Черно-белите кадри, за които никой не знае. Как бяха открити първите снимки от насилието Възродителен процес
Един нов уебсайт се е захванал с невъзможното - да събере на едно място фотоси и видеа от насилствената асимилация на българските мюсюлмани, осъществена по времето на комунизма. Доскоро се смяташе, че такива фрагменти няма или са доста малко. Но не щеш ли се появиха първите фотоси от 1984-1985 година
Започнахме работата по тази концепция със Зейнеп Зафер и я нарекохме “Визуалният списък на асимилацията ”. Искахме да запълним една голяма липса - у нас няма образна памет за дългогодишните репресии над турците и мюсюлманите.
преди месец и в него има няколко изцяло непознати до момента фотографски сбирки – на австрийския фотограф Ерих Лесинг от 50-те години, както и на турските фотографи Кязъм Заим, Бехич Гюналан (от 1989 година), Сюлейман Акман (от 1969 и от 1989 година).
Те заслужават настрана внимание, само че тук описваме за единствено пет черно-бели фотографии от 1985 година. Те са от персоналния списък на създателя им Емин Емин .
Ето какво е неповторимото в тях. Това са евентуално първите фотографии от насилствената промяна на имената на турците в България, протекла през зимните месеци на 1984 и 1985 година Или най-малко това са първите фотоси от този интервал, които всички към този момент можем да забележим.
Една жена, която отвори вратата
Когато преди две години схваща, че дружно със Зейнеп Зафер събираме фотографии от процесите на асимилация на помаци и турци в България, Зекие Емин ни написа, че е разкрила фамилни фотографии, които евентуално ще бъдат от интерес за нас.
са направени от татко ѝ в село Брестовене, Разградска област, през януари 1985 година. Тогава той е 16-годишен възпитаник.
През януари 1985 година управителният орган на Българска комунистическа партия - Политбюро, взима решение да извърши насилствена смяна на турските имена с български и в Северна България. Дотогава, през декември 1984, управляващите са правили това единствено в южния регион на Кърджали. Има убити и ранени, стотици са задържани. Политбюро обаче регистрира, че този " първи стадий " е бил сполучлив и процесът би трябвало да се разшири.
Точно тогава, през януари 1985 година е обещано и пропагандното име на насилието - " Възродителен развой ".
Фотографиите на Емин Емин от януари 1985 отразяват миг, в който насилието на юг е завършило, а на север не е почнало. На черно-белите фотоси се виждат мокри улици, силуети на хора, под яркото осветяване на уличните лампи, които стоят на групи пред киното и гастронома на селото.
„ Валяло е дъжд и е било студено… Също се замислих, че съм родена 10 години след тези фотоси. “, споделя Зекие.
В писмото си до нас, което може на образния списък, тя споделя по какъв начин е стигнала до тях.
„ Аз научих за съществуването на тези фотоси от вуйна си единствено преди няколко години. Тя ми описа историята, която ме трогна мощно. Тогава мислех, че фрагментите са към този момент изгубени или захвърлени в някой завършек на остарялата къща, където към този момент не живее никой. За моя наслада, когато попитах татко си за тях, той знаеше тъкмо къде се намират – запазил ги е макар наставленията на дядо ми да ги унищожи. С концепцията, че някой ден, може би, ще има смисъл от тях. “
Какво в действителност се случва
Село Брестовене се намира в община Завет, Разградска област. По-голямата част от жителите са турци. Слуховете, че се сменят имената на турците в Южна България, са стигнали и дотук, само че към момента никой не допуска, че напълно скоро ще се случи същото.
За насилственото преименуване на турците в България, почнало на 24 декември 1984 година, осъществено строго секретно и при цялостна цензура, знаем към този момент доста обстоятелства и детайлности, има проучени документи и писмени източници. За по-малко от три месеца са изменени имената на над 800 хиляди души.
Това закононарушение, наричано от комунистическите управляващи " Възродителен развой ", приключва с митинги на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.
От този 5-годишен интервал са останали фотографии на заминаващите от границата през 1989 година, само че няма други образни мемоари - да вземем за пример от репресиите и митингите през 1984 и 1985 година.
Досега не бяхме виждали фотографии от този тъкмо интервал. Нито една.
Как са направени фотосите
Как Емин Емин съумява да улови няколко фрагмента от строго следената интервенция, държана в загадка от Държавна сигурност, армията и комунистическата партия?
Зекие споделя, че през 1985 година татко ѝ Емин е 16-годишен възпитаник в Русе . Прибрал се е на село за зимната почивка.
Баща му, Хасан Еминов , по специалност преподавател, е някогашен кмет на селото, а по това време е ръководител на Потребителската кооперация. Майка му е локалната акушерка. И двамата са уважавани персони в общността. Това са дядото и бабата на Зекие.
