Рождество - последният ключ, който отваря вратата на надежда...
Две есета и една приказка, без да се брои вярата в Снежанка
Изгубеният ключ на спасението
В природата няма порти, няма и ключове. И двете са изобретени от индивида.
Пазили са го от мраз, крадци и агресори, а най-после - и от самия него. Човек, за разлика от животните, може самичък да се заключи и след това да изгуби ключа. И да го търси с епохи.
Така се появява Коледата. Раждането на Спасителя е последният ключ, който отваря вратата на идната година, на идващия век - и по този начин към този момент две хилядолетия.
Рождеството е изгубеният ключ, който човечеството още веднъж намира, откакто се е лутало безпощадно в своето безвремие. Римляните, бащите на Римското право, което и през днешния ден е основа на правовия свят, са приемали за обикновено да изколиш 100 хиляди себеподобни и да заробиш още толкоз. И по този начин, до момента в който в една ясла във Витлеем се ражда този, който след това ще каже: " Не, не е обикновено да отрежеш главата на близък и този трофей да е знак за успелост, разцвет и високо място в публичната подчиненост, не! Спрете се, кротнете се, не бъдете толкоз алчни, самонадеяни, несправедливи, жестоки, не крадете, не убивайте, не пожелавайте… ". Това споделя мъжът от Галилея. И можем да имаме вяра, че в случай че във Вселената има някаква движеща мощ, която внася логичност в хаоса, ни го е изпратила.
Сам той се трансформира в изгубения ключ, който човечеството намира.
За да отключи вратата на безвремието, пропито от безсмислието на пролятата кръв, на войните и братоубийствата и да влезе в смисленото време на човещината. Или най-малко да опита.
Две хиляди години индивидът прави обезверени опити да се очовечи. С друг триумф.
Утехата е, че най-малко не губи ключа. Засега.
Да повярваш в Снежанка, без да я пипнеш
Библията не ни учи на това по какъв начин е устроено небето. Тя ни учи по какъв начин да възлезем на Небето. Така споделил Галилей.
Свръхразвитата западна цивилизация сътвори консуматорското общество. Еволюцията усъвършенстваше индивида, който желае да има, с цел да съществува. Запасите от храни, прераснали в благосъстояния, сътвориха индивида, който желае да има за авторитет. А техническата гражданска война докара този артикул до неговия разцвет. Храната, която изхвърля средностатистическата американска стопанка, е задоволителна, с цел да се нахранят една дузина гладни африканчета.
Човекът потребител има вяра единствено в това, което може да види и по опция - да пипне. Яхтата, лимузината, сексапилната жена или държанка - все нагледни неща, които те изявяват като сполучлив пич в очите на стремящите се към това и завиждащите за това. Докато някоя преситена звезда превърти и почне да целува стъпките на Далай Лама. Може и друго да му целува, само че отново няма да излезе от холивудският модел за преуспялост.
Човекът потребител е актуалният Тома Неверни, с тази разлика, че даже и да пипне раната на Христос, в ограничения му от въображение мозък ще изникнат само двайсетина реклами на илачи за бързо укрепване.
Човекът потребител не има вяра във въображаемото. Той може да повярва и в Дядо Коледа, и в Снежанка, стига да му са поднесени като търговски марки на артикул, който може да види. А за Снежанка - и да пипне.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Така дава отговор на писмото на съмняващото се момиченце основният редактор на " Ню Йорк Поуст " Франсис П. Чърч през 1897-а, а редакцията разгласява всяка Коледа през идващите 52 години блестящия му отговор-есе.
Защото в случай че не вярваш в Дядо Коледа като дребен и в Спасителя - като възрастен, значи тъкмо това - да се изживееш като човек потребител.
Не е неоправдателно, фешън е. Но е скучно.
Истински се вижда единствено със сърцето. Същественото е невидимо за очите, споделя Малкият принц. Който слезе от същото това небе, към което Библията ни учи да възлезем.
И който също трансформират в комерсиална марка.
Коледна приказка за Малкия мъж
Малкият мъж искаше да подари на дребното момиче цветя. Беше измежду зима и светът тънеше в бездънен сняг.
Малкият мъж направи букет от ледени висулки, скреж и едри снежинки. Букетът стана синкаво бял. Нежен на досег. И тръпчив на аромат.
Малкият мъж влезе в топлата къща, където живееше дребното момиче и потегли към нея с букета. Тя го изгледа учудено. Докато я приближи, букетът изчезна - стопи се в ръцете му.
Той не се натъжи, направи нов от ледени висулки, скреж и снежинки. Влезе в къщата, а дребното момиче потръпна. Но снежните цветя не стигнаха до нея, измокриха ръцете му.
Когато го видя да влиза за трети път със синкавобял, гальовен на досег и тръпчив на аромат букет, дребното момиче му се усмихна. Но букетът се стопи.
Дойде пролет и светът затъна в цветя. Малкият мъж видя по какъв начин един огромен мъж влиза в къщата с голям букет, а по-късно излиза с дребното момиче, което внезапно беше станало огромно. Двамата потънаха измежду цветята, които ухаеха на цветя.
