За празника Въведение Богородично: Владиката праща сребърен ...
Дядо Николай провожда дара, откакто извънредно се впечатлил и трогнал от есето на Ева Бельовска
Единайсетокласничка ще получи персонален подарък от Пловдивския митрополит Николай за празника Въведение Богородично, който се празнува на 21 ноември като Ден на християнското семейство и юноша - кръст със сребърен обков върху дървена основа.
Това е специфичната премия на владиката, която за първи път се присъжда тази година на участник в националния конкурс за литературна творба и рисунка „ Въведение Богородично “. Надпреварата се провежда за осми път от Пловдивската митрополия и нейния Културно-просветен отдел.
„ Моята религия “, Александър Михалков - V В клас, ОУ „ Димитър Талев “, Благоевград, учител Николай Михов, първо място във възрастова група 5.-6. клас
Дядо Николай провожда дара, откакто извънредно се впечатлил и трогнал от есето на Ева Величкова Бельовска. Момичето учи в 11-А клас в Националната професионална гимназия по полиграфия и снимка и взе участие в състезанието във възрастовата група на най-големите възпитаници. Тази година за първи път те бяха предизвикани с съответна тематика: „ Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавал децата си във религия и християнски добродетели “. Над този въпрос трябваше да разсъждават участниците от 8. до 12. клас. За по-малките заданието бе: „ Какво желая да опиша на Богородица за своето детство “.
„ Въведение Богородично “, Виктория Недялкова - X клас, Клуб по изобразително изкуство при НЧ „ Дряновска пробуда-2008 “, град Дряново, учител Гергана Симеонова, първо място във
възрастова група 9.-10. клас
Ева е употребила за мото на своето есе мисълта на Джеймс Болдуин: „ Децата в никакъв случай не са били доста положителни в слушането на родителите си,
само че те в никакъв случай не са се проваляли в това да им подражават”.
И момичето споделя таман за своето семейство и положителния образец, който е получило от него. Разказът „ ухае “ на вкусните мамини гозби, към които се събират всички вечер на трапезата, с цел да благодарят за хляба и всеки да показа своите прекарвания. Чува се и заръката на бабата на Ева:,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с голямо сърце. Пазете я, тъй като къщата не стои на земята, а на дамата “. Момичето споделя по какъв начин баща <210> е трансформирал този дом в цитадела - със своята убеденост, успокоение и сигурност, разсъдителност и мъдрост.
Ева прави препратки и към Йовков, и към „ бащиното огнище “ в Ботевото „ На сбогуване “. И показва вяра един ден тя самата да трансформира своето семейство в собствен храм.
„ С трогване си припомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се срещнах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да не помни Еньовден, когато баба ни вкара в царството на билките, или Сирни заговезни, когато дядо разпали огромен огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става, като се сетя, че през нощта пред Спасовден дружно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, с цел да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато
чакахме до късно да се отвори небето,
с цел да си пожелаем сбъдване на съкровените фантазии. Тези мемоари за мен са познание, което на следващия ден ще предам на децата си. Всеки празник у нас е обвързван с респект към християнството, с почитание към храната. Готви се вкусно. Мирише на любов “, написа Ева.
И приключва: " За българите като народ домът е светилище. Той е това благословено място, където християните са впили корени и са съумели да опазят през вековете своята национална еднаквост посредством голям брой обреди и ритуали, вплетени в техния обичай и просвета. Благодарение на пренесените през времето полезности през днешния ден нашите родители построяват устоите на сигурен покрив над главите ни, а на следващия ден с религия и обич ние ще строим собствен личен дом - устойчив и безконечен, храм на любовта “.
„ Въведение на Пресвета Богородица в храма “, Касандра Недялкова - X клас, клуб по изобразително изкуство при НЧ „ Дряновска пробуда-2008 “, град Дряново, учител Гергана Симеонова, първо място във възрастова група 9.-10. клас
За поредна година от цялата страна дойдоха стотици литературни произведения по имейла, а по пощата - още толкоз рисунки, споделя Недка Чолакова от Културно-просветния отдел на Пловдивската митрополия. Журирането се оказало извънредно мъчно. А комисията още дълго ще си спомня с усмивка и споделеното с Богородица от четвъртокласник от Съединение. Той с лека горест разказва детството на своето родители, в което правели кюфтета от тиня и скачали на ластик, и своето - в което се бои да не се изцапа и играе на електронни игри.
