Мишел Уелбек: Аз не се чувствам гражданин, а само потребител
" Драги Бернар-Анри Леви,
Между нас, както се споделя, няма нищо общо – с едно-единствено, само че значително изключение: и двамата сме прекомерно недостойни персони. "
Така стартира кореспонденцията сред световноизвестния френски публицист Мишел Уелбек и интелектуалеца Бернар-Анри Леви. Авторите разменят мисли и отзиви по въпроси, върху които съвсем не са се изказвали до тогава, в границите на шест месеца - от януари до юли 2008 година
Книгата излиза под заглавието " Публични врагове " и - както отбелязва Александра Велева, преводачът на българското издание - кореспонденцията сред двамата е любопитно удостоверение за времето и света на създателите ѝ и осветляваща някои от най-тъмните страни в живота и творчеството им.
Мишел Уелбек е прочут на българските читатели с романите си „ По-широко поле за битката “, „ Елементарните частици “, „ Платформата “, „ Възможност за остров “, „ Карта и територия “.
Романът му „ Подчинение “, появил се на френския хартиен пазар на 7 януари, в деня на кървавото нахлуване против сатиричното списание " Шарли Ебдо ", излезе на български през август предходната година. „ Подчинение “ споделя по какъв начин би изглеждала Франция под ръководството на президент, който постанова исляма като " най-сполучливата формула за сплотяващ хуманизъм. "
Бернар-Анри Леви е по обучение мъдрец, публицист, водещ графа във френското списание „ Поан “, създател на уводни публикации в „ Кориере каузи сера “ и „ Ел Паис “, помощник на „ Ню Йорк Таймс “, „ Ню Рипъблик “, „ Хъфингтън Поуст “, „ Дейли Бийст “, израелския „ Хааретз “, норвежкия „ Афтенпостен “ и шведския „ Еспресен “. Леви е член на надзорните препоръки на телевизионната стратегия „ Арте “, на в. „ Монд “ и на в. „ Либерасион “.
" Публични врагове " ще е в българските книжарници идната седмица, издадена у нас е от „ Факел експрес “. Преводът от френски е на Александра Велева.
Публикуваме в задатък фрагмент от книгата, възложен особено за OFFNews.bg от издателството:
Мишел Уелбек
16 март 2008
[…]
Откакто от няколко години насам пребивавам в Ирландия, признавам, че нещата вървят по-добре. Не тъй като ограниченията в опазването на здравето са по-различни, те са европейски и Ирландия ги е приложила доста по-бързо, в сравнение с някои други страни, разликата е в ситуацията ми. Ирландското държавно управление в никакъв случай не ми е предложило да вземам участие в изборите, не ми е основало усещането, че съм задължен по един или различен метод да вземам участие в политическите решения, взимани в страната. И което е най-важно, заплащам доста малко налози. Данъците в Ирландия, изключително ниски за приходите от творби на изкуството, са по принцип доста ниски – съвсем никой в тази страна не заплаща огромни налози, самото разбиране за страна е напълно друго. При такова ниско данъчно облагане човек допуска, че с него се покриват главните и неизбежни разноски – за реда и сигурността на жителите, за поддържане на пътищата и така нататък, и въобще не позволява, че в тази ситуация държавното управление организира смела политика, за която са му нужни утвърждение и поддръжка. Това работи успокоително, не ви основава усещането, че сте задължен непременно да участвате, или най-малкото не ви кара да си задавате въпроси, с една дума, всичко това ви деполитизира. Предполагам, че съществува психически предел, който за обещано държавно управление е рисково да се прескочи – забавно е в тази връзка да отбележим, че другите църкви, без значение от разновидностите в тяхното историческо и географско развиване, са безусловно единомислещи във връзка с данъка, който изискват от последователите си, а точно 10% от приходите им и нито стотинка повече.
Преди няколко години разговарях по този въпрос със Силвен Бурмо (френски публицист и стихотворец, дълготраен заместник-директор на сп. „ Енрокюптибл “ и в. „ Либерасион “. – Б. пр.) Споменавам го, тъй като това е втората благородна причина за моята „ неангажираност “: благосклонностите и уважението ми към хората не са били в никакъв случай повлияни от политическите им възгледи. Много добре знам, че Силвен Бурмо е характерен представител на „ моралната левица “ и че се пали на тематики, които надълбоко не ме вълнуват, това е при него същинска фикс идея, което не ми пречи да го считам за почтен и бездънен книжовен критик, един от дребното във Франция, чиято оценка на личните ми
творби може да ме засегне или да ме разколебае.
