Могат ли медиите и киното да кажат всичко за жертвите на насилие
Две журналистки откриват принудител на дами в киното. От това просто изречение следва доста работа, публикации, правосъдни каузи, а в този момент и филм. Но чакайте, има и друго: могат ли въобще киното и публицистиката да ни опишат всичко?
Какво става, когато искаш да разкажеш една комплицирана житейска история хем правдиво, хем по законите на филмовия род? Този въпрос поражда след гледането на един филм, показан на фестивала “Киномания ”. Филмът е “Нейната дума ” (She Said, 2022), по сюжет на Ребека Ленкевич.
Историята е основана на едноименната книга на проверяващите журналистки от “Ню Йорк таймс ” Меган Туи и Джоуди Кантор. Тя споделя за работата им, довела до разобличаването на Харви Уайнстийн като полов принудител, и редица други събития към придвижването #MeToo.
През 2020 холивудският продуцент Харви Уайнстийн беше наказан на 23 години затвор за полово принуждение и обезчестяване. Разкритията против него дадоха начало на световното придвижване #MeToo. Името му стана нарицателно за дълго потулвано полово закононарушение, осъществено от човек на висока позиция.
Режисьорката на кино лентата " Нейната дума " Мария Шрейдър е позната с немското предложение за “Оскар ” от предходната година “Аз съм твоят човек ”, минисериала Unorthodox, а също и като актриса.
Изпълнителният продуцент е Брад Пит.
“Нейната дума ” се приема добре от рецензията. Особено ласкави за отзивите за актьорската игра на Кери Мълиган, Патриша Кларксън и Саманта Мортън.
Филмът следва класическата форма на американския проверяващ трилър, която удържа въреки известните проблеми на равнище темп, компактност на сюжета и достоверност на разговорите.
В центъра на историята е колкото насилието над дамите, толкоз и стандартите в публицистиката. И като че ли салдото сред тези две линии и обвързваните с тях залози поражда част от проблемите.
Четвъртата власт
Това, което виждаме от редакцията на “Ню Йорк таймс ”, е първо, решението да се търсят истории, свързани със полов тормоз, след обвиняванията против Доналд Тръмп и мощната социална реакция. Второ – проверяването на обстоятелствата, поддръжката им с документи и свидетелства – с какво би трябвало да разполагаш, с цел да публикуваш каквото и да било.
Вестникът ще ти даде естрада, само че няма да те защищава от следствията
Доста незадълбочено се намесват и несъгласията на самата журналистическа промишленост. Ако историята си коства, в случай че е продаваема, “Ню Йорк Таймс ” ще ти даде естрада, от която да кажеш своята истина, само че никога няма да те защищити от следствията. Ако тръгнат да те съдят за клюка, в случай че започнеш да получаваш анонимни закани, изданието няма да се ангажира с правната ти или друга отбрана.
Ако се върнем на стандартите, точно те са разликата сред “четвъртата власт ” и разобличаването, да кажем, в обществените мрежи. Журналистите имат потребност от законни източници, не е задоволително " една жена да каже ". Двете основни героини не се отхвърлят да преследват историята, търсят потърпевши и свитедели по целия свят, пробват се да ги убедят да приказват и да се подпишат под думите си.
Равни ли са дамите
Пострадалите дами в историята са два типа – актриси, добили международна попуплярност, и служителки, работили за компанията Мирамакс при започване на кариерите си, само че които след това са се отдръпнали от киноиндустрията. И в случай че филмът малко натрапчиво загатва имената на първите, тъй като те наподобява са по-важни даже за самия Уайнстийн, който непрекъснато пита дали Гуинет Полтроу е дала изказване, то в действителност мощно наличие имат вторите.
Саманта Мортън играе някогашна аститентка на Уайнстийн. Тя е една от многото дами, подписали извънсъдебно съглашение да не разкриват нищо от видяното или претърпяното против избрана, постоянно забележителна, сума пари.
В монолог на Мортън се споделя един път, само че за сметка на това експлицитно, че системата е тази, която пази насилниците, и по тази причина тя поема риска да наруши строгите клаузи за конфиденциалност и дава документи на журналистките.
В интервютата с никому неизвесните дами си личи нещо изключително значимо за историята – методите, по които можеш да си слаб. Да си млад, некомпетентен, подвластен от благоразположението на този и на идващите си работодатели. Да си от друг етнически и културен генезис, който да слага пред теб още по-големи провокации и спорни условия. Да си от оскъдно семейство в среда на прекомерно огромни неравенства и да имаш възприятието, че ти е даден един-единствен късмет да промениш бъдещето си.