Всички спечелили към този момент са оповестени в уеб страницата на Пловдивската митрополия. Заради противоепидемичните ограничения тази година награждаването няма да е персонално в Епархийския дом след нормалния благослов от митрополит Николай в храма „ Св. Петка “. Победителите и техните учители ще си получат оценките по пощата.
Какво желая да опиша на света Богородица за моето детство
Моето детство, Света Богородице, не е като детството на моите родители. Те са ми разказвали по какъв начин са играли и скачали в калните локви и са правили кални кюфтета. Аз не съм скачал - да не би да се изцапам. Те са пиели вода непосредствено от чешмата или от една бутилка. Аз не пия от чешмата, а от бутилирана вода.
Мама ми е разказвала по какъв начин до късно вечерта са играли, чукайки по прозорците на ниските етажи и хуквали да бягат, с цел да не ги заловен. Аз до късно не играя, тъй като мама и баща се тормозят за мен.
В тяхното детство е имало корички по коленете и скъсани дънки. И аз имам рани и скъсани облекла, само че съпроводени с мъмрене. В джобовете имали кестени, камъчета, перца - скъпи за тях играчки. Днес ние в джобовете си имаме скъпи телефони и тонколони.
Спомнят си за игрите, които са играли: стражари и апаши, дама, на ластик, джамини. Не съм играл на тези игри. Аз карам единствено велосипед и ритвам футболна топка.
Имали са нехайно детство, за разлика от моето. Иска ми се да играя повече с мама и баща. Да слушам по-рядко “Недей”, “Не прави”, “Спри”, а по-често - “Хайде”, “Можем”, “Искаш ли”.
Моето детство е по-различно от тяхното, само че то е за малко с мен. Ще си тръгне, без да схвана, по тази причина няма да бързам, ще го изживея в този момент.
Георги Евгениев Гълъбов, 4. клас, гр. Съединение, НУ “Любен Каравелов”
I място в категория „ Разказ и Есе “ във възрастова група 4.-5. клас
Домът като храм
Есе на тематика: „ Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавала децата си във религия и християнски добродетели “
„ Децата в никакъв случай не са били доста положителни в слушането на родителите си,
само че те в никакъв случай не са се проваляли в това да им подражават. “
Джеймс Болдуин
Затварям очи и се възвеличавам на крилете на моето въображение. С тях изхвръквам към бъдещето, там, където съм майка. Имам свое семейство, дом, деца…Сърцето ми е изпълнено с драгост. Душата ми прелива от обич. Потопена съм в едно неописуемо чудо. Аз съм родител. Щастливо въодушевен от новото предизвикателство. Побиват ме тръпки, изпитвам боязън. Как ще дисциплинирам децата си във религия и християнски добродетели?! Очите ми жадно търсят източници, от където да почерпят информация по какъв начин ще се случи това. Ровя се в книги, навестявам лекции и семинари за родителството, следя другари, минали към този момент по този път. От прочетеното и наученото построявам хипотези. Прилагам, пробвам, одобрявам, отхвърлям. Сега разбирам, че родителството не е единствено наслада. То е отговорност. Трудност, а може би разочарования, неточности и провали. Осъзнавам, че всичко зависи от мен.
Магията на приказката за моето бъдеще като родител ме води в предишното. Там, където са корените ми. В родния ми дом, където съм отгледана и възпитана. Моделът, който имитирам. В главата ми нахлуват мемоари. Спомените от моето детство. От времето, когато моите родители с живия си образец изграждаха ден след ден моята ценностна система на родолюбива християнка и горда българка. Щастливо и нехайно детство. Детството, в което родителите ми съградиха матрицата на моето бъдеще като родител. С най-голямата полезност в актуалното общество, наречена семейство. С домът, който те трансфораха в храм. За мен там е разковничето на въпроса:,,Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавала децата си във религия и християнски добродетели? “!
Отварям очи и се завръщам в сегашното. Тук и в този момент, когато съм дете. С моите действителни шестнадесет години. Съвсем скоро, навръх Бъдни вечер, ще навърша седемнадесет. Това, че съм родена на огромния християнски празник, е моят знак свише. Част от фамилната традиция да означаваме по специфичен метод и почитаме още повече Бъдни вечер.
Моята приказка в действителния живот стартира от фамилията, от родния ми дом. Чуйте я!
