ДПС припомни анализ на Ахмед Доган от 2010 г.: Защо България няма нужда от герои-спасители?
ДПС напомни на уеб страницата си разбор на почетния водач на придвижването Ахмед Доган, писан преди 13 години.
В обявата написа буквално:
„ Основният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни “.
Това са думи на почетния ръководител на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган, написани преди 13 години, които звучат повече от настоящо през днешния ден, когато омразата и разделянето са пропили политическото ни съществуване.
Политическият разбор на Доган е написан като послепис към книгата „ Съвременният политически мит ” на Самуел Леви.
Текстът бе оповестен от водача на Движението Мустафа Карадайъ в навечерието на рождения ден на партията на 4 януари и в следващото завъртане на рулетката с мандатите за сформиране на постоянно държавно управление, което да изведе страната от множеството рецесии, насложени една върху друга. И най-много на политическата, без чието решение не може да се откри излаз от останалите.
Още тогава, при започване на 2010 година, Доган демонстрира язвата, която отвори месианството в политиката с идването на ГЕРБ на власт.
„ Търсенето на виновност във всички и във всичко възпроизвежда основанието, върху което Героите- Спасители стават нужни. Затова тематиката за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите-Спасители в актуалните политически легенди “, написа почетният ръководител на Движение за права и свободи.
„ Експлоатирането на тази тематика ги зарежда с убеденост и сила. За „ страдание ” тази сила е с невисок капацитет и относително бързо се разсейва или прераства в Съмнение. И в това се състои Трагичното при Героите-Спасители. Защото, който не щади другите, не щади и себе си “, продължава анализът на почетния ръководител на Движение за права и свободи.
Според Доган всеки садизъм в обществото е форма на мазохизъм.
„ Тази логичност в държанието на Героите-Спасители приготвя почвата за личното им отричане. В последна сметка, това е фундаментът и моделът за реализиране на Политически катарзис. За да си отворим порталите за действителното разбиране на Политическия свят, самите ние би трябвало да се пречистим и възобновим “, твърди Доган.
Той е безапелационен, че Героите-Спасители изникват от „ още неутвърдените демократични правила за мощно, а от време на време и атрактивно посланичество, само че отклоняват демокрацията до границата на нейното отричане “.
Политическият мит се стреми да бъде самодостатъчен, тъй като трансформира властта в самоцел, тирания и най-после - в изискване за злополука, предизвестява създателят на Движение за права и свободи.
Анализът му преди 13 години като че ли планува политическата промяна, извела първо Бойко Борисов, а по-късно и „ Промяната ” на власт. Те влязоха в типичната поведенческа матрица за показно очистване на „ неприятните ”, с цел да станат най-после нейни жертви.
Чувството за самодостатъчност роди модела ГЕРБ, трансформирал властта в самоцел и еднолично ръководство. Това пък провокира нова промяна, самонарекла се „ смяната ”, която единствено за 7 месеца сподели, че е просто продължение на модела. Обратната страна на същата монета, само че по-грозна и нащърбена. Защото политическият катарзис не се е състоял. Участниците на политическия терен не са пречистени и актуализирани.
Философската аргументация на политическия мит, която Доган дава, демонстрира за какво през миналата 2022 година дефинитивно рухнаха легендите и за „ Героите-Спасители ” и за „ неприятните ”. „ Героите ” раздаваха пари от джипката и вкараха страната в аферата „ Джемкорп ”, „ неприятното ” Движение за права и свободи обезпечи 120 лева за всеки пенсионер, 300 млн. лева за земеделците, 9% Данък добавена стойност за детските храни и артикули, за книги и вестници. И подсигурява авроатлантическия избор на страната ни.
Не инцидентно от 2016 година Движение за права и свободи приканва за връщане на нормалността в политиката. Нещо, което стартира с диалози и разговор – сред партиите, институциите, сред гласоподавателите и политическите субекти, сред властта и жителите. В разговора Герои-Спасители няма, заклеймяване на съперника – също. Но преди този момент, както споделя Доган, всеки би трябвало да изживее своя катарзис.
ПОСЛЕСЛОВ НА Д-Р АХМЕД ДОГАН КЪМ КНИГАТА " СЪВРЕМЕННИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ Разузнавателна служба на Турция "
Убеден съм, че тази дребна книга на господин Самуел Леви за същността, структурата, функционалностите и динамиката на Политическия мит ще провокира очевидни или скрити диспути за аритмичната пулсация на Прехода.
По темперамент и комплектност „ Съвременният политически мит ” на С. Леви е един многопластов автопортрет на Прехода, „ изваян ” на един мирис и от един нравствен портал. Разбира се, всеки важен интердисциплинарен разбор на настоящото ни политическо съществуване е интелектуален инстикт за отразяване или изложение на вътрешната му същина и динамичност. Но нетипичният и дълбинен ракурс на този „ инстикт ” допуска и съответна конфигурация на съзнанието ни като читатели.
В момента, в който почустваме, че сме „ дружно в час ” и че сме в общ смислов резонанс с създателя, стартира озарението на мозъка и рефлексивното съпричествяване към динамичността на действието. От този миг ние преставаме да бъдем единствено наблюдаващи на метаморфозите на събитията и се проектираме като съучастници в тях.
Степента на интериоризация на смисловия политически свят на създателя се преобразува в „ подготвеност ” за „ различна ” предметна екстериоризация като вид политическо държание. Описанието на станалото и ставащото в Прехода имплицира и различен модел за мислене и деяние: като опция (модално) и като нужда (императивно).
Като демократ, създателят не ни дава огромна алтернатива за избор на различен политически свят. Стига той да е по-малко измамлив (лъжовен) и с лимитиран достъп за Герои – Спасители. Защото те изникват от още неутвърдените демократични правила за Силно, а от време на време и Атрактивно Представителство, но отклоняват Демокрацията до границата на нейното отричане.
В последна сметка, оценъчно-познавателната оптика на създателя, деликатно ни приготвя да преминем през ”чистилището ” на политическия катарзис и да припознаем себе си като съ-субекти на личната ни политическа история.
Но, с цел да се получи това, всеки от нас, като част от „ общественото тяло ”, би трябвало да проектира нужното за случая саморефлексивно Огледало.
Конструирането на това Огледало е обвързване на интелектуалния хайлайф на страната. Но защото той се занимава най-вече със себе си, както постоянно се случва в историята, всеки е заставен самичък да откри или пренамери себе си в клокочещия пазар на „ хрумвания ”, пророчества, небрежно скалъпени доктрини и какви ли не мъчно поддаващи се на идентификация интелектуални недоразумения...