Когато множеството от тези условия са изпълнени, ти може да си травмиран един път от похищението и повторно от обстоятелството, че едва ли ще успееш да спечелиш дело против човек с голяма финансова и символна власт. Тогава е допустимо съглашението да ти се стори като единствена опция да затвориш историята и вероятно да се опиташ да я забравиш.
Жертвите не подписват съглашения с насилника просто с цел да " получат пари "
Следователно, не става дума единствено за доходоносна договорка и за пари, против които си продал правилата си, а за несвобода, за чувството, че нямаш различен избор.
Пак в тази логичност единствената героиня, която не е подписала съглашение с Уайнстийн, е мълчала десетилетия – тъй като е била уверена, че е отговорна, задето се е оказала в обстановката на жертва, и си е представяла, че е имала различен избор и в действителност грешката е била нейна.
Може ли да е малко и ясно
Филмът ни връща към последователността на събитията – по какъв начин се е стигнало дотук, кой е работил, кой е приказвал доста преди Уайнстийн да бъде наказан. Това е огромното му достойноство, само че този документален роман в прочут смисъл пада жертва на жанра и типичните за него стилизации.
Разследващият трилър по изискване работи както с справедливи, по този начин и с прочувствени обстоятелства. Показва ни се през какво минават тези, които водят следствието, по какъв начин те от време на време бъркат, отчайват се, подценяват околните си и все пак не престават в името на истината и благодродната идея.
В “Нейната дума ” виждаме съпрузите на Туи и Кантор в идентични подиуми – приспали децата, до момента в който майките ги няма, сготвили вечерята, до момента в който майките още веднъж са на телефона. Навярно има единствено един миг, в който двете журналистки споделят опасенията си една с друга и си оказват непосредствена взаимна поддръжка. Само че разговорът им е възтезисен и някак неистински, въпреки да е ясно, че постоянно имаме потребност да кажем таман най-очевидните неща, с цел да ни олекне.
Редакторите също са мъчително стереотипни – жанр, облекло и фасон, строго и поредно следване на стандарта, без пробойни, тъй като екранно време и за тяхната вътрешна драма няма. Адвокатът на Уайнстийн и някогашният финансов шеф на компанията са в класическата позиция на морално раздрани герои, които са и не са съучастници. Същото важи и за счетоводителя, който подкрепя следствието – хипотетично ненавижда началника си, само че има потребност да бъде уверен в сериозността на закононарушенията, с цел да предприеме съответни дейности.
Злото и положителното
Патосът, с който се чака, че би трябвало да приказваме за борбите за правдивост, е храбър. Борците за независимост и тъждество следва да бъдат възвеличани, в случай че ще това да ги лишава от някои човешки измерения. Престъпниците и насилниците би трябвало да бъдат жигосани, а от време на време даже демонизирани.
Мария Шрейдър демонстрира Харви Уайнстийн само в тил, на среща в редакцията на вестника. Това става в миг, когато публикацията е към този момент подготвена и се разисква правото му на отговор. Тилът му, дебелият врат и арогантното говорене, което цели да направи невъзможна всяка опозиция, да се наложи. По-рано сме чули гласа му в запис от миг, в който се пробва да накара момиче да отиде с него в хотелската му стая, и по телефона в диалози с журналистическия екип. Уайнстийн няма лице.
Във кино лентата не се вижда лицето на насилника Уайнстийн, той е показан единствено в тил
Нямат лица и всички тези, на които той се е обаждал, с цел да им каже какъв брой държи на някоя своя някогашна служителка, което ще рече, че не би трябвало те да я взимат на работа, и те са се съгласили.
Заета с архетипно отвратителната фигура на властния принудител и героичния облик на отдадените публицисти, драматургичната рамка и сюжетна конструкция на “Нейната дума ” като че ли не съумява напълно да покаже систематичните проблеми оттатък мълчанието на потърпевшите и на очевидците на насилието. Че мълчанието произтича от същото място, от което и насилието – от структурата, която позволява и възпроизвежда злоупотребите. Затова и моментите, в които систематичното е посочено, са най-убедителни – като упоменатия нагоре монолог на героинята, изиграна от Саманта Мортън. Въпросът, който остава след кино лентата, вероятно е обвързван тъкмо с това – по какъв начин и до каква степен можем да кажем, да се разгневим, в какво и кого можем да обвиним в журналистически материал или в художествено произведение. Защото не всичко може да бъде потвърдено и показано.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Какво става, когато искаш да разкажеш една комплицирана житейска история хем правдиво, хем по законите на филмовия род? Този въпрос поражда след гледането на един филм, показан на фестивала “Киномания ”. Филмът е “Нейната дума ” (She Said, 2022), по сюжет на Ребека Ленкевич.