Обич. Взаимност. Закрила. Сигурност. Уют. Това е моят дом. Храм. Светилище. Място, където можеш да изпитваш свободно присъщите ти човешки усеща - наслада, тъга, страдалчество, обич. Домът е това място, където, с цел да влезеш, би трябвало да събуеш обувките си и да разтвориш душата си. Свещено място, където знаеш, че каквото и да си направил, постоянно може да се прибереш. Гнездото на нашата цялост. Родният дом е кей за моето сърце. За мен той е въплъщение на Божията берекет. Затова смятам, че най-голямата човешка полезност е фамилията. Прибирането ни вкъщи е като влизане в Божия обител – да сведеш смирено глава, да споделиш какво те тревожи, да кажеш къде си сбъркал и да получиш опрощение…
Всяко семейство има построени обичаи в метода си на живот. У нас, да вземем за пример, вечерята е превърната в заветен обред. Когато се приберем вкъщи след следващия претрупан и под напрежение ден, всички чакаме с неспокойствие да се съберем към трапезата. Ухае апетитно. Мама е превъзходна стопанка. Всяка вечер подготвя вкусна храна, чиято примамлива миризма се разнася из целия апартамент и ни подканя да се подготвяме за вечеря. Тя е душата на фамилията. Колкото й отмалялост да тежи на раменете й – постоянно е усмихната, спокойна и любяща. Нейните обятия са топли и успокоителни. Баба постоянно споделяше,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с голямо сърце. Пазете я, тъй като къщата не стои на земята, а на дамата “. Умната жена основава дома си като храм – усамотение за любовта. Тя го изпълва с уют и топлота. Мама е тъкмо такава жена. Винаги посреща на вратата тати с целувка. Подава му чехлите и му оказва помощ да си съблече палтото. Така го подготвя към положително, да загърби проблемите от работата зад вратата и да влезе с чисти мисли вкъщи. По този метод му демонстрира, че у нас има подчиненост, че той е чакан и важен за нея.
Тати е като цитадела. От него лъха убеденост, успокоение и сигурност, разумен, интелигентен и умен човек. За мен той е като Бог в нашето семейство. Каквото и да го попиташ - постоянно ще получиш отговор. Изключително балансиран, обмисля всяка своя дума, преди да я изрече. Строг, само че обективен. Светът ще преобърне за нас. Неговите препоръки са скъпи за мен. Той е пазителят на нашия дом. Закрила и опора. Затова старите хора споделят,,Бащината благословия къща зида “.
Всяка вечер, седнали към кухненската маса, ние вечеряме дружно. Тати споделя молитва, а след това мама му подава да си вземе първи филия от купата с нарязания самун. Докато се храним, всеки от нас споделя по какъв начин е минал денят му. Говорим, спорим, мечтаем. Мама и тати ни галят по главите, колкото и да са ни ядосани от време на време поради някоя тийнейджърска дивотия, постоянно ни простят и споделят, че доста се гордеят с нас. Когато приключим с вечерята, затваряме очи, хващаме се за ръце и насочваме признателност към небесата. Това е моментът, който най-силно ме кара да се усещам, че съм в храм. Тогава надълбоко, откровено и същински благодаря на Бог за моето семейство, за прелестните ми родители и по-голямата ми сестра. Моля се Господ да ги резервира живи и здрави. Благодаря и на родителите си за грижите и любовта, с която ме подаряват. Щастлива съм, че съм част от този дом. Тук моето място е непоклатимо. Знам, че един ден това ще се промени и разбирам за какво Йордан Йовков е написал „ Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща “, само че имам религия и увереност, че полезностите, с които съм възпитавана в фамилния храм ще ми оказват помощ да основа след време собствен храм.
С трогване си припомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се срещнах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да не помни Еньовден, когато баба ни вкара в царството на билките или Сирни заговезни, когато дядо разпали огромен огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става като се сетя, че през нощта пред Спасовден дружно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, с цел да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато чакахме до късно да се отвори небето, с цел да си пожелаем сбъдване на съкровените фантазии. Тези мемоари за мен са познание, което на следващия ден ще предам на децата си. Всеки празник у нас е обвързван с респект към християнството, с почитание към храната. Готви се вкусно. Мирише на любов.