Всеки от нас има право на свободен избор. Но в случай че Съдбата ни се усмихне, сякаш по случайност ни пробутва в „ ръцете ” някакво Огледало. Душата ни е първият „ цензор ” дали тъкмо това ни би трябвало или не. Разумът ще ни излъже. Той не е толкоз необятно скроен, както се показва. Той е комплексиран и не обича конкуренцията и различните светове, продуцирани от себеподобните му. Но в случай че въпреки всичко е заставен да се вслуша в мощните стремежи на Душата, той отстъпва. Не по тази причина, че е доста търпелив, а тъй като се опасява от последващите репресивни актове на Душата. Защото Той доста добре знае, че всичките му рационални доспехи са подсказани от Душата.
Да не приказваме за Разсъдъка (Аз-а). Той, горкият, е толкоз зает с тресавището на действителността, че незабавно ще грабне Огледалото, стига то да му помогне да си свърши по-„ мързеливо ” мръсната работа. Защото за него „ осмисляне ” и „ рефлексия ” в превод значат изхвърляне на непотребната шлака и на изгнилите „ лавици ” от света на напиращата действителност. Разсъдъкът е специалист по идентичностите и тяхната категоризация.
Затова Той се възприема като главен притежател на Аз-а. Разумът и Душата единствено са го заблуждавали, подвеждали и наказвали.
Горкият. Разумът непрекъснато го кара да подрежда и пренарежда тържището на действителния свят. Прави се на Господ, и непрекъснато повтаря, че е „ по облик и сходство... ”. И от горната страна на това го и санкционира, приписва му личните си концептуални гафове за вездесъщите идеологеми, заплашва го с моралния императив, съвестта и възмездието. Изобщо цялостен деспот и шарлатанин. Типичен облик на Пилат, непрекъснато си измива ръцете с другите...
Ако Огледалото попадне в полезрението на Разума, горко ни. Ще има да чакаме още дълго време „ другото ” си измерение. Защото той ще го прошнурова от позиция на личната си камбанария. Ще ни внуши, че Огледалото няма нужната разграничителна дарба, с цел да опознаем себе-то-си в себе си. И какви ли не други дивотии. Друг е въпросът, че преди да попадне на Огледалото, той въобще не е знаел, че то има „ разграничителна дарба ”. И ще стартира да ни убеждава по какъв начин Огледалото не отразява всичко, по какъв начин то би трябвало да бъде „ лъчисто ”, с цел да има достолепието освен да отразява наличното положение на действителността, само че да има проницателност и прорицателство, като това на Мойсей.
И с цел да уязви Душата, тъй като това му е специалитет, ще изложи фундаментални причини. Например, че даже Венера, когато държи Огледало, това освен духовно съзерцание не значи одобряване на нарцисизма, както се възприема от Душата, а „ нормата ”, която управлява личните й желания; че
Огледалото гарантира необратимостта на еволюцията, т. е. възбрана да се върнем към нивото на говедата и краставиците...; че галактическото схващане основава Огледалото, с цел да има опция да мисли за себе си...
Тук към този момент Душата стартира да се усмихва и замечтано се вглъбява в себе си...; „ че последната ни ера за развиване се символизира от Луната, като Огледало-модел, и означава плодовитост на тялото и мисленето!!! Душата се разтапя от кеф и наслаждение...
В устрема си да бъде повсеместен и обстоен Разумът инерциално подмята „ фундиращи ” причини, които му служат, както на него, по този начин и за Душата. Не й би трябвало доста, а единствено две предчувствия: че Космосът има потребност от Огледало, с цел да може да мисли за себе си, и че същинското Огледало усилва плодовитостта на мисленето и тялото... Останалото тя към този момент го знае. Порталите й са отворени.
На цялата аргументирана дрънканица на Разума, Тя, сякаш апропо, дава отговор с една полуизпусната имитация: „ Драги, не е значимо какво показваш, а Как го правиш ”. Въпросът завършва.
Разбира се, че е значимо какво демонстрира и за какво тъкмо в избран ракурс. Но въпросът как го „ прави ” и „ споделя ” е архаичният механизъм за позициониращата селективност на Огледалото. Това е акцентът върху значимото не на цялото отразено наличие единствено по себе си, а единствено върху тези детайли и моменти, които от гледна точка на действителен или възможен (хипотетичен), само че алтернативен властови статус, служи за проектиране на субекността за нужни или вероятни дейности. Затова въпросът за това: „ по какъв начин го споделя ” е въпрос за в допълнение оптично конфигуриране на Огледалото, респективно и на нашите усещания за декодирането на „ политическото обръщение ”. Защото политическият алфавит има анбивалентен темперамент: той „ среща ” и „ указва ” към дейности.
От тази позиция, изначалното Слово е проецирано като едноактно „ слово-дело ”, „ слово-намерение ”, „ слово-йерархия ”, „ слово-отношение ”. Това е диференциращият симптом на властовото светоотношение, т. е. същността на Езика на Политиката.
Съобразно измененията в настоящия политически свят, този език на политическото отношение се конструира, деконструира и реконструира, с цел да бъде в сходство с целевата онтология на политическия индивид за позиционирането му в структурата на политическото пространство и време. В случая познавателните 5 ценностните съждения смислово се съотнасят с указателно-императивните езикови маркери, образувайки не само „ текста ” на явния език на политиката, само че и неговия „ подтекст и подтекст ”, като „ скрита ” политическа онтология за нужните политически дейности.
Генезисът на амбивалентния темперамент на езика на „ политическото отношение ” се корени в първичните форми за изложение на връзките на „ зависимост-независимост ”, на „ владичество и послушание ”, в структурата на дивото и суровото: „ кой кой е ”, като властова еднаквост, плюс подчиненост в действието. Затова доста от митовете са архетипни матрици на тези ”осмислени ” властови връзки, които се „ разсънват ” и „ заработват ” при съществуване на сходни спешни обстановки, свързани с тяхното пораждане и развиване. Архетипът е като „ монадата ”: отразява и ръководи света, който съставлява. Затова всяка митологема е превърната ритуална форма на избрана онтологична взаимозависимост, т.е. на една онтологема.
Развитието на Човека и Човешкото (света на човека) са кармично свързани с Огледалото и неговите оптики. Развитието на човешката мисловност може да се илюстрира единствено с няколко преобразувания на оптиките на Огледалото: от пряк инстикт, през езиковото мислене, до мисленето за самото мислене (рефлексивно мислене). Всяко последващо Огледало е с по-голяма степен на идеализация, съпроводена като предписание с увеличение на нереференциалната траектория на езика. Този развой основава усещания за прогресивна виртуализация на човешкия свят. Но онтологичното му сканиране (от позиция на типологията на реалността) ясно демонстрира съчетаване и рекомбинация на единствено три съществени Огледала в човешката мисловност.
