
- С какво от живота зад Океана не свикнахте?
- Не имам вяра, че има нещо такова. Определено се усещам като у дома, познавам го доста добре. Даже в първите години като идвах тук, ми се струваше, че повече не познавам манталитета и съм не запомнил по какъв начин стават нещата. Може би още не съм привикнал с прекомерната политическа уместност.
- Нещо в персонален проект да ни разкриете? Как релаксирате, имате ли занимание?
- В персонален проект и щерка ми, и синът ми в този момент са при мен в Ню Йорк, което ме прави необикновено благополучен. Имам три прелестни внучета. Не мога повече да очаквам да ги видя, тъй като не съм ги прегръщал от три месеца.
- Имат ли саби за играчки към този момент?
- Имат. Всички са разнообразни и доста сладки. Не мога да чакам да се върнат. Мисля си да извозвам повече време тук, само че ми тежи да взема това решение към момента.
Снимки: Владимир Иванов, Sportal.bg
- Г-н Етрополски, здравейте! Радваме се най-сетне да ви приветстваме с „ добре пристигнал “ на пътеката на „ Код Спорт “! Липсвахте в сбирката ни от изявленията със международни първенци, коронясани за Спортист номер 1 на България. Как сте? Живеете от 30 години в Съединени американски щати, само че къде изкарахте карантината с ковид?
- Имах нещастието или щастието да я изкарам на две места. Едното беше в Съединени американски щати, където бях в изолираност, само че имам щастието да пребивавам до морето, където има повече разстояние и места, на които човек може да се разхожда. Така че не стоях прецизно у дома, имах къде да се разхождам, какво да върша. Като пристигнах тук, беше малко по-тежко, тъй като имаше две седмици наложителна карантина. Тук прекарах някъде 40 дни, от които 14 карантина. Бих желал тези 14 дни да бъдат свързани с фехтовката, с другари, пътешестване, само че по този начин се случи, че изкарах карантината.
- А в този момент назад?
- Още не знам какви са законите, само че последно приказвах с щерка ми, която е там и ще ме посрещне на летището. Тя сподели, че нещата не са се трансформирали и внезапно тук от едно състояние, в което не помня, че има корона, ще се върна в състояние, в което към момента има корона, хората носят маски на всички места и са си по къщите. Това ще ми е малко изключително.
- Изминаха 30 години, откогато живеете в Съединени американски щати. Как се променяше България през вашите очи през тези 30 години народна власт, като си идвахте?
- Много забавен въпрос, тъй като в първите години, в които отидох в Съединени американски щати и се връщах, не ми харесваше по никакъв начин. Даже намирах доста огромна разлика и си споделях: „ Не знам дали в миналото ще се върна, макар че постоянно съм бил обвързван с фехтовката “. Но за мен в последните години страната доста се е трансформирала към положително и непрестанно се трансформира. Често приказвам с хора тук, които не могат да го усетят, по този начин както аз, тъй като живеят тук непрестанно и за тях става доста постепенно, а биха желали да се случи по-бързо. Но за мен персонално и за брачната половинка ми смяната е много огромна. Ние дори мислим да прекарваме повече и повече време тук, даже да се пенсионираме. Може би няма да заставам тук от самото начало, въпреки всичко ще съм напред и обратно, тъй като там са ми децата и внуците, само че ужасно ми харесва. Свързано е и с младостта, и с културата. София е прелестен град. Намирам огромни промени и за положително. Дали можеха да се случат по-бързо, не мога да кажа, тъй като не пребивавам тук, само че намирам, че нещата са се трансформирали доста към положително.
- Разкажете за какво решихте да измененията живота си и по какъв начин се разви новото начало за вас?