Историята е основана на едноименната книга на проверяващите журналистки от “Ню Йорк таймс ” Меган Туи и Джоуди Кантор. Тя споделя за работата им, довела до разобличаването на Харви Уайнстийн като полов принудител, и редица други събития към придвижването #MeToo.
През 2020 холивудският продуцент Харви Уайнстийн беше наказан на 23 години затвор за полово принуждение и обезчестяване. Разкритията против него дадоха начало на световното придвижване #MeToo. Името му стана нарицателно за дълго потулвано полово закононарушение, осъществено от човек на висока позиция.
Режисьорката на кино лентата " Нейната дума " Мария Шрейдър е позната с немското предложение за “Оскар ” от предходната година “Аз съм твоят човек ”, минисериала Unorthodox, а също и като актриса.
Изпълнителният продуцент е Брад Пит.
“Нейната дума ” се приема добре от рецензията. Особено ласкави за отзивите за актьорската игра на Кери Мълиган, Патриша Кларксън и Саманта Мортън.
Филмът следва класическата форма на американския проверяващ трилър, която удържа въреки известните проблеми на равнище темп, компактност на сюжета и достоверност на разговорите.
В центъра на историята е колкото насилието над дамите, толкоз и стандартите в публицистиката. И като че ли салдото сред тези две линии и обвързваните с тях залози поражда част от проблемите.
Четвъртата власт
Това, което виждаме от редакцията на “Ню Йорк таймс ”, е първо, решението да се търсят истории, свързани със полов тормоз, след обвиняванията против Доналд Тръмп и мощната социална реакция. Второ – проверяването на обстоятелствата, поддръжката им с документи и свидетелства – с какво би трябвало да разполагаш, с цел да публикуваш каквото и да било.
Вестникът ще ти даде естрада, само че няма да те защищава от следствията
Доста незадълбочено се намесват и несъгласията на самата журналистическа промишленост. Ако историята си коства, в случай че е продаваема, “Ню Йорк Таймс ” ще ти даде естрада, от която да кажеш своята истина, само че никога няма да те защищити от следствията. Ако тръгнат да те съдят за клюка, в случай че започнеш да получаваш анонимни закани, изданието няма да се ангажира с правната ти или друга отбрана.
Ако се върнем на стандартите, точно те са разликата сред “четвъртата власт ” и разобличаването, да кажем, в обществените мрежи. Журналистите имат потребност от законни източници, не е задоволително " една жена да каже ". Двете основни героини не се отхвърлят да преследват историята, търсят потърпевши и свитедели по целия свят, пробват се да ги убедят да приказват и да се подпишат под думите си.
Равни ли са дамите
Пострадалите дами в историята са два типа – актриси, добили международна попуплярност, и служителки, работили за компанията Мирамакс при започване на кариерите си, само че които след това са се отдръпнали от киноиндустрията. И в случай че филмът малко натрапчиво загатва имената на първите, тъй като те наподобява са по-важни даже за самия Уайнстийн, който непрекъснато пита дали Гуинет Полтроу е дала изказване, то в действителност мощно наличие имат вторите.
Саманта Мортън играе някогашна аститентка на Уайнстийн. Тя е една от многото дами, подписали извънсъдебно съглашение да не разкриват нищо от видяното или претърпяното против избрана, постоянно забележителна, сума пари.
В монолог на Мортън се споделя един път, само че за сметка на това експлицитно, че системата е тази, която пази насилниците, и по тази причина тя поема риска да наруши строгите клаузи за конфиденциалност и дава документи на журналистките.
В интервютата с никому неизвесните дами си личи нещо изключително значимо за историята – методите, по които можеш да си слаб. Да си млад, некомпетентен, подвластен от благоразположението на този и на идващите си работодатели. Да си от друг етнически и културен генезис, който да слага пред теб още по-големи провокации и спорни условия. Да си от оскъдно семейство в среда на прекомерно огромни неравенства и да имаш възприятието, че ти е даден един-единствен късмет да промениш бъдещето си.