За тези, които изповядват многомерността и безкрайността на Битието и Разума, и тези три онтологични оптики им наподобяват обидно редуцирани, бих желал да ги утеша. Тези съществени оптики, ей по този начин, като „ на ужким ”, ви задават девет онтологични проекции за създаване на доста и разнообразни алтернативни светове: от феновете на Сетивните действителности до начинателите на Трансцедентното, които се пробват, най-малко мисловно да избягат от „ Пещерата ”
Границата на огледалната рефлексия е и граница на човешкия опит. Дори и въпросът за вероятните светове, или по какъв начин те въобще стават вероятни, също са в рамките на действителния и вероятен опит на индивида. Всичко друго, като практическа, мисловна и познавателна активност, е единствено запълване със наличие на тези огледални (онтологични) нива и приемане на синтетично знание. В този смисъл алегорията на Платон за „ Пещерата ” , която има прилика с доста митологеми, е Онтологията на човешкото Мислене и Битие, на неговият Реален и Възможен опит.
И въпреки всичко, какъв е смисълът на митовете-архетипове в онтологията на „ Пещерата ”, какъвто по формулировка е към момента нашият затворен свят?
В избран смисъл всеки мит е независимо Огледало, което подсилва указателната страна на „ ритуала ” за намиране на „ Изход ”.
Тъкмо по тази причина митовете заработват дейно най-вече по време на криза в световъзприемането и светоотношението в груповият свят на индивида. С други думи, когато е налице кръстопът и нова обстановка за Съдбоносен избор. „ Стабилният свят ”, в който сме живели е инфектиран от бацила на разделното и преходно време. В подобен свят всички съществени полезности в „ света на индивида ” се изкривяват: разбиранията за добро-зло и правдивост, за истината и хубостта, за общата и персонална еднаквост, на критерият за успеваемост и разбиранията за независимост, приемливост, отговорност и съдействие, и т.н. .
Да се направи „ свободен избор ” в една клокочеща действителност с накриво ценностно пространство и време, е все едно да намериш единствената свещичка в голяма и тъмна Пещера, която да ти „ помогне ” да се ориентираш в посоките към „ Изхода ”, или противоположното на него. Свещичката ти осветява единствено част от изискванията, в които си попаднал. Визирането на опциите не зависи единствено от свещичката: Защото ти можеш да гледаш, т.е. да имаш зрение, само че да не виждаш; належащо е „ да намериш очи, с които да виждаш ”.
Митът е точно тази онтологична оптика, която ти дава преимуществото да виждаш другите благоприятни условия за напредване към „ Изхода ”. Но и в тази си даденост да засяга „ полето на опциите ”, той е единствено едната страна на Огледалото, тук е само ключалката на Онтологичната проекция.
Ключът си Ти и твоята Визия – Проект за бъдещото ти развиване. И ако си квалифициран, ще можеш да отвориш портала на опциите, които водят към „ Изхода ”. Ако не си това, което би трябвало да бъдеш, в твоя „ пещерен свят ” стартират да протичат процеси, които наподобяват „ танца на субстанциите ”, нямащи нищо общо с „ Изхода ”: много Герои- Спасители, които ще вършат лична история за твоя сметка. Така ще привикнеш, че даже ще имаш вътрешна нужда от Тях, като отплата на това, че вътрешното ти Огледало не „ вижда ” Изхода. И не ти остава нищо друго, с изключение на да се примириш и да ги заобичаш, очаквайки „ безконечното им възвръщане ”...
Онези, които се ориентират в „ полето от благоприятни условия ” към Изхода, това и за тях не е краят на историята. А единствено следващо тестване на политическата воля: освен да се ориентират в света на наличните действителности на статуквото, само че и да продуцират нови действителности и нов онтологичен свят.
Защото в изкривеното пространство и време на социума онтологичната оптика основава условия и благоприятни условия за Скок в други измерения на действителността. Но, както видяхме със „ свещичката ”, тя дава възможности – нищо повече. Когато и вътрешното ти Огледало е готово да проектира твоето бъдеще, и успееш да консолидираш силата на значимата част от общественото си тяло, тогава тази проекцирана опция се трансформира в Големият ти шанс да преобразуваш инерциалния миг на статуквото и новите енергични полета на изкривяването, в стартова и ускорителна сила за скокообразно развитие на общественото си тяло.
Това е същата онтология за превръщане на Енергията в Материя, и противоположното, Тя дава опция за превръщането на силата на разрушението в действие на възкръстването и съзиданието. Силата на пропадането и гибелта в действие на полета и живота. Като две нужни страни на еднакъв развой. Сам разбираш, че „ скокът ” допуска да прозреш оттатък границата на „ истините ” на „ привидното„ и „ вярното ” в Пещерата.
Този скок е шансът на тези, които са позиционирани по-близо до входа на Пещерата. Този проблем не е наложително, а единствено целесъобразно изискване. Скокообразното развитие е тайната на Историята. И доста нации са го реализирали, без да могат да го трансфорат в технология за правене на История. Защото онтологичните правила на развиването издигат забрани за неговата непрекъсната регенерация: основават прекомерно огромна прекъснатост на историческата тъкан, която поражда съществени проблеми на единството и единението, на
свързаността и Заедността на Цялото в човешкото Битие.
Перманентната догонваща стратегия за развиване е най-типичният вид за правене на история. Да вървиш след модела за развиване на други нации при други условия, не е онтологично основние да си изградиш модел за инвариантност на историята. И всички други, които не са в онтологията на тази логичност на историята, да се разгласят за догонващи или „ неисторически нации ”. Инвариантността на историята е екстраполация на пътя за развиване на няколко народи в наложителна обща логичност на всички нации. Политическата онтология обича паралелното и поливариантното в Историята.
Инвариантна е единствено Голямата цел: развиването до идващото онтологично Огледало във всички структурни равнища на Битието. А това освен, че не е елементарно, само че ще си остане блян и за нашата цивилизация.
Нима „ моралният ни свят ” е в симетричност с галактическите ни реализации? А „ правният свят ”? Онтологията на правните правила се градят съвсем изцяло върху принципа на справедливостта и възмездието. По формулировка самата правдивост е форма на отмъщение. Включително като превантивна мярка за „ наставление на другите ”!? Това е Нормативно-репресивната онтология на Мойсей, която толерира патриархалното и властта на определените, които поддържат статуквото на единоначалието.
Обратно. Онтологията на Христос се гради върху виновността, състраданието и прошката, емпатията и пътя към заедността, чиято цел е мирът. И тъкмо в тази си устременост тя е контрапункт на Онтологията на Мойсей - правдивост посредством отмъщение, която е отрицание на Мира.