Смятам го също по този начин най-много за почтен човек.
Та, в диалога си със Силвен заявих, че въпреки да се отнасям благосклонно към правото на имигрантите да гласоподават във Франция, съм срещу живеещите отвън страната французи въобще да гласоподават, без значение от типа избори. И че не разбирам за какво, откакто са избрали напълно умишлено да живеят отвън Франция, да имат право на мнение за вътрешната ѝ политика. Той ми отвърна или по-скоро изрече мисълта си на глас: „ Хмм... значи да гласоподават единствено потребителите “.
Сетих се за това месеци по-късно и си споделих, че тази дребна гадна думичка „ консуматор “ (сигурен съм, че това ще натъжи доста Режис Дьобре) дава отговор най-добре на връзките ми с държавното управление на моята страна, на всички страни. Що се отнася до Франция (или която и да е страна, в която реша да живея), аз не се усещам (никога не съм се чувствал и ще се усещам все по-малко) жител, а единствено консуматор. Ето, изрекох го. Малко е тъжно – изчезва една принадлежност, обезценява се. Но сме решили да приказваме, доколкото можем, истината, нали?
Дойде време да пристъпим към неблагородните аргументи за моята неангажираност и вие имате право да изтръпнете. Не се тревожете, няма да е дълго. Разбирам, че пътуванията ви в Дарфур и заплахата, на която сте били изложен, са ви помогнали да добиете, и то скоропостижно, по-точни сведения за самия себе си; за жалост, безстопанствен или съвсем безстопанствен живот не е задоволително пай, с цел да ни спести обстановки, напълно съответни, в които си даваме сметка за личните си морални качества. Не се безпокойте, не става дума за самонаблюдения, а за преживелици, при които можах да установя изцяло обективно какъв брой коствам.
Аз съм съвсем некадърен на физическо принуждение, освен това в никакъв случай не съм изпитвал наслаждение от него, даже в случаите, когато съм бил в състояние на превъзходство. За мен отводът от физическо принуждение като главен способ за разрешаване на споровете е бил единственото преимущество на зрелостта. Оръжията в никакъв случай не са ме привличали, нито пък стратегическите игри.
Освен това съм надълбоко в същността си органичен некадърен да се покорявам. Когато ми се стори, че ми заповядват, нещо вътре в мен се вцепенява, трансформира се в мъчителен, неизпълним ментален възел. И защото в множеството случаи съм прекомерно нерешителен, с цел да се опълчва фронтално, се измъквам, оставяйки усещането, че ще се подчиня, когато му пристигна времето. И след това, в последния миг, без самият аз да го чакам, воден от някакъв неукротим ентусиазъм, надали не инстикт, не се покорявам.
Неспособен на послушание, аз не изпитвам никакво наслаждение да предвождам. Правя го без възторг, единствено за доста къси интервали и когато очевидно се постанова.
Тъй че можете да си визиите що за боец бих бил. Лично аз нямам никакво подозрение по въпроса, драги Бернар-Анри – при положение на война (а когато става дума за ангажираност, човек би трябвало постоянно да мисли за този краен вариант), ще се удрям малко и неприятно. Ще разменя няколко удара или няколко изстрела според от подтекста (при най-хубавите условия действието би се развило на компютърния екран) и след това доста бързо ще се запитам какво диря тук, слабата възбуденост, породена от борбата (все отново се надявам да съм в положение да произведа най-малко малко адреналин), ще отшуми. И при първа опция аз чисто и просто ще офейкам. Ще се причисля към голямото болшинство от хора, които са воювали малко и лошо; към тези, които са очаквали, без да смеят да си признаят, другите да престанат с нелепостите си. Към тези, на които им е безразлична ориста на демокрацията, на свободна Франция, на Чечeния или на страната на баските, към тези – Дьо Гол е бил изцяло прав, – които не могат да устоят на „ страховитата пропаст на доброволния отвод “ и нейното хипнотизиращо привличане. Аз съм един от тях. От тези, които нищо всеобщо и универсално (нито частно или локално) не може същински да развълнува. От това голямо болшинство, което е пострадало в историята и в същото време надълбоко не се интересува от нищо, с изключение на от нещата, които персонално го засягат, него и околните му.
Мисълта, че застъпвайки егоизма и страха, ставам може би по-симпатичен на съвременниците ни от вас, който проповядвате героизма, ми е извънредно неприятна; само че аз ги познавам добре нашите съвременници и знам, че ще стане тъкмо по този начин.
