Българската интелигенция - шизофренична между Ганю и Левски
Думам отколе за съществуването измежду част от българската интелигенция - и то измежду по-голямата й част, на нехаресване, окайване, неутешимост чак, че е тъкмо българска интелигенция. Наричам това " синдром на Алеко ", защото Щастливеца - с цялата си откъснатост и от време на време даже отвратеност от българското такова, каквото е било по негово време, дава началото на тези обстановки на нехаресване, окайване, неутешимост... Направил го обаче толкоз надарено, по подобен великолепен метод, че някак е принудил българските сякаш по-възвишени и по-учени люде да бягат и да се гнусят от българското. И по тази причина търчат на всички места по света положителни образци да дирят и към тях да се прилепват:
кой възхвалява руснаци, кой германци, кой румънци, кой поляци, кой японци
По времето на социализма Людмила Живкова чак до Индия отиде мъдрост да почерпи, като че ли си нямаме своя. Ама нейсе, запуши я, както е рекъл фамозният Бай. Засега май единствено китайците не сме тръгнали да величаем, но що е време - пред нас е...
Цялата тази враждебност рефлектира и върху по-обикновения българин, той също се заразява от нея и се чуди къде да свре българското си, че да не вижда много-много. Затова и той си разрешава всичкото черно, що открива в душата си, да го струпва с цялата си мощ върху недостойната фигура на Бай Ганю - той да дърпа и тегли впряга на българските дефекти. Има ли нещо неправилно, нещо несгодно ни, което слага и нас, страната ни, и страната ни в съмнителна светлина - отдаваме го на байганювското в нас; с него някак хем се оправдаваме, хем се упрекваме. Малко шизофренна позиция, но по този начин е при контузиите - избива ги и на патология и полуда.
Но пък не можеш в това време все да си на нож със себе си, все да се ненавиждаш, самообругаваш и кориш. Какво прави тогава българинът? Намира в предишното си почтени персони, на които да се прекланя и които да тика напред, че " и ний сме дали нещо на светът ". Слава богу, както във всяка национална история и ние имаме доста такива почтени люде, като се стартира от княз Борис I Покръстител, провидял в учениците на Кирил и Методий шанса страната му да се снабди с културна самостоятелност от Византия, до героите от битките за национално избавление. Особено мощно се прекланяме пред Васил Левски, Дякона, този безсребреник и отдаденик на националното дело, към който сме построили същински фетиш. Особено обичат държавните и политическите мъже и дами да се обкръжават с негови портрети, като че ли като са по-близо до него,
болшинството повече ще им има вяра и ще ги облажава
На 19 февруари (действителната дата обаче е 18 февруари), когато се празнува годишнина от кончината му, около паметника на Апостола в столицата, построен по план на чеха Антонин Колар, тържествата са изключително обилни. За рождения му ден като че ли са повечко прибрани и скромни. Което, апропо, приказва доста за изповядваната от нас вяра към българските национални герои: те би трябвало да са жертви, принудително да е пресечен животът им, в случай че не е станало по този начин, не сме чак такива техни фенове. Прочее, един от доста положителните познавачи на българската всеобща душeвност, писателят Николай Хайтов (от чието рождение на 15 септември т.г. се навършиха 100 години), чудесно е схванал тази ни податливост, по тази причина и в края на сериала за капитан Петко челник поборникът от Доганхисар е показан по какъв начин юначен развява знаме от покрива на варненската си къща, изправяйки се с голи гърди против гоненията, на които го подлага Стефан Стамболов. И да, правилно, той лежи в пандиза, малтретиран е и е ограбен, само че концепцията, която би трябвало да се внуши, е, че героичен пада в неравна битка, а не склопва очи спокойно и безшумно в леглото си. Българските герои биват оприличавани ненапълно на саможертвата на Иисус Христос, а най-характерно е това при възприемането на личността на Васил Левски. Цялата иконография, заела се да сътвори негов съответен на делото му облик, залага на тази прилика - че Левски е Христос. Една картина от 1987 година на художника Пламен Вълчев е изключително показателна в това отношение: Дякона се е облегнал на стената - евентуално стената на килията, скръстил е ръцете си начело, гледа тъжно и обречено - жертвен агнец. Дечко Узунов пък рисува през 1973 година - за 100-годишнината от обесването му, известното платно " Огърлица на безсмъртието ", на което по еднакъв съвсем метод Апостола е повече жертва, в сравнение с левент-юнак. Прочее, има даже киносценарий за Васил Левски, на Константин Дуфев, който по този начин се и назовава: " Българският Христос ". Идеята тръгнала от едни думи на Константин Величков, изречени още в края на ХIХ век, съгласно когото
Бог бил упълномощил на Дякона велика задача - " Да бъде българският Христос ".