Взаимното изключване на двете онтологии е очевадна демонстрация какви сме като „ действителен юридически свят ” и какви би трябвало да бъдем като „ съвършен честен свят ”. На всеки е явно, че тази сериозна онтологична обстановка е метафизична проекция на цялото човечество и онтологична неизбежност на човешкото в индивида в границите на целият ни действителен опит в Пещерата. Но въпреки всичко има някаква вяра, че в идеализираният ни вероятен опит, такава качествена промяна на човешкият свят в Пещерата може да се трансформира в императивна нужда на самата еволюция на човешката общественост.
За страдание силово - репресивната политическа онтология на Мойсей (око за око, зъб за зъб...) е действителната мотивация за правене на разнообразни политики във всички досегашни цивилизации: тласък – наказване, моркова и тоягата, владичество и послушание...
В смисловия свят на тази политическа мотивация – рецесиите, споровете и борбите имат същото значение, както бурите, наводненията и заметресенията в Природата. Те са естественият език на Политиката, в това число и превантивните военни дейности, които се възприемат като предохранителни ограничения за налагане на избрани ползи. Тук отрицанието ражда отричане и се опредметява като динамично самоотрицание.
Алтернатива на тази политика е Политическата Онтология на Заедността, учредена на взаимната взаимозависимост и взаимната нужда на частите от цялото в същата степен, в каквато органичното тяло на политическото съществуване зависи от своите елементи. Символ на тази политика е както Живата Планета, по този начин и човешкото тяло, като нейна еманация. И човешкото тяло, и живата планета са две еволюционно реализирани универсални Огледала на Вселената. Като микрокосмос на макрокосмоса.
Разбира се, това е блян. Но за мен няма да бъде изненада, в случай че планетарната политика стартира да се преценява с нея още първата половина на XXI-ви век.
Безспорно е, че принципът на Мойсей (правото на силата) и принципът на Заедността (силата на правата на всички: всичко е във всичко) са две Политически парадигми за правене на политики, за Политическо мислене и Политическо деяние. В очевидна и скрита форма те работят като език на политиката при всяка политическа обстановка.
Митът е велико създание на Метафизическия разсъдък на индивида. Не инцидентно се възприема като божие създание и обръщение. Често пъти неговата антропоморфност и обредност подвеждат. Но във всички случаи митът като модел – матрица отключва нещо доста дълбинно в нашата душeвност. И ни направлява при сериозни обстановки и рецесии. А в други случаи, впрягането на мита при избрани положения на публично неодобрение, може и да провокира спешна обстановка. Повърхностното битуване на митовете в публичното схващане могат да ни изиграят и неприятна смешка. Вместо търсене на „ Изход ” и развиване, могат да ни върнат и обратно във времето. В такива случаи обществото заплаща доста висока цена против облекчаване на вътрешната си нужда от Политически катарзис (пречистване).
Защото популизмът и демагогията са хранителна среда на политическия мит. Те неизбежно основават виртуален политически свят с заблуда за свръхестествени качества на действителната власт. От тук стартират и неразрешимите проблеми сред „ предстоящото ” и „ действителното ” покриване на потребностите на живия живот. Има разнообразни пояснения за голямата мистична мощ на мита. Едно от тях е, че носят „ скрито обръщение ” и (или) ключ за неговото декодиране и осмисляне, облечени в разказвателен роман с човешки, скотски и растителни форми. И напълно не е инцидентен фактът, че последните две десетилетия има взрив на публичния интерес към езотериката и езотеричната философия. Опитите да се изясни това събитие с предубеждения, неначетеност и „ странни ” суеверия демонстрират единствено границата на конвенционалното аналитично мислене в Пещерата. Нещо повече.
Тази беззащитност на рефлексивното мислене е сигурен симптом за криза на духовността и философията, като неин главен „ генератор ” и притежател. Тази проблематична обстановка доста ми припомня за „ изгубения език ” в езотеричните летописи, когато Словото - като „ осцилация ” или Фокусираща оптика на Космическия резонанс („ Как го казваш ”), е продуциращо начало на човешкия свят в Пещерата.
Фундаменталният въпрос в този философски дискурс е: да не би „ изгубеният език ” на духовността и нейното „ търсене на сляпо ”, понякога да се проецира като илюзорна вяра в свръхестествената мощ на властта?
Всички априори знаем, че „ знанието е мощ ”. Но сякаш не ни се желае да осъзнаем, че „ Силата ” е „ Власт ” в естествен, обществен и нравствен смисъл. А властта е да управляваш баланса на „ заченатите ” и „ умиращите ” действителности... Тъкмо по тази причина е доста значимо какво толерират оптиките на публичното схващане в разбиранията си за властта: като съюз между волята и разсъдъка, или между волята и пристрастеността, страстта и нагона... Защото митът еднообразно добре обслужва, както „ божието ”, по този начин и „ сатанинското ” начало в индивида. В онтологичния свят на мита „ Демонът е противоположната страна на Бога ”. Той е нужното зло. В националните вярвания Демонът е почетен с доста висока ценностно-коригираща функционалност, като да вземем за пример - „ Ела зло, че без тебе още по-зло ”...
Дали пък това събитие не ни подтиква и окуражава да търсим „ изгубения език ” на духовността в себе си и в политическата действителност, в която живеем?! Дявол знае... И ние простосмъртните, също би трябвало да знаем, че всеки политически мит се стреми да бъде самодостатъчен, тъй като трансформира властта в самоцел, тирания и най-после - в изискване за злополука...
В настоящото ни Политическо съществуване главният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни. И това не е инцидентно. Търсенето на виновност във всички и във всичко възпроизвежда основанието, върху което Героите – Спасители стават нужни. Затова тематиката за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите – Спасители в актуалните политически легенди. Експлоатирането на тази тематика ги зарежда с убеденост и сила. За „ страдание ” тази сила е с невисок капацитет и относително бързо се разсейва или прераства в Съмнение.
И в това се състои Трагичното при Героите – Спасители. Защото, който не щади другите, не щади и себе си. Всеки садизъм в обществото е форма на мазохизъм. Тази логичност в държанието на Героите – Спасители приготвя почвата за личното им отричане. В последна сметка, това е фундаментът и моделът за реализиране на Политически катарзис. За да си отворим порталите за действителното разбиране на Политическия свят, самите ние би трябвало да се пречистим и възобновим.
Благодаря на г-н Леви, че ме изкуши да съпреживея онтологичното съществуване на политическия Герой – Спасител. Горещо предлагам това да се случи на всеки действителен или евентуален политик...
„ Истината ни прави свободни... ”
София, 2010 година
В обявата написа буквално:
„ Основният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни “.