- Това е доста любопитен въпрос, тъй като е обвързван и с възможното ми идване тук. И във фехтовката съм бил по този начин – когато съм прекомерно доста време на едно място, желая да опитам нещо ново. Спомням си при тежките години, когато всичко рухна в България, нямаше пари за спорт, хората усещаха, че няма вероятност към 1990 година Тогава си зададох въпроса – какво върша тук, какви са опциите. Чувствах, че не знам дали в действителност хората, които са към мен ме ценят за това, което мога или ме ценят за това, което съм постигнал, или единствено поради името ми. Смятах, че като отида неизвестен някъде, ще мога да стартира отначало живота си и да потвърдя дали мога да върша нещо без сянката ми. Това ме подтиква да отида плюс, че бяха тежки времената. Въобще не скърбя, тъй като ми даде напълно друга вероятност за света, научих доста други неща, които в никакъв случай не съм ги знаел. Смятам, че в този момент доста българи страдат от това, че не познават добре Америка, обаче вършат заключения какво е в Америка и по какъв начин са нещата там. На мен там ми отраснаха децата. По-голямата част от съзнателния ми живот мина в Съединени американски щати. Децата бяха в учебно заведение, внуците се родиха там. До момента, в който излязох, съвсем животът ми напълно е бил обвързван със спорт. Ако приказваме за работа и развиване в други направления, това се е случило в Америка. Опознах я доста добре и се веселя за това. Но в този момент съм стигнал в същото състояние, че откакто ще се пенсионирам, може би е добре да се върна там, където са корените ми. Това ми е по-интересно в този момент. Струва ми се, че е смяна от която нуждая се, тъй като 30 години съм се отдал по един метод на живот. Искам малко да се върна и да сменя тези неща.
- Бил сте като японските художници, които като създали огромно име, се отказвали и започвали под различен псевдоним.
- В това има огромен смисъл, само че е и огромен дразнител. Ако се върна тук, ще мога да трансформира нещо, в което съм живял в някаква рутина в последните 30 години, да ги трансформира с нещо ново и да се върна към корените си. И да дам тук повече за фехтовката. Там не съм толкоз привързан с фехтовката, колкото съм тук. Ако дойда тук, даже персонално за мен ще мога да упражнявам, ще виждам младежите.
@@@- Имаше ли драми или някаква интрига към вашето овакантяване на България? Все отново през 1990 година към момента социализмът не беше ясно дали си е отишъл в действителност и вечно.
- Не мисля, че имаше драми, само че всяко овакантяване е мъчно. Никога не знаеш какво ще стане. Никога не знаеш дали в новата страна ще успееш да се установиш, дали ще можеш да вземеш документи и така нататък Даже и в този момент като приказвам с хора, които са ме питали в първия миг, в който отидох в Съединени американски щати дали си заслужава, и в този момент не мога да кажа. Зависи какъв ти е характерът, какво искаш, каква ти е възрастта. Има неща, които ще загубиш и такива, които ще спечелиш. Както на всички места в живота.
- Когато губиш, не знаеш какво печелиш и противоположното.
- Даже и да знаеш, би трябвало да си прецениш дали това, което печелиш е повече от това, което губиш. Ако си дадеш позитивен отговор, тогава да, отиди и го направи.
- Казват, че близнаците понасят в действителност доста мъчително разделите. Така ли е с вашия брат Христо Етрополски, също звезда на фехтовката?
- Не мога да кажа, че аз или той сме го чувствали прекомерно. Общо взето, когато имаме проблеми поддържаме връзка, другояче не се сещаме. Имам доста познати, които всеки ден звънят на братята си. При нас не е подобен казусът, нито пък чувствам, в случай че има нещо неприятно с него. Разбираме се, постоянно се поддържаме, постоянно сме един с различен, само че не усещам, че ще знам безусловно, че нещо се случва с него или пък той с мен. Няма го този контакт.
- Водихте занимания в елитния Ню Йорк Атлетик Клъб. Какво е отношението на американците към фехтовката? Имахте ли известни или екзотични играчи в аматьорските групи?
