Един ден в тема в един от многото форуми за

Един ден в тематика в един от многото конгреси за психолози настъпи истински взрив: започнахме да приказваме за детските контузии на нашите пациенти, получени от родителите им. Всички те бяха пропити от една и съща болежка: майка ми/баща ми бяха прекомерно строги с мен и като че ли въобще не ме обичаха.

Подозирам, че доста от нас са споделяли персоналните си истории, представяйки ги за непознати. С всяка една от тях се появяваше една или друга линия, която беше вкоренена в характера на травмирания човек. Някои от тях се повтаряха толкоз постоянно, че ги наричахме " портрети на необичаното дете ".

Представям ви четири от тях.

Хронична виновност

" Чувствах се отговорна от самото начало и постоянно ми се постановяваше да се оправдавам за съвсем всичко: за това, че не съм изчистила чинията си незабавно откакто съм се нахранила, че съм отделила прекалено много време, с цел да си напиша домашните, до момента в който към момента ми предстоеше разчистване на дома и разходка с по-малката ми сестра, че не съм била в стаята с майка ми, когато тя е считала, че съм там. Бях дъщерята от първия брак на татко ми и осъзнавах, че мащехата ми не може да изпитва топли усеща към мен. А в действителност желаех. "

Хроничното възприятие на виновност за личното битие се заражда в детството на доста хора и се насажда от личните им родители. Сякаш сте непотребни на всички места, като че ли пречите и създавате проблеми под дърво и камък. То се демонстрира в доста сфери на общуването ни, даже в такива дреболии като визитата при доктор, където се идва в работно време, без да се нарушава опашката: чукаш и първото, което казваш, е " Извинете, мога ли да вляза? ".

Това не са характерности на положителното образование, както биха ги нарекли нашите родители. Това е нараснала обществена тревога. Хората с такава тревога от самото начало си мислят, че всички към тях ги съдят, правят оценка, че би трябвало авансово да им угодят, с цел да не си навлекат стихия от отвращение. За хората с висока обществена тревога е доста значимо да бъдат харесвани от другите, те търсят утвърждението на всички, тъй като в детството им е липсвало това утвърждение от най-близките и обичани хора.

Способността да плачете безшумно или въобще да не плачете

Много родители не обичат детските сълзи. Те се опасяват от тях. Когато бяхте дете, постоянно ли чувахте майките и бащите си да викат " Не плачи! "? По адрес на момчетата те са звучали, несъмнено, по-често, в сравнение с по този на девойките. Но и доста девойки са били наказвани за своето " капризничене ", когато в действителност са плакали от болежка, загуба или прочувственост.

Родителите, които не са знаели, че сълзите оказват помощ за контролиране на нервната система и за справяне със напрежението, просто са затваряли устата на децата си, тъй като не са мислели за възприятията им, а за това какво ще си намерения външният свят за тях, родителите. Че са неприятни родители, които отглеждат капризни деца. На младежите също е неразрешено да плачат.

„ Ако демонстрирах сълзите, които се показваха в отговор на обидните думи на майка ми или татко ми, тогава вълната от обиди и обезценяване на възприятията ми единствено се засилваше “ – признава едно към този момент пораснало дете.

Израствайки, доста деца се научават да плачат беззвучно, тъй като по този начин е по-безопасно.

Желание за усамотение, съмнение към хората и боязън от другите

" Баща ми постоянно си го изкарваше на мен и брат ми. Научих се да различавам по стъпките му по стълбите какво е настроението му, когато се прибира у дома. Нямахме майка, тъй че трябваше да се пазиме сами. Понякога ни помагаше да знаем авансово, че всеки мотив може да го вбеси. Но колкото и да бяхме послушни, колкото и добре да почиствахме жилището и колкото и доста да се учехме, татко ни все намираше причина да ни крещи.

Пораствайки, ние пазим детето в себе си. Като не можем да се защитим психически от агресори, се опитваме да страним от хората, тъй като авансово виждаме заплаха във всеки.

Ниска самокритика

Чудовищно е какъв брой доста хора не се ценят, не се харесват, считат се за недостойни за нищо. Всичко това - неналичието на самокритика, неумението да поддържаме връзка с хората, да решаваме проблеми, да се оправяме със напрежението – идва от отношението на родителите към нас. Дори външно проспериращо семейство не е гаранция, че с децата там се отнасят с безусловна обич. Това, което родителите ни споделят за нас, то остава надълбоко в сърцата ни, трансформира се в нашия интуиция за цялостен живот.

„ Кой ще желае да е другар с теб, като се държиш толкоз неуместно? Ти си подобен лентяй, че напряко е необикновено! Само цялостен глупак може да получи такива ниски оценки! Не можеш да се надяваш на добра работа - ти си изцяло безконтролен човек! "

Много постоянно ставаме като родителите си, даже и да осъзнаваме, че те са се държали зле с нас. Но сюжетът на тяхното държание, техните реакции е толкоз крепко записан в нашето подсъзнание, че ние просто копираме родителите си и се трансформираме в клонинги, които предават негативност на децата си. Можете да избегнете превръщането си в сходен вид човек, в случай че започнете да работите върху себе си умишлено и се справите с комплексите и обидите си, в случай че се превъзпитате вярно...

Олга Ракитина / cluber.com.ua