Това са думи на почетния ръководител на Движение за права и свободи доктор Ахмед Доган, написани преди 13 години, които звучат повече от настоящо през днешния ден, когато омразата и разделянето са пропили политическото ни съществуване.
Политическият разбор на Доган е написан като послепис към книгата „ Съвременният политически мит ” на Самуел Леви.
Текстът бе оповестен от водача на Движението Мустафа Карадайъ в навечерието на рождения ден на партията на 4 януари и в следващото завъртане на рулетката с мандатите за сформиране на постоянно държавно управление, което да изведе страната от множеството рецесии, насложени една върху друга. И най-много на политическата, без чието решение не може да се откри излаз от останалите.
Още тогава, при започване на 2010 година, Доган демонстрира язвата, която отвори месианството в политиката с идването на ГЕРБ на власт.
„ Търсенето на виновност във всички и във всичко възпроизвежда основанието, върху което Героите- Спасители стават нужни. Затова тематиката за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите-Спасители в актуалните политически легенди “, написа почетният ръководител на Движение за права и свободи.
„ Експлоатирането на тази тематика ги зарежда с убеденост и сила. За „ страдание ” тази сила е с невисок капацитет и относително бързо се разсейва или прераства в Съмнение. И в това се състои Трагичното при Героите-Спасители. Защото, който не щади другите, не щади и себе си “, продължава анализът на почетния ръководител на Движение за права и свободи.
Според Доган всеки садизъм в обществото е форма на мазохизъм.
„ Тази логичност в държанието на Героите-Спасители приготвя почвата за личното им отричане. В последна сметка, това е фундаментът и моделът за реализиране на Политически катарзис. За да си отворим порталите за действителното разбиране на Политическия свят, самите ние би трябвало да се пречистим и възобновим “, твърди Доган.
Той е безапелационен, че Героите-Спасители изникват от „ още неутвърдените демократични правила за мощно, а от време на време и атрактивно посланичество, само че отклоняват демокрацията до границата на нейното отричане “.
Политическият мит се стреми да бъде самодостатъчен, тъй като трансформира властта в самоцел, тирания и най-после - в изискване за злополука, предизвестява създателят на Движение за права и свободи.
Анализът му преди 13 години като че ли планува политическата промяна, извела първо Бойко Борисов, а по-късно и „ Промяната ” на власт. Те влязоха в типичната поведенческа матрица за показно очистване на „ неприятните ”, с цел да станат най-после нейни жертви.
Чувството за самодостатъчност роди модела ГЕРБ, трансформирал властта в самоцел и еднолично ръководство. Това пък провокира нова промяна, самонарекла се „ смяната ”, която единствено за 7 месеца сподели, че е просто продължение на модела. Обратната страна на същата монета, само че по-грозна и нащърбена. Защото политическият катарзис не се е състоял. Участниците на политическия терен не са пречистени и актуализирани.
Философската аргументация на политическия мит, която Доган дава, демонстрира за какво през миналата 2022 година дефинитивно рухнаха легендите и за „ Героите-Спасители ” и за „ неприятните ”. „ Героите ” раздаваха пари от джипката и вкараха страната в аферата „ Джемкорп ”, „ неприятното ” Движение за права и свободи обезпечи 120 лева за всеки пенсионер, 300 млн. лева за земеделците, 9% Данък добавена стойност за детските храни и артикули, за книги и вестници. И подсигурява авроатлантическия избор на страната ни.
Не инцидентно от 2016 година Движение за права и свободи приканва за връщане на нормалността в политиката. Нещо, което стартира с диалози и разговор – сред партиите, институциите, сред гласоподавателите и политическите субекти, сред властта и жителите. В разговора Герои-Спасители няма, заклеймяване на съперника – също. Но преди този момент, както споделя Доган, всеки би трябвало да изживее своя катарзис.
ПОСЛЕСЛОВ НА Д-Р АХМЕД ДОГАН КЪМ КНИГАТА " СЪВРЕМЕННИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ Разузнавателна служба на Турция "
Убеден съм, че тази дребна книга на господин Самуел Леви за същността, структурата, функционалностите и динамиката на Политическия мит ще провокира очевидни или скрити диспути за аритмичната пулсация на Прехода.
По темперамент и комплектност „ Съвременният политически мит ” на С. Леви е един многопластов автопортрет на Прехода, „ изваян ” на един мирис и от един нравствен портал. Разбира се, всеки важен интердисциплинарен разбор на настоящото ни политическо съществуване е интелектуален инстикт за отразяване или изложение на вътрешната му същина и динамичност. Но нетипичният и дълбинен ракурс на този „ инстикт ” допуска и съответна конфигурация на съзнанието ни като читатели.
В момента, в който почустваме, че сме „ дружно в час ” и че сме в общ смислов резонанс с създателя, стартира озарението на мозъка и рефлексивното съпричествяване към динамичността на действието. От този миг ние преставаме да бъдем единствено наблюдаващи на метаморфозите на събитията и се проектираме като съучастници в тях.
Степента на интериоризация на смисловия политически свят на създателя се преобразува в „ подготвеност ” за „ различна ” предметна екстериоризация като вид политическо държание. Описанието на станалото и ставащото в Прехода имплицира и различен модел за мислене и деяние: като опция (модално) и като нужда (императивно).
Като демократ, създателят не ни дава огромна алтернатива за избор на различен политически свят. Стига той да е по-малко измамлив (лъжовен) и с лимитиран достъп за Герои – Спасители. Защото те изникват от още неутвърдените демократични правила за Силно, а от време на време и Атрактивно Представителство, но отклоняват Демокрацията до границата на нейното отричане.
В последна сметка, оценъчно-познавателната оптика на създателя, деликатно ни приготвя да преминем през ”чистилището ” на политическия катарзис и да припознаем себе си като съ-субекти на личната ни политическа история.
Но, с цел да се получи това, всеки от нас, като част от „ общественото тяло ”, би трябвало да проектира нужното за случая саморефлексивно Огледало.
Конструирането на това Огледало е обвързване на интелектуалния хайлайф на страната. Но защото той се занимава най-вече със себе си, както постоянно се случва в историята, всеки е заставен самичък да откри или пренамери себе си в клокочещия пазар на „ хрумвания ”, пророчества, небрежно скалъпени доктрини и какви ли не мъчно поддаващи се на идентификация интелектуални недоразумения...
