До̀бруджа е историко-географска област, представляваща в голямата си част плато,

До̀бруджа е историко-географска област, представляваща в огромната си част плато, заемаща повърхност над 23 000 км2. Като територия е по-голяма от страни като Словения, Косово и Черна гора. Добруджа е ситуирана в Югоизточна Румъния и Североизточна България, сред долното течение на река Дунав и Черно море. Главните градове са Констанца и Тулча в Румъния, Добрич и Силистра в България. Северна Добруджа е с ниска брегова линия, заблатена в северната си част от лимановите езера на Дунава, едва хълмиста, със залесена сърцевина.

Дуранкулак - Българската Троя

 Българската част на Добруджа се дели на две елементи по виртуалната линия сред с. Стожер и с. Росица – равнинно източно плато и хълмиста западна част на Добруджа. Териториално Добруджа се намира в няколко български области – Варненска (община Вълчи дол и част от Аксаково), цялата Добричка област и област Силистра, както и част от община Исперих от Разградска област. Средната надморска височина на равнинна Добруджа е към 230 м, а бреговата линия е стръмна. Характерна и неповторима част на добруджанското крайбрежие е редуването на влажни и степни зони, което го прави изключително забавно за профилиран туризъм. През българската част на Добруджа не протичат реки. Преобладават едва излужените и карбонатните черноземи. Климатът тук не е екстремален, макар че зимата наподобява сурова поради непрекъснато духащите ветрове.

 Добруджа е най-вече аграрни регион. В българската част се отглеждат най-много зърнени и механически култури, до момента в който в Северна Добруджа има удобни условия за развиване и на лозарство и зарзаватчийство. В най-големите градове се развива най-много леката индустрия. В Констанца и другите приморски градове се развиват риболовът и пристанищните действия. Добруджа е житницата на България.

Легендата за нос Калиакра

 Цялото крайбрежие има забележителен туристически капацитет. От курортните места, несъмнената „ перла “ на българското добруджанско черноморие е курортът Албена, следван от курорта Русалка. От чисто географска позиция курортът Златни пясъци също може да бъде присъединен към добруджанското крайбрежие. Особено впечатляващ е град Балчик, който е единственият град по добруджанското крайбрежие, ситуиран директно на морето. Другите градове – (Каварна и Шабла) – са изнесени към сушата. Забележителни са античният и феодален град и крепостта на нос Калиакра, крепостта Овеч, най-старият дейстащ фар на Черно море при Шабла, археологическите и естествени резервати Яйлата, в чиято цитадела се смята, че е живял и умрял античният стихотворец Овидий, и Дуранкулашка лагуна, където са открити най-старите каменни градежи в Европа, а също и вторият по величина плаж на българското черноморие при с. Крапец.

 Коренното население, след античността, на разграничената през днешния ден сред две страни Добруджа са българите. Това е първата област на юг от Дунава на Първата българска страна. Както през средновековието, по този начин и в ново време и прочут брой гърци по крайбрежието. След краха на Османската империя по силата на Сан-Стефанския кротичък контракт от 19 февруари (нов жанр: 3 март) 1878 година и решенията на Берлинския конгрес от 1878 година, Северна Добруджа е предадена на Румъния като подмяна за Бесарабия-анексирана от Руската империя. Мнозинството от турското население, придошло по време на османската власт в тази област, стартира да се изселва, а на негово място навлизат румънски заселници. Днес в Добруджа с изключение на българите и румънските колонисти живее прочут брой друго тюркоезично население: гагаузи (православна, само че служеща си с тип турски език общност), турци, роми, немци, унгарци, гърци, арменци, кримски татари, а с изключение на тях и руснаци-липовани. Има и съществено наличие на потомци на белоемигранти – казаци.