Малкият мъж погледна към слънцето и една сълза се претърколи по бузата му.
И замръзна.
Изгубеният ключ на спасението
В природата няма порти, няма и ключове. И двете са изобретени от индивида.
Пазили са го от мраз, крадци и агресори, а най-после - и от самия него. Човек, за разлика от животните, може самичък да се заключи и след това да изгуби ключа. И да го търси с епохи.
Така се появява Коледата. Раждането на Спасителя е последният ключ, който отваря вратата на идната година, на идващия век - и по този начин към този момент две хилядолетия.
Рождеството е изгубеният ключ, който човечеството още веднъж намира, откакто се е лутало безпощадно в своето безвремие. Римляните, бащите на Римското право, което и през днешния ден е основа на правовия свят, са приемали за обикновено да изколиш 100 хиляди себеподобни и да заробиш още толкоз. И по този начин, до момента в който в една ясла във Витлеем се ражда този, който след това ще каже: " Не, не е обикновено да отрежеш главата на близък и този трофей да е знак за успелост, разцвет и високо място в публичната подчиненост, не! Спрете се, кротнете се, не бъдете толкоз алчни, самонадеяни, несправедливи, жестоки, не крадете, не убивайте, не пожелавайте… ". Това споделя мъжът от Галилея. И можем да имаме вяра, че в случай че във Вселената има някаква движеща мощ, която внася логичност в хаоса, ни го е изпратила.
Сам той се трансформира в изгубения ключ, който човечеството намира.
За да отключи вратата на безвремието, пропито от безсмислието на пролятата кръв, на войните и братоубийствата и да влезе в смисленото време на човещината. Или най-малко да опита.
Две хиляди години индивидът прави обезверени опити да се очовечи. С друг триумф.
Утехата е, че най-малко не губи ключа. Засега.
Да повярваш в Снежанка, без да я пипнеш
Библията не ни учи на това по какъв начин е устроено небето. Тя ни учи по какъв начин да възлезем на Небето. Така споделил Галилей.
Свръхразвитата западна цивилизация сътвори консуматорското общество. Еволюцията усъвършенстваше индивида, който желае да има, с цел да съществува. Запасите от храни, прераснали в благосъстояния, сътвориха индивида, който желае да има за авторитет. А техническата гражданска война докара този артикул до неговия разцвет. Храната, която изхвърля средностатистическата американска стопанка, е задоволителна, с цел да се нахранят една дузина гладни африканчета.
Човекът потребител има вяра единствено в това, което може да види и по опция - да пипне. Яхтата, лимузината, сексапилната жена или държанка - все нагледни неща, които те изявяват като сполучлив пич в очите на стремящите се към това и завиждащите за това. Докато някоя преситена звезда превърти и почне да целува стъпките на Далай Лама. Може и друго да му целува, само че отново няма да излезе от холивудският модел за преуспялост.
Човекът потребител е актуалният Тома Неверни, с тази разлика, че даже и да пипне раната на Христос, в ограничения му от въображение мозък ще изникнат само двайсетина реклами на илачи за бързо укрепване.
Човекът потребител не има вяра във въображаемото. Той може да повярва и в Дядо Коледа, и в Снежанка, стига да му са поднесени като търговски марки на артикул, който може да види. А за Снежанка - и да пипне.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Така дава отговор на писмото на съмняващото се момиченце основният редактор на " Ню Йорк Поуст " Франсис П. Чърч през 1897-а, а редакцията разгласява всяка Коледа през идващите 52 години блестящия му отговор-есе.
Защото в случай че не вярваш в Дядо Коледа като дребен и в Спасителя - като възрастен, значи тъкмо това - да се изживееш като човек потребител.
Не е неоправдателно, фешън е. Но е скучно.
Истински се вижда единствено със сърцето. Същественото е невидимо за очите, споделя Малкият принц. Който слезе от същото това небе, към което Библията ни учи да възлезем.
И който също трансформират в комерсиална марка.
Коледна приказка за Малкия мъж
Малкият мъж искаше да подари на дребното момиче цветя. Беше измежду зима и светът тънеше в бездънен сняг.
Малкият мъж направи букет от ледени висулки, скреж и едри снежинки. Букетът стана синкаво бял. Нежен на досег. И тръпчив на аромат.
Малкият мъж влезе в топлата къща, където живееше дребното момиче и потегли към нея с букета. Тя го изгледа учудено. Докато я приближи, букетът изчезна - стопи се в ръцете му.
Той не се натъжи, направи нов от ледени висулки, скреж и снежинки. Влезе в къщата, а дребното момиче потръпна. Но снежните цветя не стигнаха до нея, измокриха ръцете му.
Когато го видя да влиза за трети път със синкавобял, гальовен на досег и тръпчив на аромат букет, дребното момиче му се усмихна. Но букетът се стопи.
Дойде пролет и светът затъна в цветя. Малкият мъж видя по какъв начин един огромен мъж влиза в къщата с голям букет, а по-късно излиза с дребното момиче, което внезапно беше станало огромно. Двамата потънаха измежду цветята, които ухаеха на цветя.
Малкият мъж погледна към слънцето и една сълза се претърколи по бузата му.
И замръзна.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