Всеки от нас има право на свободен избор. Но в случай че Съдбата ни се усмихне, сякаш по случайност ни пробутва в „ ръцете ” някакво Огледало. Душата ни е първият „ цензор ” дали тъкмо това ни би трябвало или не. Разумът ще ни излъже. Той не е толкоз необятно скроен, както се показва. Той е комплексиран и не обича конкуренцията и различните светове, продуцирани от себеподобните му. Но в случай че въпреки всичко е заставен да се вслуша в мощните стремежи на Душата, той отстъпва. Не по тази причина, че е доста търпелив, а тъй като се опасява от последващите репресивни актове на Душата. Защото Той доста добре знае, че всичките му рационални доспехи са подсказани от Душата.
Да не приказваме за Разсъдъка (Аз-а). Той, горкият, е толкоз зает с тресавището на действителността, че незабавно ще грабне Огледалото, стига то да му помогне да си свърши по-„ мързеливо ” мръсната работа. Защото за него „ осмисляне ” и „ рефлексия ” в превод значат изхвърляне на непотребната шлака и на изгнилите „ лавици ” от света на напиращата действителност. Разсъдъкът е специалист по идентичностите и тяхната категоризация.
Затова Той се възприема като главен притежател на Аз-а. Разумът и Душата единствено са го заблуждавали, подвеждали и наказвали.
Горкият. Разумът непрекъснато го кара да подрежда и пренарежда тържището на действителния свят. Прави се на Господ, и непрекъснато повтаря, че е „ по облик и сходство... ”. И от горната страна на това го и санкционира, приписва му личните си концептуални гафове за вездесъщите идеологеми, заплашва го с моралния императив, съвестта и възмездието. Изобщо цялостен деспот и шарлатанин. Типичен облик на Пилат, непрекъснато си измива ръцете с другите...
Ако Огледалото попадне в полезрението на Разума, горко ни. Ще има да чакаме още дълго време „ другото ” си измерение. Защото той ще го прошнурова от позиция на личната си камбанария. Ще ни внуши, че Огледалото няма нужната разграничителна дарба, с цел да опознаем себе-то-си в себе си. И какви ли не други дивотии. Друг е въпросът, че преди да попадне на Огледалото, той въобще не е знаел, че то има „ разграничителна дарба ”. И ще стартира да ни убеждава по какъв начин Огледалото не отразява всичко, по какъв начин то би трябвало да бъде „ лъчисто ”, с цел да има достолепието освен да отразява наличното положение на действителността, само че да има проницателност и прорицателство, като това на Мойсей.
И с цел да уязви Душата, тъй като това му е специалитет, ще изложи фундаментални причини. Например, че даже Венера, когато държи Огледало, това освен духовно съзерцание не значи одобряване на нарцисизма, както се възприема от Душата, а „ нормата ”, която управлява личните й желания; че
Огледалото гарантира необратимостта на еволюцията, т. е. възбрана да се върнем към нивото на говедата и краставиците...; че галактическото схващане основава Огледалото, с цел да има опция да мисли за себе си...
Тук към този момент Душата стартира да се усмихва и замечтано се вглъбява в себе си...; „ че последната ни ера за развиване се символизира от Луната, като Огледало-модел, и означава плодовитост на тялото и мисленето!!! Душата се разтапя от кеф и наслаждение...
В устрема си да бъде повсеместен и обстоен Разумът инерциално подмята „ фундиращи ” причини, които му служат, както на него, по този начин и за Душата. Не й би трябвало доста, а единствено две предчувствия: че Космосът има потребност от Огледало, с цел да може да мисли за себе си, и че същинското Огледало усилва плодовитостта на мисленето и тялото... Останалото тя към този момент го знае. Порталите й са отворени.
На цялата аргументирана дрънканица на Разума, Тя, сякаш апропо, дава отговор с една полуизпусната имитация: „ Драги, не е значимо какво показваш, а Как го правиш ”. Въпросът завършва.
Разбира се, че е значимо какво демонстрира и за какво тъкмо в избран ракурс. Но въпросът как го „ прави ” и „ споделя ” е архаичният механизъм за позициониращата селективност на Огледалото. Това е акцентът върху значимото не на цялото отразено наличие единствено по себе си, а единствено върху тези детайли и моменти, които от гледна точка на действителен или възможен (хипотетичен), само че алтернативен властови статус, служи за проектиране на субекността за нужни или вероятни дейности. Затова въпросът за това: „ по какъв начин го споделя ” е въпрос за в допълнение оптично конфигуриране на Огледалото, респективно и на нашите усещания за декодирането на „ политическото обръщение ”. Защото политическият алфавит има анбивалентен темперамент: той „ среща ” и „ указва ” към дейности.
От тази позиция, изначалното Слово е проецирано като едноактно „ слово-дело ”, „ слово-намерение ”, „ слово-йерархия ”, „ слово-отношение ”. Това е диференциращият симптом на властовото светоотношение, т. е. същността на Езика на Политиката.
Съобразно измененията в настоящия политически свят, този език на политическото отношение се конструира, деконструира и реконструира, с цел да бъде в сходство с целевата онтология на политическия индивид за позиционирането му в структурата на политическото пространство и време. В случая познавателните 5 ценностните съждения смислово се съотнасят с указателно-императивните езикови маркери, образувайки не само „ текста ” на явния език на политиката, само че и неговия „ подтекст и подтекст ”, като „ скрита ” политическа онтология за нужните политически дейности.
Генезисът на амбивалентния темперамент на езика на „ политическото отношение ” се корени в първичните форми за изложение на връзките на „ зависимост-независимост ”, на „ владичество и послушание ”, в структурата на дивото и суровото: „ кой кой е ”, като властова еднаквост, плюс подчиненост в действието. Затова доста от митовете са архетипни матрици на тези ”осмислени ” властови връзки, които се „ разсънват ” и „ заработват ” при съществуване на сходни спешни обстановки, свързани с тяхното пораждане и развиване. Архетипът е като „ монадата ”: отразява и ръководи света, който съставлява. Затова всяка митологема е превърната ритуална форма на избрана онтологична взаимозависимост, т.е. на една онтологема.
Развитието на Човека и Човешкото (света на човека) са кармично свързани с Огледалото и неговите оптики. Развитието на човешката мисловност може да се илюстрира единствено с няколко преобразувания на оптиките на Огледалото: от пряк инстикт, през езиковото мислене, до мисленето за самото мислене (рефлексивно мислене). Всяко последващо Огледало е с по-голяма степен на идеализация, съпроводена като предписание с увеличение на нереференциалната траектория на езика. Този развой основава усещания за прогресивна виртуализация на човешкия свят. Но онтологичното му сканиране (от позиция на типологията на реалността) ясно демонстрира съчетаване и рекомбинация на единствено три съществени Огледала в човешката мисловност.