- Не, нямах известни, само че познавам доста хора от други клубове. Нашият клуб в действителност е от известните клубове. Общо взето при американците ситуацията с фехтовката е по този начин, че постоянно гледат децата да се занимават с някакъв спорт, който има повече име и пари. Имах щастието да работя с надарени хора във фехтовката. Този спорт е доста всеобщ спрямо България, съвсем всеки град има клуб, съвсем всяко учебно заведение има фехтовка. Може да не е един от елитните спортове с пари, пък и от време на време изисква средства да се занимаваш, само че тези, които влязат в фехтовката, го правят оценка извънредно. Примерно на републиканско, където вземат участие ветерани и разнообразни възрасти, имаше към 10 хиляди от цяла Америка. Тя е огромна страна, само че тъй като хората имат пари и опция, го вършат и в учебни заведения, и по центрове, и по клубове. Събират се ужасно доста и са много привързани към фехтовката. Много го ценят, считат го като лично общество. Колко доста хора има в Америка, които се занимават с фехтовка!
- Още ли работите в Ню Йорк Атлетикс Клъб?
- Не, напуснах го преди две години, а като треньор го напуснах и по-рано, тъй като към този момент нямах опция да пътувам. Майка ми беше при мен, в по-лабилно здраве, трябваше да се грижа. Аз работя друга работа и след нея трябваше да вървя и да се занимавам с фехтовката. Отнемаше ми спомагателни три-четири часа от вечерта ми, тъй че напуснах. Но в първия миг, в който си потеглих, желаех да упражнявам за себе си за ветерани, когато навърших 50 години. Нямах време за себе си, а желаех да печеля при ветераните и съумях. След това продължих да вървя като треньор без пари да оказвам помощ на клуба, само че в един миг се оказа, че ми коства ужасно доста време и битка с трафика да отида до Манхатън или за където съм тръгнал.
- Нещо друго забавно – за какво се ориентирахте към програмирането, с което сте се занимавал при започване на 90-те в Съединени американски щати?
- Защото ми се стори, че е относително бърз и сполучлив метод да вземеш прилична заплата. Ако е единствено фехтовка или би трябвало да имаш личен клуб, или доста да се занимаваш. Съботите и неделите са ти заети, вечерите са ти заеми, а това е тежко и хората не го схващат. За програмирането някой ми сподели, че може да се печели относително добре. Да, няма да станеш богат, само че взех решение да опитам нещо ново. Дори тук като се занимавах с фехтовка, съм учил „ Инженерна геология и хидрогеология “. Не желаех целият ми живот да премине стеснен във фехтовката. За мен фехтовката е била привлекателна, когато е нещо друго, а не непрестанно. По едно време желаех да опитам и нещо друго и това ми се стори като най-бърз метод. За да употребявам инженерната си тапия, трябваше да минавам през приравнителни изпити, а програмирането – отиваш и го правиш.
@@@- Казаха ли ви, че българинът има гений за ИТ?
- Не. Всички тези неща, които споделят, са все едно да кажат, че индиецът има гений. При нас работят хиляди индийци или някакви други. Всеки, който желае да отдели времето за това. Даже имаше една смешка. Руснаците, с които контактувах, споделяха: „ Като не ставаш за нищо друго, ставаш програмист. “
- Искам да ви върна към пика на вашата спортна кариера през 80-те години, когато България беше империя в спорта – една от десетте водещи народи в света. През 1983 година направихте взрив със международната си купа и действително отвоювахте нова златна територия за страната ни в огромния спорт. Как се стигна до този пробив?