 Най-старото уседнало население, потвърдено от археологията, тук е от късния неолит. Древните жители на Добруджа са тези основали първото обработено злато в Европа, открито във Варненския халколитен некропол. Те са съградили знаковото за европейската просвета населено място, намерено на острова в Дуранкулашката лагуна. По-късно с тях се смесват северни конни нации и образуват етноса на траките, от който Добруджа населяват най-вече гетските племена. По времето на гръцката колонизация VI век прочие Хр. гърците откриват опорни пунктове по крайбрежието на Черно море и основават тук колонии, най-значими измежду които на север от Одесос (Варна) са: Дионисиопол (Балчик), Калиакра и Томи (Констанца). През V век прочие Хр. в региона навлизат скити, а след тях сармати, кимерийци и келти, в 513 пр.н.е. отсам минават походите на персите против Скития. След преодоляването на Добруджа от скитите тя става известна като Малка Скития (Μικρά Σκυθία, Scythia Minor). В античността тези земи са част от най-значимата тракийска държава – Одриското царство, а през I прочие Хр. са завладени от римляните (които ги включват в провинция Мизия, а след разделянето ѝ – Долна Мизия и Малка Скития) като част от Римската империя, по-късно в източния ѝ дял, именуван още Византия.

 Областта е на така наречен „ път на народите “ от причерноморските степи през провадийските проходи и Тракия към Константинопол, и постоянно е опустошавана или заселвана от разнообразни нации: готи, хуни, авари, славяни, прабългари, руси, угри, печенеги, узи, кумани, татари, турци, власи. Независимо от това част от античното население оцелява основно в огромните градове на региона като Дорусторум и Егисус (Тулча) където локалните тракийски основно гетски останки и елементи от романизираното население се смесват със славяните. Те от своя страна възприемат от локалното население имената на някои градове като Дръстър (Дорусторум) и други Дори в края на XI век региона за малко е наричана „ Нова Англия “ поради норманите, заселили се тук на земи, дадени им от византийския василевс, при който са били на работа. От римско и византийско време до основаването на Българската патриаршия, град Дуросторум (на мястото на днешна Силистра) е седалище на архиепископия, грижеща се за християните освен в Добруджа, само че изобщо на север от Стара планина. По-късно добруджанският град е седалище и на българския патриарх до преместването му в София и Охрид след 971 година

Дуросторум e най-забележителен от придунавските градове

 В най-северната част на региона, директно до делтата на река Дунав преди 681 година се заселват водените от кан Аспарух прабългари. В тази област се организира историческата борба сред войските на Аспарух и Византия след която посредством кротичък контракт Византия отстъпва тази област на прабългарите и тук се слагат основите на Дунавска България.

 С рухването на Първото българско царство (681 – 1018 г.), Добруджа е превзета от византийците. През този интервал региона е нападана от печенеги и кумани, част от които трайно се заселват там. През 1185 година с възобновяване на българската страна тя става неразделна част от Второто българско царство. През средновековието Добруджа е известна с името „ Карву̀нска земя “, по името на Карвуна – основният ѝ град и твърдина. Монголо-татарските нашествия и войни с българското царство през XIII век мощно засягат региона. Има догатки и за заселване на турци в района през този интервал.

 С феодалното накъсване на България през XIV век тук се обособява Карвунското деспотство на болярина Балик и неговия правоприемник Добротица, от чието име, сходно на Велбъждския диктатор Константин Деян, на който през днешния ден е кръстен Кюстендил, се ражда днешното наименование на Добруджа. След гибелта на наследника на Добротица Иванко към 1390 година Добруджа за малко е под контрола на войводата на Влашко Мирча Стари, а след борбата при Ровине през 1394 година е превзета от Османската империя. През XVI-XVII век региона е опустошавана от татарите и колонизирана от мюсюлманско население, а и през идващите епохи вследствие на войните с Русия доста християни се изселват към Бесарабия. В края на XVIII век край нос Калиакра съветска ескадра, командвана от адмирал Ушаков, разгромява османския флот.