В един от първите дни на януари (между 3 и 5 януари) Хасан Еминов е извикан от чиновници на Министерство на вътрешните работи в кметството дружно с още няколко видни персони от турски генезис. В селото стартират да се носят клюки, че те са извикани, с цел да бъдат заменени имената им. Страхът, че това ще се случи на всички, провокира локалните хора да се съберат в центъра на селото. Те образуват тълпи пред кметството, гастронома и киното с вярата да схванат какво тъкмо става зад затворените порти.
Именно тези разтревожени хора виждаме през днешния ден на фрагментите.
Емин отива към центъра на селото с другари, като взема новия си съветски фотоапарат Фед 5в
Както Зекие ни споделя в писмото, Емин отива към центъра на селото дружно с приятелите си, като взема със себе си новата си облага – съветският фотоапарат Фед 5в . По това време той интензивно се занимава с снимка и даже към този момент е съумял да сътвори своя лична лаборатория в гаража на къщата. Сега е решил да тества за първи път революционния нощен режим на снимане на новия си фотоапарат. Вълнува се, че ще може да залови впечатляващи нощни фрагменти, осветени единствено от светлината на уличните лампи. Все отново не се случва постоянно да има толкоз доста хора през тъмните часове на деня в центъра на селото.
Тоест мотивацията на 16-годишния Емин е чисто фотографско любознание по какъв начин работи в нощно време новият фотоапарат. Тогава той въобще не подозира, че фрагментите, които снима, ще се окажат исторически.
По-късно Емин се прибира у дома и стартира да демонстрира фотосите в лабораторията си. Малко по-късно се прибира и татко му – Хасан Еминов. Връща се с ново име, обещано му от социалистическата власт. Асен Емилов.
Бащата на Емин
Зекие споделя: „ Първата панорама, която среща в дома си, след тази травматична преживелица е по какъв начин синът му демонстрира фотоси на хората, чакащи пред кметството, до момента в който властта се е опитвала да отнеме неговата еднаквост. В яростта си той стартира да крещи: „ Ти осъзнаваш ли какво правиш?! Искаш да ме изпратят в Белене ли? Късай незабавно тези фотоси и да не съм ги видял повече! “
В този миг на гняв бащата унищожава самичък множеството фотографии. Тези, снимани пред кметството, където е имало най-вече хора, са изгубени. Емин Емин дава обещание на татко си, че ще унищожи и останалата част от фотосите, само че ги резервира и ги крие от татко си през идващите няколко десетилетия. Това са и петте фотографии, които Зекие открива.
До една седмица след събитията през тази януарска вечер, турските имена на всички поданици в селото са заменени. Без български имена е неразрешено да пътуваш и напускаш селото.
Това принуждава Емин и сестра му да трансформират имената си, с цел да могат да се върнат в градовете, в които учат. В края на ваканцията Емин се връща при съучениците си с ново име - Емил.
Подобна история, отпреди още години
Историята на фрагментите, уловени от Емин Емин, припомня ненапълно историята на фрагментите на Мехмед Уруч от 1973 година. Те също могат да бъдат видени на уеб страницата „ Визуален списък на асимилацията “.
Мехмед Уруч е роден в с. Корница , откъдето е и самата Зейнеп Зафер. 17-годишен той снима през февруари – март 1973 година с персоналния си фотоапарат Смяна 8 протестиращите на площада в Корница. От боязън той не споделя това даже с татко си и крие филмите над 37 години. Едва през 2010 прави фотографиите публично притежание, първо на уеб страницата на Корница.
Две момчета, в разнообразни елементи на България, в друго време улавят атмосферата на насилственото преименуване, която ще остана скрита за множеството българи години наред.
„ Аз доста одобрявам снимките… Светлините, мокрите улици, композицията на постройките, това че хората са като сенки и някак размазани… Сякаш изгубени, неразбираеми. Въпреки подтекста на събитията, виждам на постройките в тези композиции с погледа на проектант, те са доста красиви… “, споделя Зекие в диалога ни. Усещам вълнението й, че нещо толкоз персонално в този момент става обществено.
Зекие
Зекие Емин е проектант, част от самодейността Ново архитектурно завещание, която изследва и разпространява стратегическото развиване на архитектурата, основана след Втората международна война. Работи като основен редактор в stroiinfo.com.
„ Аз съм архивар по душа, обичам да се дълбая, да диря “, споделя тя за себе си. „ Аз съм просто друго потомство. С моите другари приказваме за всичко. “
Дали е допустимо да се появят още фотографии от фамилните албуми? Как ни приказват те през днешния ден? Дали след 40 години те ни дават късмет за нови разкази?
Струва ми се, че тези въпроси ни накараха да тръгнем и съберем на едно място съществуващите фотографии. И да търсим още.