Още от незапомнени времена българинът се е стремял да сътвори собствен дом. Затова нашите предшественици са имали разбирането за дома като храм - свещено място, където всеки се завръща. В стихотворението на Дебелянов „ Да се завърнеш в бащината къща “ домът е свое, оградено от пространството, място, където човек намира покой, топлота и обич, той е „ кей “ и „ подслон “ от външния свят. Място – избавление. В стихотворението „ На сбогуване “ за Ботев домът е „ бащино огнище “, сакрално пространство, място на топлота и скъпи мемоари. С него са свързани най-хубавите моменти от живота на лирическия воин.
Навремето старите хора, след усилена полска работа, са събирали многочислената си челяд към софрата край огнището. С този всекидневен обред те засвидетелствали почитанието към огъня като съзидателна мощ. Огънят е знак на Божието наличие. Към него се е изпитвало огромно почитание. От друга страна, огънят е знак на фамилиарност и уют. Според националните поверия огънят в една къща в никакъв случай не трябва да угасва. Поддържането му е поверено на стопанката на дома. Всяка вечер тя грижливо покривала въглените с пепел от огнището, с цел да може да разпали новия огън в ранната заран на идващия ден. Запалването на огъня било съпроводено с наричане за здраве и доста деца, за изобилие и сговор. Друг заветен знак на дома в бита на българите е хлябът. Чрез хляба всички участници в един обред поддържат връзка между тях, споделят едни полезности, една орис, един дом и една орис. Хлябът има темперамент на фетиш, по тази причина в християнската религия се споделя че,,никой не е по-голям от хляба “. Семейните полезности ни учат да почитаме хляба. Първото парче, когато се разчупва погачата на трапезата, се дава на най-стария в фамилията. Това е респект към възрастта и патриархално самопризнание на главата на фамилията.
За българите, като народ, домът е светилище. Той е това благословено място, където християните са впили корени и са съумели да опазят през вековете своята национална еднаквост посредством голям брой обреди и ритуали, вплетени в техния обичай и просвета. Благодарение на пренесените през времето полезности, през днешния ден нашите родители построяват устоите на сигурен покрив над главите ни, а на следващия ден с религия и обич, ние ще строим собствен личен дом – устойчив и безконечен, храм на любовта.
Ева Величкова Бельовска, 11а клас, Национална професионална гимназия по полиграфия и снимка – град София
Единайсетокласничка ще получи персонален подарък от Пловдивския митрополит Николай за празника Въведение Богородично, който се празнува на 21 ноември като Ден на християнското семейство и юноша - кръст със сребърен обков върху дървена основа.
Това е специфичната премия на владиката, която за първи път се присъжда тази година на участник в националния конкурс за литературна творба и рисунка „ Въведение Богородично “. Надпреварата се провежда за осми път от Пловдивската митрополия и нейния Културно-просветен отдел.
„ Моята религия “, Александър Михалков - V В клас, ОУ „ Димитър Талев “, Благоевград, учител Николай Михов, първо място във възрастова група 5.-6. клас
Дядо Николай провожда дара, откакто извънредно се впечатлил и трогнал от есето на Ева Величкова Бельовска. Момичето учи в 11-А клас в Националната професионална гимназия по полиграфия и снимка и взе участие в състезанието във възрастовата група на най-големите възпитаници. Тази година за първи път те бяха предизвикани с съответна тематика: „ Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавал децата си във религия и християнски добродетели “. Над този въпрос трябваше да разсъждават участниците от 8. до 12. клас. За по-малките заданието бе: „ Какво желая да опиша на Богородица за своето детство “.
„ Въведение Богородично “, Виктория Недялкова - X клас, Клуб по изобразително изкуство при НЧ „ Дряновска пробуда-2008 “, град Дряново, учител Гергана Симеонова, първо място във
възрастова група 9.-10. клас
Ева е употребила за мото на своето есе мисълта на Джеймс Болдуин: „ Децата в никакъв случай не са били доста положителни в слушането на родителите си,
само че те в никакъв случай не са се проваляли в това да им подражават”.
И момичето споделя таман за своето семейство и положителния образец, който е получило от него. Разказът „ ухае “ на вкусните мамини гозби, към които се събират всички вечер на трапезата, с цел да благодарят за хляба и всеки да показа своите прекарвания. Чува се и заръката на бабата на Ева:,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с голямо сърце. Пазете я, тъй като къщата не стои на земята, а на дамата “. Момичето споделя по какъв начин баща <210> е трансформирал този дом в цитадела - със своята убеденост, успокоение и сигурност, разсъдителност и мъдрост.