А в този момент дано кажа нещо и от името на един по-висш подвиг, като да вземем за пример този на Далай Лама. В книгата на един тибетски духовник ме порази мисловният опит, който описваше – представяше си по какъв начин ляга на железопътна линия малко преди да мине влакът. Монасите, споделя той, схващат явлението разчленяване на тялото и го възприемат умерено като ментален облик. Въобще не се майтапеше, беше стигнал до такава степен.
Аз изобщо не съм стигнал до такава степен и приказвам в действителност от името на съвсем нищо. От името може би на някакво неясно разбиране за напредъка, който няма за мен различен смисъл с изключение на теоретичен или механически. Някакви останки от съвестност, с корени в детството и траяли да съществуват с помощта на образованието ми, ме карат да схващам войните (граждански или религиозни, освободителни или завоевателни) като ужасно губене на време. Та нали значимото е да сътворяваме парни машини, да развиваме промишленото произвеждане, да опитомяваме климата. Всъщност става дума за освен това от останки, какво да върша, по този начин съм учтив.
Тогава ще има положителни и неприятни възпитаници – положителните ще се прибират у дома след часовете и ще си пишат домашните по математика за идващия ден, а неприятните, дегенератите, ще се шляят из улиците в търсене на мотиви за вандалщини или сбивания.
По-късно ще има почтени инженери, които ще строят виадукти за железниците и здания за офисите, ще има и окървавени палячовци, които по какъвто и да е мотив, било то идеологически, или набожен, ще ги разрушават.
Всъщност за това ли става дума? Нима е толкоз просто? За страдание, багра се, че да. Винаги съм изпитвал най-дълбоко съмнение към тези, които хващат оръжието без значение от идеята. Винаги ми се е коствало, че у подпалвачите на войни, на революции и на брожения има нещо извънредно нездраво. Какво е всъщност войната или революцията, в случай че не метод да си прекараш времето, и то подтикван от проклетията си? Какво друго е, в случай че не едно кърваво и грубо забавление?
Безкрайно съчувствах, изстрадах и одобрих за вярна остарялата фраза на към този момент остарелия Гьоте: „ По-добре неправда, в сравнение с хаос “.
Бях най-много впечатлен от фразата, безпределно обща и по тази причина толкоз тайнствена, на Огюст Конт: „ Прогресът не е нищо друго с изключение на рационализиране на реда “.
Между нас, както се споделя, няма нищо общо – с едно-единствено, само че значително изключение: и двамата сме прекомерно недостойни персони. "
Така стартира кореспонденцията сред световноизвестния френски публицист Мишел Уелбек и интелектуалеца Бернар-Анри Леви. Авторите разменят мисли и отзиви по въпроси, върху които съвсем не са се изказвали до тогава, в границите на шест месеца - от януари до юли 2008 година
Книгата излиза под заглавието " Публични врагове " и - както отбелязва Александра Велева, преводачът на българското издание - кореспонденцията сред двамата е любопитно удостоверение за времето и света на създателите ѝ и осветляваща някои от най-тъмните страни в живота и творчеството им.
Мишел Уелбек е прочут на българските читатели с романите си „ По-широко поле за битката “, „ Елементарните частици “, „ Платформата “, „ Възможност за остров “, „ Карта и територия “.
Романът му „ Подчинение “, появил се на френския хартиен пазар на 7 януари, в деня на кървавото нахлуване против сатиричното списание " Шарли Ебдо ", излезе на български през август предходната година. „ Подчинение “ споделя по какъв начин би изглеждала Франция под ръководството на президент, който постанова исляма като " най-сполучливата формула за сплотяващ хуманизъм. "
Бернар-Анри Леви е по обучение мъдрец, публицист, водещ графа във френското списание „ Поан “, създател на уводни публикации в „ Кориере каузи сера “ и „ Ел Паис “, помощник на „ Ню Йорк Таймс “, „ Ню Рипъблик “, „ Хъфингтън Поуст “, „ Дейли Бийст “, израелския „ Хааретз “, норвежкия „ Афтенпостен “ и шведския „ Еспресен “. Леви е член на надзорните препоръки на телевизионната стратегия „ Арте “, на в. „ Монд “ и на в. „ Либерасион “.
" Публични врагове " ще е в българските книжарници идната седмица, издадена у нас е от „ Факел експрес “. Преводът от френски е на Александра Велева.
