Притча: На метър от смъртта
Един човек изкачвал висока и стръмна планина. Изкачването нагоре било мъчно, тъй като на мястото, където се намирал, имало бездънен сняг. Алпинистът прекарал нощта в подслон, а на сутринта открил, че целият скат бил покрит, което доста щяло да затрудни изкачването. Той обаче не желал да се връща назад и траял самоуверено да се катери нагоре по стръмнината. Изведнъж, може би тъй като зле решил обстановката или тъй като ситуацията фактически било мъчно, до момента в който забивал върха на пикела, с цел да закрепи въжето, куката се изплъзнала от ръцете му. Планинарят изгубил опора и полетял стремително надолу, като се удрял мощно в скалите, от които се сипел сняг.
Целият му живот минал пред очите му като на лента и когато към този момент очаквал най-лошото, усетил по какъв начин едно въже го удря по лицето. Той инстинктивно го сграбчил. Може би въжето било закрепено на някоя канара и по този начин може би щяло да издържи тежестта му и да спре рухването.
Погледнал нагоре, само че не виждал нищо от виелицата и от сипещия се върху него сняг. Всяка секунда му се коствала дълга като век, до момента в който се носел стремглаво надолу. Внезапно въжето се опънало мощно, само че издържало тежестта му. Катерачът не можел да види нищо, само че знаел, че за момента е избавен. Валял изобилен сняг, а той висял, вкопчен във въжето, премръзнал от мраз, само че стискал крепко парчето коноп, посредством, на което не лежал смачкан на дъното на пропастта сред скалите.
Опитал се да се огледа в близост, само че безрезултатно - нищо не се виждало. Извикал няколко пъти, само че след това си дал сметка, че няма кой да го чуе. Вероятността да оцелее била оскъдна. Дори някой да забележи отсъствието му, никой не можел да се изкачи, преди снежната вихрушка да спре, а даже и откакто се изкачили, нямало по какъв начин да знаят, че той виси някъде над пропастта.
Помислил си, че в случай че скоро не направи нещо, с него е свършено. Но какво?
Хрумнало му да се изкатери по въжето и да се опита да стигне до заслона, само че незабавно си дал сметка, че това е невероятно. Внезапно чул глас. Гласът идвал от него и казвал: „ Пусни се ". Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой злобен дух, или пък било илюзия. Чул, че гласът упорствал: „ Пусни се... Пусни се ".
Помислил си, че в случай че се пусне, това означавало мигновена гибел. Така щял да приключи мъчението. Помислил си за изкушението да избере гибелта, с цел да приключи страданието. И в отговор се вкопчил още по-здраво във въжето. Гласът обаче упорствал: „ Пусни се, недей да страдаш повече, безсмислено е да търпиш тази болежка, пусни се ". Той стиснал още по-здраво въжето, като си повтарял, че никакъв глас няма да го убеди да пусне това, което безспорно избавило живота му. Борбата траяла часове, само че алпинистът все по този начин крепко стискал въжето, което смятал за единствената си опция за избавление.
Историята споделя, че на идната заран избавителна група разкрила алпиниста премрял, на прага на гибелта. Още няколко минути и щял да почине от измръзване, необяснимо по какъв начин към момента вкопчен в своето въже... на по-малко от метър от земята.
Из "Пътят на сълзите "
Хорхе Букай
Целият му живот минал пред очите му като на лента и когато към този момент очаквал най-лошото, усетил по какъв начин едно въже го удря по лицето. Той инстинктивно го сграбчил. Може би въжето било закрепено на някоя канара и по този начин може би щяло да издържи тежестта му и да спре рухването.
Погледнал нагоре, само че не виждал нищо от виелицата и от сипещия се върху него сняг. Всяка секунда му се коствала дълга като век, до момента в който се носел стремглаво надолу. Внезапно въжето се опънало мощно, само че издържало тежестта му. Катерачът не можел да види нищо, само че знаел, че за момента е избавен. Валял изобилен сняг, а той висял, вкопчен във въжето, премръзнал от мраз, само че стискал крепко парчето коноп, посредством, на което не лежал смачкан на дъното на пропастта сред скалите.
Опитал се да се огледа в близост, само че безрезултатно - нищо не се виждало. Извикал няколко пъти, само че след това си дал сметка, че няма кой да го чуе. Вероятността да оцелее била оскъдна. Дори някой да забележи отсъствието му, никой не можел да се изкачи, преди снежната вихрушка да спре, а даже и откакто се изкачили, нямало по какъв начин да знаят, че той виси някъде над пропастта.
Помислил си, че в случай че скоро не направи нещо, с него е свършено. Но какво?
Хрумнало му да се изкатери по въжето и да се опита да стигне до заслона, само че незабавно си дал сметка, че това е невероятно. Внезапно чул глас. Гласът идвал от него и казвал: „ Пусни се ". Може би принадлежал на Бог, на вътрешната му мъдрост или на някой злобен дух, или пък било илюзия. Чул, че гласът упорствал: „ Пусни се... Пусни се ".
Помислил си, че в случай че се пусне, това означавало мигновена гибел. Така щял да приключи мъчението. Помислил си за изкушението да избере гибелта, с цел да приключи страданието. И в отговор се вкопчил още по-здраво във въжето. Гласът обаче упорствал: „ Пусни се, недей да страдаш повече, безсмислено е да търпиш тази болежка, пусни се ". Той стиснал още по-здраво въжето, като си повтарял, че никакъв глас няма да го убеди да пусне това, което безспорно избавило живота му. Борбата траяла часове, само че алпинистът все по този начин крепко стискал въжето, което смятал за единствената си опция за избавление.
Историята споделя, че на идната заран избавителна група разкрила алпиниста премрял, на прага на гибелта. Още няколко минути и щял да почине от измръзване, необяснимо по какъв начин към момента вкопчен в своето въже... на по-малко от метър от земята.
Из "Пътят на сълзите "
Хорхе Букай
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