И ето в последна сметка какво се получава: всичкото черно свое българинът изсипва върху Бай Ганю, а всичкото бяло - което, както знаем, съдържа в себе си всички цветове, върху борците ни за национално избавление и по този начин за него, горкият той, не остава никакъв цвят; прозрачен е, празен и запустял. Тази обезцветена и опустяла душа би трябвало с нещо да се запълни и се получава както при българската интелигенция, само че към този момент не поради нежеланието да си българин, а поради тежката орис да си празен и кух; с други думи, запълва се тази душа с всевъзможни чужбински реалии, с всевъзможни положителни образци и примери, идещи извън. Затова сме ние толкоз склонни да се прекланяме пред непознати мостри, да сме повече американци от американците, повече руснаци от руснаците, повече французи от французите и така нататък, да не изброявам. Не зная, прочее, за различен народ, за който висша демонстрация на национализъм е любовта към друга държава; не зная също за други представители на своята националност, които по този начин елементарно и безпроблемно да се отхвърлят от националната си еднаквост, когато заживеят в чужбина. Общо място е изказванието, че там българите много-много не си оказват помощ, странят един от различен, всеки се избавя и се урежда поединично, самосиндикално. Цялото това чуждопоклонничество идва таман от там: сринали сме Бай Ганю в черното пъкло и всичко неприятно хвърляме там, въздигнали сме Левски, Ботев и доста още герои, с които изобилства българската история, в светлото небе и всичко бяло, цветно, шарено, искрящо и ослепително сме отдали тям. И ние - бидейки към този момент празни от вътрешната страна - се запълваме с всевъзможни евтини мъниста, пристигнали при нас от другаде. За тях е значимо да са чуждоземни, щото нашите не ги признаваме - непознатото мънисто е по-мънисто.
За първата ни линия - да не се харесваме, но по никакъв начин, доста ми е говорила сръбската преводачка от български Ивана Стоичков, за втората един различен обичащ България чужденец, професорът от университета в Лийдс Майкъл Холман споделя: " Българите доста почитат героическите подвизи. Избират някого - Ботев, Раковски, Левски - и от тях вършат икони. Но иконата си е икона, иконата се намира на стената, иконата е Левски, само че аз не съм Левски! Ако доста правиш такива герои, това някак си неприятно въздейства на общата душeвност. Трябва самичък да си самоуверен. В противоположен случай тогава уважението към героя остава единствено на думи! "
кой възхвалява руснаци, кой германци, кой румънци, кой поляци, кой японци
По времето на социализма Людмила Живкова чак до Индия отиде мъдрост да почерпи, като че ли си нямаме своя. Ама нейсе, запуши я, както е рекъл фамозният Бай. Засега май единствено китайците не сме тръгнали да величаем, но що е време - пред нас е...
Цялата тази враждебност рефлектира и върху по-обикновения българин, той също се заразява от нея и се чуди къде да свре българското си, че да не вижда много-много. Затова и той си разрешава всичкото черно, що открива в душата си, да го струпва с цялата си мощ върху недостойната фигура на Бай Ганю - той да дърпа и тегли впряга на българските дефекти. Има ли нещо неправилно, нещо несгодно ни, което слага и нас, страната ни, и страната ни в съмнителна светлина - отдаваме го на байганювското в нас; с него някак хем се оправдаваме, хем се упрекваме. Малко шизофренна позиция, но по този начин е при контузиите - избива ги и на патология и полуда.