Публикуваме в задатък фрагмент от книгата, възложен особено за OFFNews.bg от издателството:
Мишел Уелбек
16 март 2008
[…]
Откакто от няколко години насам пребивавам в Ирландия, признавам, че нещата вървят по-добре. Не тъй като ограниченията в опазването на здравето са по-различни, те са европейски и Ирландия ги е приложила доста по-бързо, в сравнение с някои други страни, разликата е в ситуацията ми. Ирландското държавно управление в никакъв случай не ми е предложило да вземам участие в изборите, не ми е основало усещането, че съм задължен по един или различен метод да вземам участие в политическите решения, взимани в страната. И което е най-важно, заплащам доста малко налози. Данъците в Ирландия, изключително ниски за приходите от творби на изкуството, са по принцип доста ниски – съвсем никой в тази страна не заплаща огромни налози, самото разбиране за страна е напълно друго. При такова ниско данъчно облагане човек допуска, че с него се покриват главните и неизбежни разноски – за реда и сигурността на жителите, за поддържане на пътищата и така нататък, и въобще не позволява, че в тази ситуация държавното управление организира смела политика, за която са му нужни утвърждение и поддръжка. Това работи успокоително, не ви основава усещането, че сте задължен непременно да участвате, или най-малкото не ви кара да си задавате въпроси, с една дума, всичко това ви деполитизира. Предполагам, че съществува психически предел, който за обещано държавно управление е рисково да се прескочи – забавно е в тази връзка да отбележим, че другите църкви, без значение от разновидностите в тяхното историческо и географско развиване, са безусловно единомислещи във връзка с данъка, който изискват от последователите си, а точно 10% от приходите им и нито стотинка повече.
Преди няколко години разговарях по този въпрос със Силвен Бурмо (френски публицист и стихотворец, дълготраен заместник-директор на сп. „ Енрокюптибл “ и в. „ Либерасион “. – Б. пр.) Споменавам го, тъй като това е втората благородна причина за моята „ неангажираност “: благосклонностите и уважението ми към хората не са били в никакъв случай повлияни от политическите им възгледи. Много добре знам, че Силвен Бурмо е характерен представител на „ моралната левица “ и че се пали на тематики, които надълбоко не ме вълнуват, това е при него същинска фикс идея, което не ми пречи да го считам за почтен и бездънен книжовен критик, един от дребното във Франция, чиято оценка на личните ми
творби може да ме засегне или да ме разколебае.
Смятам го също по този начин най-много за почтен човек.
Та, в диалога си със Силвен заявих, че въпреки да се отнасям благосклонно към правото на имигрантите да гласоподават във Франция, съм срещу живеещите отвън страната французи въобще да гласоподават, без значение от типа избори. И че не разбирам за какво, откакто са избрали напълно умишлено да живеят отвън Франция, да имат право на мнение за вътрешната ѝ политика. Той ми отвърна или по-скоро изрече мисълта си на глас: „ Хмм... значи да гласоподават единствено потребителите “.
Сетих се за това месеци по-късно и си споделих, че тази дребна гадна думичка „ консуматор “ (сигурен съм, че това ще натъжи доста Режис Дьобре) дава отговор най-добре на връзките ми с държавното управление на моята страна, на всички страни. Що се отнася до Франция (или която и да е страна, в която реша да живея), аз не се усещам (никога не съм се чувствал и ще се усещам все по-малко) жител, а единствено консуматор. Ето, изрекох го. Малко е тъжно – изчезва една принадлежност, обезценява се. Но сме решили да приказваме, доколкото можем, истината, нали?
Дойде време да пристъпим към неблагородните аргументи за моята неангажираност и вие имате право да изтръпнете. Не се тревожете, няма да е дълго. Разбирам, че пътуванията ви в Дарфур и заплахата, на която сте били изложен, са ви помогнали да добиете, и то скоропостижно, по-точни сведения за самия себе си; за жалост, безстопанствен или съвсем безстопанствен живот не е задоволително пай, с цел да ни спести обстановки, напълно съответни, в които си даваме сметка за личните си морални качества. Не се безпокойте, не става дума за самонаблюдения, а за преживелици, при които можах да установя изцяло обективно какъв брой коствам.
Аз съм съвсем некадърен на физическо принуждение, освен това в никакъв случай не съм изпитвал наслаждение от него, даже в случаите, когато съм бил в състояние на превъзходство. За мен отводът от физическо принуждение като главен способ за разрешаване на споровете е бил единственото преимущество на зрелостта. Оръжията в никакъв случай не са ме привличали, нито пък стратегическите игри.