„ За мен фрагментите са доста въздействащи – в тях е запаметено отчаянието и недоумението на цяла група хора, които отхвърлят да осъзнаят и одобряват какво в действителност готви ориста за тях ”, споделя Зекие за фотографиите на татко си.
Започнахме работата по тази концепция със Зейнеп Зафер и я нарекохме “Визуалният списък на асимилацията ”. Искахме да запълним една голяма липса - у нас няма образна памет за дългогодишните репресии над турците и мюсюлманите.
преди месец и в него има няколко изцяло непознати до момента фотографски сбирки – на австрийския фотограф Ерих Лесинг от 50-те години, както и на турските фотографи Кязъм Заим, Бехич Гюналан (от 1989 година), Сюлейман Акман (от 1969 и от 1989 година).
Те заслужават настрана внимание, само че тук описваме за единствено пет черно-бели фотографии от 1985 година. Те са от персоналния списък на създателя им Емин Емин .
Ето какво е неповторимото в тях. Това са евентуално първите фотографии от насилствената промяна на имената на турците в България, протекла през зимните месеци на 1984 и 1985 година Или най-малко това са първите фотоси от този интервал, които всички към този момент можем да забележим.
Една жена, която отвори вратата
Когато преди две години схваща, че дружно със Зейнеп Зафер събираме фотографии от процесите на асимилация на помаци и турци в България, Зекие Емин ни написа, че е разкрила фамилни фотографии, които евентуално ще бъдат от интерес за нас.
са направени от татко ѝ в село Брестовене, Разградска област, през януари 1985 година. Тогава той е 16-годишен възпитаник.
През януари 1985 година управителният орган на Българска комунистическа партия - Политбюро, взима решение да извърши насилствена смяна на турските имена с български и в Северна България. Дотогава, през декември 1984, управляващите са правили това единствено в южния регион на Кърджали. Има убити и ранени, стотици са задържани. Политбюро обаче регистрира, че този " първи стадий " е бил сполучлив и процесът би трябвало да се разшири.
Точно тогава, през януари 1985 година е обещано и пропагандното име на насилието - " Възродителен развой ".
Фотографиите на Емин Емин от януари 1985 отразяват миг, в който насилието на юг е завършило, а на север не е почнало. На черно-белите фотоси се виждат мокри улици, силуети на хора, под яркото осветяване на уличните лампи, които стоят на групи пред киното и гастронома на селото.
„ Валяло е дъжд и е било студено… Също се замислих, че съм родена 10 години след тези фотоси. “, споделя Зекие.
В писмото си до нас, което може на образния списък, тя споделя по какъв начин е стигнала до тях.
„ Аз научих за съществуването на тези фотоси от вуйна си единствено преди няколко години. Тя ми описа историята, която ме трогна мощно. Тогава мислех, че фрагментите са към този момент изгубени или захвърлени в някой завършек на остарялата къща, където към този момент не живее никой. За моя наслада, когато попитах татко си за тях, той знаеше тъкмо къде се намират – запазил ги е макар наставленията на дядо ми да ги унищожи. С концепцията, че някой ден, може би, ще има смисъл от тях. “
Какво в действителност се случва
Село Брестовене се намира в община Завет, Разградска област. По-голямата част от жителите са турци. Слуховете, че се сменят имената на турците в Южна България, са стигнали и дотук, само че към момента никой не допуска, че напълно скоро ще се случи същото.
За насилственото преименуване на турците в България, почнало на 24 декември 1984 година, осъществено строго секретно и при цялостна цензура, знаем към този момент доста обстоятелства и детайлности, има проучени документи и писмени източници. За по-малко от три месеца са изменени имената на над 800 хиляди души.
Това закононарушение, наричано от комунистическите управляващи " Възродителен развой ", приключва с митинги на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.
От този 5-годишен интервал са останали фотографии на заминаващите от границата през 1989 година, само че няма други образни мемоари - да вземем за пример от репресиите и митингите през 1984 и 1985 година.
Досега не бяхме виждали фотографии от този тъкмо интервал. Нито една.
Как са направени фотосите
Как Емин Емин съумява да улови няколко фрагмента от строго следената интервенция, държана в загадка от Държавна сигурност, армията и комунистическата партия?
Зекие споделя, че през 1985 година татко ѝ Емин е 16-годишен възпитаник в Русе . Прибрал се е на село за зимната почивка.
Баща му, Хасан Еминов , по специалност преподавател, е някогашен кмет на селото, а по това време е ръководител на Потребителската кооперация. Майка му е локалната акушерка. И двамата са уважавани персони в общността. Това са дядото и бабата на Зекие.