Ева прави препратки и към Йовков, и към „ бащиното огнище “ в Ботевото „ На сбогуване “. И показва вяра един ден тя самата да трансформира своето семейство в собствен храм.
„ С трогване си припомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се срещнах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да не помни Еньовден, когато баба ни вкара в царството на билките, или Сирни заговезни, когато дядо разпали огромен огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става, като се сетя, че през нощта пред Спасовден дружно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, с цел да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато
чакахме до късно да се отвори небето,
с цел да си пожелаем сбъдване на съкровените фантазии. Тези мемоари за мен са познание, което на следващия ден ще предам на децата си. Всеки празник у нас е обвързван с респект към християнството, с почитание към храната. Готви се вкусно. Мирише на любов “, написа Ева.
И приключва: " За българите като народ домът е светилище. Той е това благословено място, където християните са впили корени и са съумели да опазят през вековете своята национална еднаквост посредством голям брой обреди и ритуали, вплетени в техния обичай и просвета. Благодарение на пренесените през времето полезности през днешния ден нашите родители построяват устоите на сигурен покрив над главите ни, а на следващия ден с религия и обич ние ще строим собствен личен дом - устойчив и безконечен, храм на любовта “.
„ Въведение на Пресвета Богородица в храма “, Касандра Недялкова - X клас, клуб по изобразително изкуство при НЧ „ Дряновска пробуда-2008 “, град Дряново, учител Гергана Симеонова, първо място във възрастова група 9.-10. клас
За поредна година от цялата страна дойдоха стотици литературни произведения по имейла, а по пощата - още толкоз рисунки, споделя Недка Чолакова от Културно-просветния отдел на Пловдивската митрополия. Журирането се оказало извънредно мъчно. А комисията още дълго ще си спомня с усмивка и споделеното с Богородица от четвъртокласник от Съединение. Той с лека горест разказва детството на своето родители, в което правели кюфтета от тиня и скачали на ластик, и своето - в което се бои да не се изцапа и играе на електронни игри.
Всички спечелили към този момент са оповестени в уеб страницата на Пловдивската митрополия. Заради противоепидемичните ограничения тази година награждаването няма да е персонално в Епархийския дом след нормалния благослов от митрополит Николай в храма „ Св. Петка “. Победителите и техните учители ще си получат оценките по пощата.
Какво желая да опиша на света Богородица за моето детство
Моето детство, Света Богородице, не е като детството на моите родители. Те са ми разказвали по какъв начин са играли и скачали в калните локви и са правили кални кюфтета. Аз не съм скачал - да не би да се изцапам. Те са пиели вода непосредствено от чешмата или от една бутилка. Аз не пия от чешмата, а от бутилирана вода.
Мама ми е разказвала по какъв начин до късно вечерта са играли, чукайки по прозорците на ниските етажи и хуквали да бягат, с цел да не ги заловен. Аз до късно не играя, тъй като мама и баща се тормозят за мен.
В тяхното детство е имало корички по коленете и скъсани дънки. И аз имам рани и скъсани облекла, само че съпроводени с мъмрене. В джобовете имали кестени, камъчета, перца - скъпи за тях играчки. Днес ние в джобовете си имаме скъпи телефони и тонколони.
Спомнят си за игрите, които са играли: стражари и апаши, дама, на ластик, джамини. Не съм играл на тези игри. Аз карам единствено велосипед и ритвам футболна топка.
Имали са нехайно детство, за разлика от моето. Иска ми се да играя повече с мама и баща. Да слушам по-рядко “Недей”, “Не прави”, “Спри”, а по-често - “Хайде”, “Можем”, “Искаш ли”.
Моето детство е по-различно от тяхното, само че то е за малко с мен. Ще си тръгне, без да схвана, по тази причина няма да бързам, ще го изживея в този момент.