Но пък не можеш в това време все да си на нож със себе си, все да се ненавиждаш, самообругаваш и кориш. Какво прави тогава българинът? Намира в предишното си почтени персони, на които да се прекланя и които да тика напред, че " и ний сме дали нещо на светът ". Слава богу, както във всяка национална история и ние имаме доста такива почтени люде, като се стартира от княз Борис I Покръстител, провидял в учениците на Кирил и Методий шанса страната му да се снабди с културна самостоятелност от Византия, до героите от битките за национално избавление. Особено мощно се прекланяме пред Васил Левски, Дякона, този безсребреник и отдаденик на националното дело, към който сме построили същински фетиш. Особено обичат държавните и политическите мъже и дами да се обкръжават с негови портрети, като че ли като са по-близо до него,
болшинството повече ще им има вяра и ще ги облажава
На 19 февруари (действителната дата обаче е 18 февруари), когато се празнува годишнина от кончината му, около паметника на Апостола в столицата, построен по план на чеха Антонин Колар, тържествата са изключително обилни. За рождения му ден като че ли са повечко прибрани и скромни. Което, апропо, приказва доста за изповядваната от нас вяра към българските национални герои: те би трябвало да са жертви, принудително да е пресечен животът им, в случай че не е станало по този начин, не сме чак такива техни фенове. Прочее, един от доста положителните познавачи на българската всеобща душeвност, писателят Николай Хайтов (от чието рождение на 15 септември т.г. се навършиха 100 години), чудесно е схванал тази ни податливост, по тази причина и в края на сериала за капитан Петко челник поборникът от Доганхисар е показан по какъв начин юначен развява знаме от покрива на варненската си къща, изправяйки се с голи гърди против гоненията, на които го подлага Стефан Стамболов. И да, правилно, той лежи в пандиза, малтретиран е и е ограбен, само че концепцията, която би трябвало да се внуши, е, че героичен пада в неравна битка, а не склопва очи спокойно и безшумно в леглото си. Българските герои биват оприличавани ненапълно на саможертвата на Иисус Христос, а най-характерно е това при възприемането на личността на Васил Левски. Цялата иконография, заела се да сътвори негов съответен на делото му облик, залага на тази прилика - че Левски е Христос. Една картина от 1987 година на художника Пламен Вълчев е изключително показателна в това отношение: Дякона се е облегнал на стената - евентуално стената на килията, скръстил е ръцете си начело, гледа тъжно и обречено - жертвен агнец. Дечко Узунов пък рисува през 1973 година - за 100-годишнината от обесването му, известното платно " Огърлица на безсмъртието ", на което по еднакъв съвсем метод Апостола е повече жертва, в сравнение с левент-юнак. Прочее, има даже киносценарий за Васил Левски, на Константин Дуфев, който по този начин се и назовава: " Българският Христос ". Идеята тръгнала от едни думи на Константин Величков, изречени още в края на ХIХ век, съгласно когото
Бог бил упълномощил на Дякона велика задача - " Да бъде българският Христос ".
И ето в последна сметка какво се получава: всичкото черно свое българинът изсипва върху Бай Ганю, а всичкото бяло - което, както знаем, съдържа в себе си всички цветове, върху борците ни за национално избавление и по този начин за него, горкият той, не остава никакъв цвят; прозрачен е, празен и запустял. Тази обезцветена и опустяла душа би трябвало с нещо да се запълни и се получава както при българската интелигенция, само че към този момент не поради нежеланието да си българин, а поради тежката орис да си празен и кух; с други думи, запълва се тази душа с всевъзможни чужбински реалии, с всевъзможни положителни образци и примери, идещи извън. Затова сме ние толкоз склонни да се прекланяме пред непознати мостри, да сме повече американци от американците, повече руснаци от руснаците, повече французи от французите и така нататък, да не изброявам. Не зная, прочее, за различен народ, за който висша демонстрация на национализъм е любовта към друга държава; не зная също за други представители на своята националност, които по този начин елементарно и безпроблемно да се отхвърлят от националната си еднаквост, когато заживеят в чужбина. Общо място е изказванието, че там българите много-много не си оказват помощ, странят един от различен, всеки се избавя и се урежда поединично, самосиндикално. Цялото това чуждопоклонничество идва таман от там: сринали сме Бай Ганю в черното пъкло и всичко неприятно хвърляме там, въздигнали сме Левски, Ботев и доста още герои, с които изобилства българската история, в светлото небе и всичко бяло, цветно, шарено, искрящо и ослепително сме отдали тям. И ние - бидейки към този момент празни от вътрешната страна - се запълваме с всевъзможни евтини мъниста, пристигнали при нас от другаде. За тях е значимо да са чуждоземни, щото нашите не ги признаваме - непознатото мънисто е по-мънисто.
За първата ни линия - да не се харесваме, но по никакъв начин, доста ми е говорила сръбската преводачка от български Ивана Стоичков, за втората един различен обичащ България чужденец, професорът от университета в Лийдс Майкъл Холман споделя: " Българите доста почитат героическите подвизи. Избират някого - Ботев, Раковски, Левски - и от тях вършат икони. Но иконата си е икона, иконата се намира на стената, иконата е Левски, само че аз не съм Левски! Ако доста правиш такива герои, това някак си неприятно въздейства на общата душeвност. Трябва самичък да си самоуверен. В противоположен случай тогава уважението към героя остава единствено на думи! "
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