В един от първите дни на януари (между 3 и 5 януари) Хасан Еминов е извикан от чиновници на Министерство на вътрешните работи в кметството дружно с още няколко видни персони от турски генезис. В селото стартират да се носят клюки, че те са извикани, с цел да бъдат заменени имената им. Страхът, че това ще се случи на всички, провокира локалните хора да се съберат в центъра на селото. Те образуват тълпи пред кметството, гастронома и киното с вярата да схванат какво тъкмо става зад затворените порти.
Именно тези разтревожени хора виждаме през днешния ден на фрагментите.
Емин отива към центъра на селото с другари, като взема новия си съветски фотоапарат Фед 5в
Както Зекие ни споделя в писмото, Емин отива към центъра на селото дружно с приятелите си, като взема със себе си новата си облага – съветският фотоапарат Фед 5в . По това време той интензивно се занимава с снимка и даже към този момент е съумял да сътвори своя лична лаборатория в гаража на къщата. Сега е решил да тества за първи път революционния нощен режим на снимане на новия си фотоапарат. Вълнува се, че ще може да залови впечатляващи нощни фрагменти, осветени единствено от светлината на уличните лампи. Все отново не се случва постоянно да има толкоз доста хора през тъмните часове на деня в центъра на селото.
Тоест мотивацията на 16-годишния Емин е чисто фотографско любознание по какъв начин работи в нощно време новият фотоапарат. Тогава той въобще не подозира, че фрагментите, които снима, ще се окажат исторически.
По-късно Емин се прибира у дома и стартира да демонстрира фотосите в лабораторията си. Малко по-късно се прибира и татко му – Хасан Еминов. Връща се с ново име, обещано му от социалистическата власт. Асен Емилов.
Бащата на Емин
Зекие споделя: „ Първата панорама, която среща в дома си, след тази травматична преживелица е по какъв начин синът му демонстрира фотоси на хората, чакащи пред кметството, до момента в който властта се е опитвала да отнеме неговата еднаквост. В яростта си той стартира да крещи: „ Ти осъзнаваш ли какво правиш?! Искаш да ме изпратят в Белене ли? Късай незабавно тези фотоси и да не съм ги видял повече! “
В този миг на гняв бащата унищожава самичък множеството фотографии. Тези, снимани пред кметството, където е имало най-вече хора, са изгубени. Емин Емин дава обещание на татко си, че ще унищожи и останалата част от фотосите, само че ги резервира и ги крие от татко си през идващите няколко десетилетия. Това са и петте фотографии, които Зекие открива.
До една седмица след събитията през тази януарска вечер, турските имена на всички поданици в селото са заменени. Без български имена е неразрешено да пътуваш и напускаш селото.
Това принуждава Емин и сестра му да трансформират имената си, с цел да могат да се върнат в градовете, в които учат. В края на ваканцията Емин се връща при съучениците си с ново име - Емил.
Подобна история, отпреди още години
Историята на фрагментите, уловени от Емин Емин, припомня ненапълно историята на фрагментите на Мехмед Уруч от 1973 година. Те също могат да бъдат видени на уеб страницата „ Визуален списък на асимилацията “.
Мехмед Уруч е роден в с. Корница , откъдето е и самата Зейнеп Зафер. 17-годишен той снима през февруари – март 1973 година с персоналния си фотоапарат Смяна 8 протестиращите на площада в Корница. От боязън той не споделя това даже с татко си и крие филмите над 37 години. Едва през 2010 прави фотографиите публично притежание, първо на уеб страницата на Корница.
Две момчета, в разнообразни елементи на България, в друго време улавят атмосферата на насилственото преименуване, която ще остана скрита за множеството българи години наред.
„ Аз доста одобрявам снимките… Светлините, мокрите улици, композицията на постройките, това че хората са като сенки и някак размазани… Сякаш изгубени, неразбираеми. Въпреки подтекста на събитията, виждам на постройките в тези композиции с погледа на проектант, те са доста красиви… “, споделя Зекие в диалога ни. Усещам вълнението й, че нещо толкоз персонално в този момент става обществено.
Зекие
Зекие Емин е проектант, част от самодейността Ново архитектурно завещание, която изследва и разпространява стратегическото развиване на архитектурата, основана след Втората международна война. Работи като основен редактор в stroiinfo.com.
„ Аз съм архивар по душа, обичам да се дълбая, да диря “, споделя тя за себе си. „ Аз съм просто друго потомство. С моите другари приказваме за всичко. “
Дали е допустимо да се появят още фотографии от фамилните албуми? Как ни приказват те през днешния ден? Дали след 40 години те ни дават късмет за нови разкази?
Струва ми се, че тези въпроси ни накараха да тръгнем и съберем на едно място съществуващите фотографии. И да търсим още.
„ За мен фрагментите са доста въздействащи – в тях е запаметено отчаянието и недоумението на цяла група хора, които отхвърлят да осъзнаят и одобряват какво в действителност готви ориста за тях ”, споделя Зекие за фотографиите на татко си.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