За тези, които изповядват многомерността и безкрайността на Битието и Разума, и тези три онтологични оптики им наподобяват обидно редуцирани, бих желал да ги утеша. Тези съществени оптики, ей по този начин, като „ на ужким ”, ви задават девет онтологични проекции за създаване на доста и разнообразни алтернативни светове: от феновете на Сетивните действителности до начинателите на Трансцедентното, които се пробват, най-малко мисловно да избягат от „ Пещерата ”
Границата на огледалната рефлексия е и граница на човешкия опит. Дори и въпросът за вероятните светове, или по какъв начин те въобще стават вероятни, също са в рамките на действителния и вероятен опит на индивида. Всичко друго, като практическа, мисловна и познавателна активност, е единствено запълване със наличие на тези огледални (онтологични) нива и приемане на синтетично знание. В този смисъл алегорията на Платон за „ Пещерата ” , която има прилика с доста митологеми, е Онтологията на човешкото Мислене и Битие, на неговият Реален и Възможен опит.
И въпреки всичко, какъв е смисълът на митовете-архетипове в онтологията на „ Пещерата ”, какъвто по формулировка е към момента нашият затворен свят?
В избран смисъл всеки мит е независимо Огледало, което подсилва указателната страна на „ ритуала ” за намиране на „ Изход ”.
Тъкмо по тази причина митовете заработват дейно най-вече по време на криза в световъзприемането и светоотношението в груповият свят на индивида. С други думи, когато е налице кръстопът и нова обстановка за Съдбоносен избор. „ Стабилният свят ”, в който сме живели е инфектиран от бацила на разделното и преходно време. В подобен свят всички съществени полезности в „ света на индивида ” се изкривяват: разбиранията за добро-зло и правдивост, за истината и хубостта, за общата и персонална еднаквост, на критерият за успеваемост и разбиранията за независимост, приемливост, отговорност и съдействие, и т.н. .
Да се направи „ свободен избор ” в една клокочеща действителност с накриво ценностно пространство и време, е все едно да намериш единствената свещичка в голяма и тъмна Пещера, която да ти „ помогне ” да се ориентираш в посоките към „ Изхода ”, или противоположното на него. Свещичката ти осветява единствено част от изискванията, в които си попаднал. Визирането на опциите не зависи единствено от свещичката: Защото ти можеш да гледаш, т.е. да имаш зрение, само че да не виждаш; належащо е „ да намериш очи, с които да виждаш ”.
Митът е точно тази онтологична оптика, която ти дава преимуществото да виждаш другите благоприятни условия за напредване към „ Изхода ”. Но и в тази си даденост да засяга „ полето на опциите ”, той е единствено едната страна на Огледалото, тук е само ключалката на Онтологичната проекция.
Ключът си Ти и твоята Визия – Проект за бъдещото ти развиване. И ако си квалифициран, ще можеш да отвориш портала на опциите, които водят към „ Изхода ”. Ако не си това, което би трябвало да бъдеш, в твоя „ пещерен свят ” стартират да протичат процеси, които наподобяват „ танца на субстанциите ”, нямащи нищо общо с „ Изхода ”: много Герои- Спасители, които ще вършат лична история за твоя сметка. Така ще привикнеш, че даже ще имаш вътрешна нужда от Тях, като отплата на това, че вътрешното ти Огледало не „ вижда ” Изхода. И не ти остава нищо друго, с изключение на да се примириш и да ги заобичаш, очаквайки „ безконечното им възвръщане ”...
Онези, които се ориентират в „ полето от благоприятни условия ” към Изхода, това и за тях не е краят на историята. А единствено следващо тестване на политическата воля: освен да се ориентират в света на наличните действителности на статуквото, само че и да продуцират нови действителности и нов онтологичен свят.
Защото в изкривеното пространство и време на социума онтологичната оптика основава условия и благоприятни условия за Скок в други измерения на действителността. Но, както видяхме със „ свещичката ”, тя дава възможности – нищо повече. Когато и вътрешното ти Огледало е готово да проектира твоето бъдеще, и успееш да консолидираш силата на значимата част от общественото си тяло, тогава тази проекцирана опция се трансформира в Големият ти шанс да преобразуваш инерциалния миг на статуквото и новите енергични полета на изкривяването, в стартова и ускорителна сила за скокообразно развитие на общественото си тяло.
Това е същата онтология за превръщане на Енергията в Материя, и противоположното, Тя дава опция за превръщането на силата на разрушението в действие на възкръстването и съзиданието. Силата на пропадането и гибелта в действие на полета и живота. Като две нужни страни на еднакъв развой. Сам разбираш, че „ скокът ” допуска да прозреш оттатък границата на „ истините ” на „ привидното„ и „ вярното ” в Пещерата.
Този скок е шансът на тези, които са позиционирани по-близо до входа на Пещерата. Този проблем не е наложително, а единствено целесъобразно изискване. Скокообразното развитие е тайната на Историята. И доста нации са го реализирали, без да могат да го трансфорат в технология за правене на История. Защото онтологичните правила на развиването издигат забрани за неговата непрекъсната регенерация: основават прекомерно огромна прекъснатост на историческата тъкан, която поражда съществени проблеми на единството и единението, на
свързаността и Заедността на Цялото в човешкото Битие.
Перманентната догонваща стратегия за развиване е най-типичният вид за правене на история. Да вървиш след модела за развиване на други нации при други условия, не е онтологично основние да си изградиш модел за инвариантност на историята. И всички други, които не са в онтологията на тази логичност на историята, да се разгласят за догонващи или „ неисторически нации ”. Инвариантността на историята е екстраполация на пътя за развиване на няколко народи в наложителна обща логичност на всички нации. Политическата онтология обича паралелното и поливариантното в Историята.
Инвариантна е единствено Голямата цел: развиването до идващото онтологично Огледало във всички структурни равнища на Битието. А това освен, че не е елементарно, само че ще си остане блян и за нашата цивилизация.
Нима „ моралният ни свят ” е в симетричност с галактическите ни реализации? А „ правният свят ”? Онтологията на правните правила се градят съвсем изцяло върху принципа на справедливостта и възмездието. По формулировка самата правдивост е форма на отмъщение. Включително като превантивна мярка за „ наставление на другите ”!? Това е Нормативно-репресивната онтология на Мойсей, която толерира патриархалното и властта на определените, които поддържат статуквото на единоначалието.
Обратно. Онтологията на Христос се гради върху виновността, състраданието и прошката, емпатията и пътя към заедността, чиято цел е мирът. И тъкмо в тази си устременост тя е контрапункт на Онтологията на Мойсей - правдивост посредством отмъщение, която е отрицание на Мира.