Когато множеството от тези условия са изпълнени, ти може да си травмиран един път от похищението и повторно от обстоятелството, че едва ли ще успееш да спечелиш дело против човек с голяма финансова и символна власт. Тогава е допустимо съглашението да ти се стори като единствена опция да затвориш историята и вероятно да се опиташ да я забравиш.
Жертвите не подписват съглашения с насилника просто с цел да " получат пари "
Следователно, не става дума единствено за доходоносна договорка и за пари, против които си продал правилата си, а за несвобода, за чувството, че нямаш различен избор.
Пак в тази логичност единствената героиня, която не е подписала съглашение с Уайнстийн, е мълчала десетилетия – тъй като е била уверена, че е отговорна, задето се е оказала в обстановката на жертва, и си е представяла, че е имала различен избор и в действителност грешката е била нейна.
Може ли да е малко и ясно
Филмът ни връща към последователността на събитията – по какъв начин се е стигнало дотук, кой е работил, кой е приказвал доста преди Уайнстийн да бъде наказан. Това е огромното му достойноство, само че този документален роман в прочут смисъл пада жертва на жанра и типичните за него стилизации.
Разследващият трилър по изискване работи както с справедливи, по този начин и с прочувствени обстоятелства. Показва ни се през какво минават тези, които водят следствието, по какъв начин те от време на време бъркат, отчайват се, подценяват околните си и все пак не престават в името на истината и благодродната идея.
В “Нейната дума ” виждаме съпрузите на Туи и Кантор в идентични подиуми – приспали децата, до момента в който майките ги няма, сготвили вечерята, до момента в който майките още веднъж са на телефона. Навярно има единствено един миг, в който двете журналистки споделят опасенията си една с друга и си оказват непосредствена взаимна поддръжка. Само че разговорът им е възтезисен и някак неистински, въпреки да е ясно, че постоянно имаме потребност да кажем таман най-очевидните неща, с цел да ни олекне.
Редакторите също са мъчително стереотипни – жанр, облекло и фасон, строго и поредно следване на стандарта, без пробойни, тъй като екранно време и за тяхната вътрешна драма няма. Адвокатът на Уайнстийн и някогашният финансов шеф на компанията са в класическата позиция на морално раздрани герои, които са и не са съучастници. Същото важи и за счетоводителя, който подкрепя следствието – хипотетично ненавижда началника си, само че има потребност да бъде уверен в сериозността на закононарушенията, с цел да предприеме съответни дейности.
Злото и положителното
Патосът, с който се чака, че би трябвало да приказваме за борбите за правдивост, е храбър. Борците за независимост и тъждество следва да бъдат възвеличани, в случай че ще това да ги лишава от някои човешки измерения. Престъпниците и насилниците би трябвало да бъдат жигосани, а от време на време даже демонизирани.
Мария Шрейдър демонстрира Харви Уайнстийн само в тил, на среща в редакцията на вестника. Това става в миг, когато публикацията е към този момент подготвена и се разисква правото му на отговор. Тилът му, дебелият врат и арогантното говорене, което цели да направи невъзможна всяка опозиция, да се наложи. По-рано сме чули гласа му в запис от миг, в който се пробва да накара момиче да отиде с него в хотелската му стая, и по телефона в диалози с журналистическия екип. Уайнстийн няма лице.
Във кино лентата не се вижда лицето на насилника Уайнстийн, той е показан единствено в тил
Нямат лица и всички тези, на които той се е обаждал, с цел да им каже какъв брой държи на някоя своя някогашна служителка, което ще рече, че не би трябвало те да я взимат на работа, и те са се съгласили.
Заета с архетипно отвратителната фигура на властния принудител и героичния облик на отдадените публицисти, драматургичната рамка и сюжетна конструкция на “Нейната дума ” като че ли не съумява напълно да покаже систематичните проблеми оттатък мълчанието на потърпевшите и на очевидците на насилието. Че мълчанието произтича от същото място, от което и насилието – от структурата, която позволява и възпроизвежда злоупотребите. Затова и моментите, в които систематичното е посочено, са най-убедителни – като упоменатия нагоре монолог на героинята, изиграна от Саманта Мортън. Въпросът, който остава след кино лентата, вероятно е обвързван тъкмо с това – по какъв начин и до каква степен можем да кажем, да се разгневим, в какво и кого можем да обвиним в журналистически материал или в художествено произведение. Защото не всичко може да бъде потвърдено и показано.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