- Да, през 1983 година станах международен първенец, само че в това не влизат години преди, а и по-късно, когато също имах извънредно огромни триумфи. Не го споделям, с цел да се лаская, само че желая да кажа, че беше много дълъг интервал от време. Например, станах международен първенец, тъй като победих брат ми, а през 1986 година бях трети в София. А на идната година в Барселона той ме победи. Да, той стана втори тогава, само че в течение на много дълъг интервал поддържахме доста високо равнище. Как се стигна до такава степен? Първият ни триумф беше на олимпиадата в Москва. Бяхме доста млади и не го чаках. Беше съдбоносен интервал в историята на фехтовката, тъй като беше подложен от Централен комитет и от БСФС тогава, че в случай че няма триумф, с фехтовката няма да водим олимпийска подготовка и ще бъде завършено. Тогава стана промяна на по-старите фехтовачи с по-млади. Ние бяхме млади, не го чаках, само че сега, в който и двамата постигнахме триумф, това задължи. Бях малко уплашен, тъй като идната година трябваше да го потвърдя. Опитваме се в този момент да учим децата, че фехтовката в ужасно психически спорт. Мислиш си, че в никакъв случай няма да станеш, събуждаш се и почваш да играеш. Имах доста сполучливи години, завоювах Световната купа през 1983 година Имах сполучливи надпревари, до момента в който с един другар седнахме и той сподели: „ Абе, ти си добър, само че в никакъв случай няма да станеш международен първенец! “ Започнах да си задавам въпроса за какво в действителност играя ненапълно, само че не стигам до най-високото? Дадох си отговор, че до този миг съм бил толкоз задоволен от това, че играя на високо равнище, че не съм считал, че би трябвало да стигна най-високото. Казах си, че занапред нататък надпреварата за мен стартира от челната осмица, а не да си задоволен, че си в топ 8. Тогава би трябвало да са ти най-силните боеве. Това проработи, завоювах доста надпревари, взех международната купа.
- А коронацията за „ Спортист на България “ надвиши ли вашите упования за самопризнание? Промени ли живота ви? Изобщо по какъв начин живеехте в социалистическа България?
- За мен беше огромно самопризнание. Обикновено беше или битка, или атлетика, или повдигане на тежести. Никога не сме имали обичаи във фехтовката. Бях удовлетворен за себе си, само че също и за фехтовката. Хората споделят, че характерът ми е подобен, че като че ли нищо не се е случило. Като станах международен първенец, изпитах ужасно задоволство, не можах да дремя цяла нощ. Човек не може да си показа, че му се е случило в живота. Понякога всичко би трябвало да съвпадне – денят, шанс и така нататък Обаче не го помня дълго, диря нови неща. Сега, в случай че някой ми каже, че ми се е случило, се възнамерявам. Да, не беше неприятно, само че това не е движещата мощ в моя живот.
- България имаше страховит отбор тогава, два пъти втори на планетата. Поддържате ли контакт със съотборниците си през днешния ден?
- Много малко. С някои от тях повече, а с други доста малко. С хора, които пътуват до Съединени американски щати или към момента са свързани с фехтовката, да. Със Запрян, който е тук и с академията. Някои други работят по Германия, по всички страни. Нямам опция да подкрепям такива връзки, само че срещайки се, се усещаме близки, несъмнено. Прекарали сме доста време дружно.
- Какво е да се изправи брат против брата на пътеката? Колко публични багра имате с вашия брат Христо?
- Още по-точно е близнак против близнак, в случай, че упражняваме непрестанно дружно, ние сме измислили упражненията, познаваме се доста добре. При нас не съществуваше въпросът кой е по-силен, а кой сега желае по-малко да победи или повече. Имаш вродена мекост към брат си, не искаш да воюваш с него. Всички други можех да смятам за врагове, за мен нямаше другари. В този миг всеки трябваше да бъде погубен. Но това не можеш да го приложиш към брат си. Затова беше доста характерно – кой по какъв начин се усеща, в действителност ли желае да победи. Беше доста, доста изключително. В никакъв случай не беше кой е по-добър, тъй като съгласно мен и двамата бяхме еднообразно положителни. Всичко друго към този момент е въпрос на душeвност, на условия. Беше доста характерно и дори не може да се изясни.
- Колко багра публично имате?
- Не съм ги броил, само че на интернационално равнище несъмнено нямаме чак толкоз доста. Два пъти се срещнахме на международно.
- Да, веднъж вие побеждавате, веднъж той.