Взаимното изключване на двете онтологии е очевадна демонстрация какви сме като „ действителен юридически свят ” и какви би трябвало да бъдем като „ съвършен честен свят ”. На всеки е явно, че тази сериозна онтологична обстановка е метафизична проекция на цялото човечество и онтологична неизбежност на човешкото в индивида в границите на целият ни действителен опит в Пещерата. Но въпреки всичко има някаква вяра, че в идеализираният ни вероятен опит, такава качествена промяна на човешкият свят в Пещерата може да се трансформира в императивна нужда на самата еволюция на човешката общественост.
За страдание силово - репресивната политическа онтология на Мойсей (око за око, зъб за зъб...) е действителната мотивация за правене на разнообразни политики във всички досегашни цивилизации: тласък – наказване, моркова и тоягата, владичество и послушание...
В смисловия свят на тази политическа мотивация – рецесиите, споровете и борбите имат същото значение, както бурите, наводненията и заметресенията в Природата. Те са естественият език на Политиката, в това число и превантивните военни дейности, които се възприемат като предохранителни ограничения за налагане на избрани ползи. Тук отрицанието ражда отричане и се опредметява като динамично самоотрицание.
Алтернатива на тази политика е Политическата Онтология на Заедността, учредена на взаимната взаимозависимост и взаимната нужда на частите от цялото в същата степен, в каквато органичното тяло на политическото съществуване зависи от своите елементи. Символ на тази политика е както Живата Планета, по този начин и човешкото тяло, като нейна еманация. И човешкото тяло, и живата планета са две еволюционно реализирани универсални Огледала на Вселената. Като микрокосмос на макрокосмоса.
Разбира се, това е блян. Но за мен няма да бъде изненада, в случай че планетарната политика стартира да се преценява с нея още първата половина на XXI-ви век.
Безспорно е, че принципът на Мойсей (правото на силата) и принципът на Заедността (силата на правата на всички: всичко е във всичко) са две Политически парадигми за правене на политики, за Политическо мислене и Политическо деяние. В очевидна и скрита форма те работят като език на политиката при всяка политическа обстановка.
Митът е велико създание на Метафизическия разсъдък на индивида. Не инцидентно се възприема като божие създание и обръщение. Често пъти неговата антропоморфност и обредност подвеждат. Но във всички случаи митът като модел – матрица отключва нещо доста дълбинно в нашата душeвност. И ни направлява при сериозни обстановки и рецесии. А в други случаи, впрягането на мита при избрани положения на публично неодобрение, може и да провокира спешна обстановка. Повърхностното битуване на митовете в публичното схващане могат да ни изиграят и неприятна смешка. Вместо търсене на „ Изход ” и развиване, могат да ни върнат и обратно във времето. В такива случаи обществото заплаща доста висока цена против облекчаване на вътрешната си нужда от Политически катарзис (пречистване).
Защото популизмът и демагогията са хранителна среда на политическия мит. Те неизбежно основават виртуален политически свят с заблуда за свръхестествени качества на действителната власт. От тук стартират и неразрешимите проблеми сред „ предстоящото ” и „ действителното ” покриване на потребностите на живия живот. Има разнообразни пояснения за голямата мистична мощ на мита. Едно от тях е, че носят „ скрито обръщение ” и (или) ключ за неговото декодиране и осмисляне, облечени в разказвателен роман с човешки, скотски и растителни форми. И напълно не е инцидентен фактът, че последните две десетилетия има взрив на публичния интерес към езотериката и езотеричната философия. Опитите да се изясни това събитие с предубеждения, неначетеност и „ странни ” суеверия демонстрират единствено границата на конвенционалното аналитично мислене в Пещерата. Нещо повече.
Тази беззащитност на рефлексивното мислене е сигурен симптом за криза на духовността и философията, като неин главен „ генератор ” и притежател. Тази проблематична обстановка доста ми припомня за „ изгубения език ” в езотеричните летописи, когато Словото - като „ осцилация ” или Фокусираща оптика на Космическия резонанс („ Как го казваш ”), е продуциращо начало на човешкия свят в Пещерата.
Фундаменталният въпрос в този философски дискурс е: да не би „ изгубеният език ” на духовността и нейното „ търсене на сляпо ”, понякога да се проецира като илюзорна вяра в свръхестествената мощ на властта?
Всички априори знаем, че „ знанието е мощ ”. Но сякаш не ни се желае да осъзнаем, че „ Силата ” е „ Власт ” в естествен, обществен и нравствен смисъл. А властта е да управляваш баланса на „ заченатите ” и „ умиращите ” действителности... Тъкмо по тази причина е доста значимо какво толерират оптиките на публичното схващане в разбиранията си за властта: като съюз между волята и разсъдъка, или между волята и пристрастеността, страстта и нагона... Защото митът еднообразно добре обслужва, както „ божието ”, по този начин и „ сатанинското ” начало в индивида. В онтологичния свят на мита „ Демонът е противоположната страна на Бога ”. Той е нужното зло. В националните вярвания Демонът е почетен с доста висока ценностно-коригираща функционалност, като да вземем за пример - „ Ела зло, че без тебе още по-зло ”...
Дали пък това събитие не ни подтиква и окуражава да търсим „ изгубения език ” на духовността в себе си и в политическата действителност, в която живеем?! Дявол знае... И ние простосмъртните, също би трябвало да знаем, че всеки политически мит се стреми да бъде самодостатъчен, тъй като трансформира властта в самоцел, тирания и най-после - в изискване за злополука...
В настоящото ни Политическо съществуване главният проблем в дневния ред на страната е намирането на тактика за излаз от рецесията, а не разделянето на обществото на положителни и неприятни, на обективни и отговорни. И това не е инцидентно. Търсенето на виновност във всички и във всичко възпроизвежда основанието, върху което Героите – Спасители стават нужни. Затова тематиката за виновността и справедливостта и показното очистване на „ неприятните ”, е типична поведенческа матрица на Героите – Спасители в актуалните политически легенди. Експлоатирането на тази тематика ги зарежда с убеденост и сила. За „ страдание ” тази сила е с невисок капацитет и относително бързо се разсейва или прераства в Съмнение.
И в това се състои Трагичното при Героите – Спасители. Защото, който не щади другите, не щади и себе си. Всеки садизъм в обществото е форма на мазохизъм. Тази логичност в държанието на Героите – Спасители приготвя почвата за личното им отричане. В последна сметка, това е фундаментът и моделът за реализиране на Политически катарзис. За да си отворим порталите за действителното разбиране на Политическия свят, самите ние би трябвало да се пречистим и възобновим.
Благодаря на г-н Леви, че ме изкуши да съпреживея онтологичното съществуване на политическия Герой – Спасител. Горещо предлагам това да се случи на всеки действителен или евентуален политик...
„ Истината ни прави свободни... ”
София, 2010 година
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