Георги Евгениев Гълъбов, 4. клас, гр. Съединение, НУ “Любен Каравелов”
I място в категория „ Разказ и Есе “ във възрастова група 4.-5. клас
Домът като храм
Есе на тематика: „ Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавала децата си във религия и християнски добродетели “
„ Децата в никакъв случай не са били доста положителни в слушането на родителите си,
само че те в никакъв случай не са се проваляли в това да им подражават. “
Джеймс Болдуин
Затварям очи и се възвеличавам на крилете на моето въображение. С тях изхвръквам към бъдещето, там, където съм майка. Имам свое семейство, дом, деца…Сърцето ми е изпълнено с драгост. Душата ми прелива от обич. Потопена съм в едно неописуемо чудо. Аз съм родител. Щастливо въодушевен от новото предизвикателство. Побиват ме тръпки, изпитвам боязън. Как ще дисциплинирам децата си във религия и християнски добродетели?! Очите ми жадно търсят източници, от където да почерпят информация по какъв начин ще се случи това. Ровя се в книги, навестявам лекции и семинари за родителството, следя другари, минали към този момент по този път. От прочетеното и наученото построявам хипотези. Прилагам, пробвам, одобрявам, отхвърлям. Сега разбирам, че родителството не е единствено наслада. То е отговорност. Трудност, а може би разочарования, неточности и провали. Осъзнавам, че всичко зависи от мен.
Магията на приказката за моето бъдеще като родител ме води в предишното. Там, където са корените ми. В родния ми дом, където съм отгледана и възпитана. Моделът, който имитирам. В главата ми нахлуват мемоари. Спомените от моето детство. От времето, когато моите родители с живия си образец изграждаха ден след ден моята ценностна система на родолюбива християнка и горда българка. Щастливо и нехайно детство. Детството, в което родителите ми съградиха матрицата на моето бъдеще като родител. С най-голямата полезност в актуалното общество, наречена семейство. С домът, който те трансфораха в храм. За мен там е разковничето на въпроса:,,Ако бях родител, по какъв начин бих възпитавала децата си във религия и християнски добродетели? “!
Отварям очи и се завръщам в сегашното. Тук и в този момент, когато съм дете. С моите действителни шестнадесет години. Съвсем скоро, навръх Бъдни вечер, ще навърша седемнадесет. Това, че съм родена на огромния християнски празник, е моят знак свише. Част от фамилната традиция да означаваме по специфичен метод и почитаме още повече Бъдни вечер.
Моята приказка в действителния живот стартира от фамилията, от родния ми дом. Чуйте я!
Обич. Взаимност. Закрила. Сигурност. Уют. Това е моят дом. Храм. Светилище. Място, където можеш да изпитваш свободно присъщите ти човешки усеща - наслада, тъга, страдалчество, обич. Домът е това място, където, с цел да влезеш, би трябвало да събуеш обувките си и да разтвориш душата си. Свещено място, където знаеш, че каквото и да си направил, постоянно може да се прибереш. Гнездото на нашата цялост. Родният дом е кей за моето сърце. За мен той е въплъщение на Божията берекет. Затова смятам, че най-голямата човешка полезност е фамилията. Прибирането ни вкъщи е като влизане в Божия обител – да сведеш смирено глава, да споделиш какво те тревожи, да кажеш къде си сбъркал и да получиш опрощение…
Всяко семейство има построени обичаи в метода си на живот. У нас, да вземем за пример, вечерята е превърната в заветен обред. Когато се приберем вкъщи след следващия претрупан и под напрежение ден, всички чакаме с неспокойствие да се съберем към трапезата. Ухае апетитно. Мама е превъзходна стопанка. Всяка вечер подготвя вкусна храна, чиято примамлива миризма се разнася из целия апартамент и ни подканя да се подготвяме за вечеря. Тя е душата на фамилията. Колкото й отмалялост да тежи на раменете й – постоянно е усмихната, спокойна и любяща. Нейните обятия са топли и успокоителни. Баба постоянно споделяше,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с голямо сърце. Пазете я, тъй като къщата не стои на земята, а на дамата “. Умната жена основава дома си като храм – усамотение за любовта. Тя го изпълва с уют и топлота. Мама е тъкмо такава жена. Винаги посреща на вратата тати с целувка. Подава му чехлите и му оказва помощ да си съблече палтото. Така го подготвя към положително, да загърби проблемите от работата зад вратата и да влезе с чисти мисли вкъщи. По този метод му демонстрира, че у нас има подчиненост, че той е чакан и важен за нея.
Тати е като цитадела. От него лъха убеденост, успокоение и сигурност, разумен, интелигентен и умен човек. За мен той е като Бог в нашето семейство. Каквото и да го попиташ - постоянно ще получиш отговор. Изключително балансиран, обмисля всяка своя дума, преди да я изрече. Строг, само че обективен. Светът ще преобърне за нас. Неговите препоръки са скъпи за мен. Той е пазителят на нашия дом. Закрила и опора. Затова старите хора споделят,,Бащината благословия къща зида “.