Освен това съм надълбоко в същността си органичен некадърен да се покорявам. Когато ми се стори, че ми заповядват, нещо вътре в мен се вцепенява, трансформира се в мъчителен, неизпълним ментален възел. И защото в множеството случаи съм прекомерно нерешителен, с цел да се опълчва фронтално, се измъквам, оставяйки усещането, че ще се подчиня, когато му пристигна времето. И след това, в последния миг, без самият аз да го чакам, воден от някакъв неукротим ентусиазъм, надали не инстикт, не се покорявам.
Неспособен на послушание, аз не изпитвам никакво наслаждение да предвождам. Правя го без възторг, единствено за доста къси интервали и когато очевидно се постанова.
Тъй че можете да си визиите що за боец бих бил. Лично аз нямам никакво подозрение по въпроса, драги Бернар-Анри – при положение на война (а когато става дума за ангажираност, човек би трябвало постоянно да мисли за този краен вариант), ще се удрям малко и неприятно. Ще разменя няколко удара или няколко изстрела според от подтекста (при най-хубавите условия действието би се развило на компютърния екран) и след това доста бързо ще се запитам какво диря тук, слабата възбуденост, породена от борбата (все отново се надявам да съм в положение да произведа най-малко малко адреналин), ще отшуми. И при първа опция аз чисто и просто ще офейкам. Ще се причисля към голямото болшинство от хора, които са воювали малко и лошо; към тези, които са очаквали, без да смеят да си признаят, другите да престанат с нелепостите си. Към тези, на които им е безразлична ориста на демокрацията, на свободна Франция, на Чечeния или на страната на баските, към тези – Дьо Гол е бил изцяло прав, – които не могат да устоят на „ страховитата пропаст на доброволния отвод “ и нейното хипнотизиращо привличане. Аз съм един от тях. От тези, които нищо всеобщо и универсално (нито частно или локално) не може същински да развълнува. От това голямо болшинство, което е пострадало в историята и в същото време надълбоко не се интересува от нищо, с изключение на от нещата, които персонално го засягат, него и околните му.
Мисълта, че застъпвайки егоизма и страха, ставам може би по-симпатичен на съвременниците ни от вас, който проповядвате героизма, ми е извънредно неприятна; само че аз ги познавам добре нашите съвременници и знам, че ще стане тъкмо по този начин.
А в този момент дано кажа нещо и от името на един по-висш подвиг, като да вземем за пример този на Далай Лама. В книгата на един тибетски духовник ме порази мисловният опит, който описваше – представяше си по какъв начин ляга на железопътна линия малко преди да мине влакът. Монасите, споделя той, схващат явлението разчленяване на тялото и го възприемат умерено като ментален облик. Въобще не се майтапеше, беше стигнал до такава степен.
Аз изобщо не съм стигнал до такава степен и приказвам в действителност от името на съвсем нищо. От името може би на някакво неясно разбиране за напредъка, който няма за мен различен смисъл с изключение на теоретичен или механически. Някакви останки от съвестност, с корени в детството и траяли да съществуват с помощта на образованието ми, ме карат да схващам войните (граждански или религиозни, освободителни или завоевателни) като ужасно губене на време. Та нали значимото е да сътворяваме парни машини, да развиваме промишленото произвеждане, да опитомяваме климата. Всъщност става дума за освен това от останки, какво да върша, по този начин съм учтив.
Тогава ще има положителни и неприятни възпитаници – положителните ще се прибират у дома след часовете и ще си пишат домашните по математика за идващия ден, а неприятните, дегенератите, ще се шляят из улиците в търсене на мотиви за вандалщини или сбивания.
По-късно ще има почтени инженери, които ще строят виадукти за железниците и здания за офисите, ще има и окървавени палячовци, които по какъвто и да е мотив, било то идеологически, или набожен, ще ги разрушават.
Всъщност за това ли става дума? Нима е толкоз просто? За страдание, багра се, че да. Винаги съм изпитвал най-дълбоко съмнение към тези, които хващат оръжието без значение от идеята. Винаги ми се е коствало, че у подпалвачите на войни, на революции и на брожения има нещо извънредно нездраво. Какво е всъщност войната или революцията, в случай че не метод да си прекараш времето, и то подтикван от проклетията си? Какво друго е, в случай че не едно кърваво и грубо забавление?
Безкрайно съчувствах, изстрадах и одобрих за вярна остарялата фраза на към този момент остарелия Гьоте: „ По-добре неправда, в сравнение с хаос “.
Бях най-много впечатлен от фразата, безпределно обща и по тази причина толкоз тайнствена, на Огюст Конт: „ Прогресът не е нищо друго с изключение на рационализиране на реда “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