- Във фехтовката тръгваш от разнообразни групи и доста рядко сме се падали един против различен. Горе-долу другите страни ги разпределят в разнообразни групи и би трябвало да стигнеш до върха, с цел да играеш един против различен. Сигурно имаме 10-15 срещи.
- Как стигнахте до концепцията за основаване на фехтовална академия „ Васил Етрополски “ през 2009 година?
- Идеята ми беше подхвърлена от Запрян Ванчев, който в този момент е шеф на академията. Просто пристигнах тук на посещаване и говорихме. Знаете какво беше ситуацията със спортовете по това време – нямаше пари, фехтовката западаше и концепцията беше, че можем да създадем нещо отвън всички неща, в случай че се организираме и покажем, че може да стане. Винаги сме считали, че фехтовачите имат качествата да го създадат. Вместо единствено да приказваме, по-добре да се опитаме да създадем нещо. Имали ли сме подозрения? Аз персонално съм имал. Казах: „ Имате моята поддръжка, дай да забележим какво може да стане. Много елементарно е да кажеш „ няма “, тогава нищо няма да стане в действителност. Но най-малко дай му късмет да се случи. “
- Говори се, че при вас в академията се ражда нова вълна като през 80-те години – европейската шампионка за девойки Йоана Илиева и Панчо Пасков. Имат ли късмет те за пробив и на олимпийски игри?
- Йоана безусловно, а Панчо сега не тренира. Но Стойчев, другият млад фехтовач, който тренира, развива се и е в придвижване нагоре. За нас триумф щеше да бъде, в случай че бяхме основали всеобщи центрове. Но имайки състезателите на това ниво, никой в никакъв случай не може да подсигурява. Има мощни школи, които може да имат празна година, две или три. Зависи от гениите, които идват при тях. Ако ти си провел по верен метод работата, тези гении ще се развият, което се случва при нас. Щастливи сме, че пристигнаха гении, само че персонално мен щеше да ме удовлетвори единствено да имаме центровете и да въвлечем децата. Това беше първичната концепция – да запалителен децата, да покажем какъв брой прекрасен спорт е фехтовката, да създадем здравни привички. Знаехме, че в случай че запалителен хора за фехтовката, всичко друго ще стане.
- Има ли онлайн преподаване, когато сте в Америка? Покрай ковид стана съвременно във всички области…
- Да, разбрах го. Синът ми също полека-лека стартира да се занимава с фехтовка. И той е треньор в един клуб. Даже ме предложения за изявление или нещо друго. Знам, че дават класове онлайн. За известно време това може да замести нещата, само че всички знаем, че като стъпиш в залата е друго.
- Подсетихте ме за сина ви Михаил – също неповторим случай. Баща и наследник бяхте на съревнование на Световната купа.
- Не единствено. И в Америка сме се изправяли един против различен, постоянно ме биеше. Имаше доста гений, само че не съумя да реализира върховете, които трябваше по мое убеждение. Много добре се справяше, има гений, само че не всеки може. Той е наивник, а положителни хора в спорта и във фехтовката няма. Ако те боли повече, че ще биеш някой, няма метод да го победиш.
- С какво от живота зад Океана не свикнахте?
- Не имам вяра, че има нещо такова. Определено се усещам като у дома, познавам го доста добре. Даже в първите години като идвах тук, ми се струваше, че повече не познавам манталитета и съм не запомнил по какъв начин стават нещата. Може би още не съм привикнал с прекомерната политическа уместност.
- Нещо в персонален проект да ни разкриете? Как релаксирате, имате ли занимание?
- В персонален проект и щерка ми, и синът ми в този момент са при мен в Ню Йорк, което ме прави необикновено благополучен. Имам три прелестни внучета. Не мога повече да очаквам да ги видя, тъй като не съм ги прегръщал от три месеца.
- Имат ли саби за играчки към този момент?
- Имат. Всички са разнообразни и доста сладки. Не мога да чакам да се върнат. Мисля си да извозвам повече време тук, само че ми тежи да взема това решение към момента.
Снимки: Владимир Иванов, Sportal.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