Всяка вечер, седнали към кухненската маса, ние вечеряме дружно. Тати споделя молитва, а след това мама му подава да си вземе първи филия от купата с нарязания самун. Докато се храним, всеки от нас споделя по какъв начин е минал денят му. Говорим, спорим, мечтаем. Мама и тати ни галят по главите, колкото и да са ни ядосани от време на време поради някоя тийнейджърска дивотия, постоянно ни простят и споделят, че доста се гордеят с нас. Когато приключим с вечерята, затваряме очи, хващаме се за ръце и насочваме признателност към небесата. Това е моментът, който най-силно ме кара да се усещам, че съм в храм. Тогава надълбоко, откровено и същински благодаря на Бог за моето семейство, за прелестните ми родители и по-голямата ми сестра. Моля се Господ да ги резервира живи и здрави. Благодаря и на родителите си за грижите и любовта, с която ме подаряват. Щастлива съм, че съм част от този дом. Тук моето място е непоклатимо. Знам, че един ден това ще се промени и разбирам за какво Йордан Йовков е написал „ Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща “, само че имам религия и увереност, че полезностите, с които съм възпитавана в фамилния храм ще ми оказват помощ да основа след време собствен храм.
С трогване си припомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се срещнах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да не помни Еньовден, когато баба ни вкара в царството на билките или Сирни заговезни, когато дядо разпали огромен огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става като се сетя, че през нощта пред Спасовден дружно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, с цел да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато чакахме до късно да се отвори небето, с цел да си пожелаем сбъдване на съкровените фантазии. Тези мемоари за мен са познание, което на следващия ден ще предам на децата си. Всеки празник у нас е обвързван с респект към християнството, с почитание към храната. Готви се вкусно. Мирише на любов.
Още от незапомнени времена българинът се е стремял да сътвори собствен дом. Затова нашите предшественици са имали разбирането за дома като храм - свещено място, където всеки се завръща. В стихотворението на Дебелянов „ Да се завърнеш в бащината къща “ домът е свое, оградено от пространството, място, където човек намира покой, топлота и обич, той е „ кей “ и „ подслон “ от външния свят. Място – избавление. В стихотворението „ На сбогуване “ за Ботев домът е „ бащино огнище “, сакрално пространство, място на топлота и скъпи мемоари. С него са свързани най-хубавите моменти от живота на лирическия воин.
Навремето старите хора, след усилена полска работа, са събирали многочислената си челяд към софрата край огнището. С този всекидневен обред те засвидетелствали почитанието към огъня като съзидателна мощ. Огънят е знак на Божието наличие. Към него се е изпитвало огромно почитание. От друга страна, огънят е знак на фамилиарност и уют. Според националните поверия огънят в една къща в никакъв случай не трябва да угасва. Поддържането му е поверено на стопанката на дома. Всяка вечер тя грижливо покривала въглените с пепел от огнището, с цел да може да разпали новия огън в ранната заран на идващия ден. Запалването на огъня било съпроводено с наричане за здраве и доста деца, за изобилие и сговор. Друг заветен знак на дома в бита на българите е хлябът. Чрез хляба всички участници в един обред поддържат връзка между тях, споделят едни полезности, една орис, един дом и една орис. Хлябът има темперамент на фетиш, по тази причина в християнската религия се споделя че,,никой не е по-голям от хляба “. Семейните полезности ни учат да почитаме хляба. Първото парче, когато се разчупва погачата на трапезата, се дава на най-стария в фамилията. Това е респект към възрастта и патриархално самопризнание на главата на фамилията.
За българите, като народ, домът е светилище. Той е това благословено място, където християните са впили корени и са съумели да опазят през вековете своята национална еднаквост посредством голям брой обреди и ритуали, вплетени в техния обичай и просвета. Благодарение на пренесените през времето полезности, през днешния ден нашите родители построяват устоите на сигурен покрив над главите ни, а на следващия ден с религия и обич, ние ще строим собствен личен дом – устойчив и безконечен, храм на любовта.
Ева Величкова Бельовска, 11а клас, Национална професионална гимназия по полиграфия и снимка – град София
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