 Цяла Добруджа от Тулча до Добрич общоприето е възприемана като българска земя и постоянно е била част от българската етническа територия. Добруджа е първата част от Българското землище и люлка на актуалната българска държавност. Съобразно преобладаващото българско население Добруджа става част от територията (диоцеза) на Българската екзархия още с фермана за учредяването ѝ. През годините към и след Руско-турската освободителна война в Добруджа се преселват българи и от Бесарабия, които са преселници от Източна Тракия, Старозагорско, Сливенско, ямболските села и Карнобатско в края на 18 век, по-време и след Руско-турската война от 1829 – 1830 година и през Кримската война.

 През 1854 година по данни на Нойс в Добруджа живеят хора от шестнадесет раси. Между 1857 и 1869 година в Добруджа са издигнати първите две железопътни линии в европейската част на Османската империя. Първата е сред Черна вода и Кюстенджа, а втората – сред Русе и Варна. През 1861 година Пейтън написа, че в Добруджа живеят казаци, които избират изгнанието пред съветската асимилация. Те обитават цели села към Силистра и пазят „ националния си костюм: шапката от черна вълна е същатата като на българите, само че синята туника и пухкавата брада с песъчлив цвят ги разпознават външно с добре познатия вид на московски казак “.

 През 1878 година със Санстефанския кротичък контракт, като отплата за това, че русите причисляват земи северно от Дунава (тесния териториален кулоар на Южна Бесарабия около Дунав, включващ част от Буджака), на Румъния е дадена за морски изход част от българската област без Мангалия, Кобадин и Расово, като земите южно от тази линия остават български. На конгресът в Берлин с последвалия го Берлински контракт Румъния получава от Великите сили и земите сред линията Мангалия—Кобадин—Расово и днешната граница, а България резервира останалото от Добруджа, придобило популярност по-късно като Южна Добруджа.

 За да резервира неутралитет през Балканската война, България се принуждава да отстъпи на Румъния град Силистра (Дръстър), само че без значение от това през Втората балканска война този контракт е нарушен от румънците и те анексират и окупират цяла Добруджа.

 На 1 септември 1916 година България афишира война на Румъния и българската армия получава заповед да настъпи в Добруджа. На 2 септември е освободен Тервел (Курт бунар). На 4 септември е освободен Добрич. В ранните часове на 6-и – Балчик и Каварна. До 5 януари всички непознати войски, румънски и съветски, южно от Дунав са изцяло прогонени или взети в плен с което завършва освобождението на региона от румънска власт. Съгласно Берлинския протокол суверенитетът над северната част от региона, както и над цяла Добруджа, е върнат в патримониума на България. С Ньойския контракт Антантата дава цяла Добруджа на Румъния, като премия за присъединяване ѝ на страната на Антантата в Първата международна война.

 Народните традиции в Добруджа се отличават с благосъстояние и разнообразие на формите и характерен метод на изява. Народът тук извършва редица традиции, свързани със земеделско-пастирския занаят. Те са подбудени от вярата, че с тяхното осъществяване ще се усили плодородието и ще бъдат защитени от естествените стихии. Носиите в Добруджа са най-вече женска сукманена и мъжка чернодрешна. Появяват се тук през първата половина на XIX век, по отношение на всеобщо преселване на обитаеми от Тракия и Източна Стара планина по време на руско-турските войни. Тези носии се постановат над локалните двупрестилчена и белодрешна носия. Забражданията е Добруджа са разнообразни. Присъщи за забражданията са плътното обвиване на главата и покриването на шията и раменте, даже на части от гърба. Принадлежностите за обуванеса черно, мощно набрани калци, зада наподобява кракът пълен – съгласно локалните естетически правила. Използват се и калцуни и терлици. Обуват се меки кожени обувки – месьове и чехли.

След 1913 година се усилва съпротивата на българите против репресиите на румънската власт в региона. В съпротивителното придвижване се включва и Вътрешната добруджанска революционна организация – ВДРО, основана по сходство на Вътрешна македонска революционна организация, настояща в Македония. На паметника до общината в Балчик са изписани имената на починалите в тази битка добруджански българи – и българоезични, и туркоезични (гагаузи). През 1916 година от 15 август румънските управляващи откарват в концентрационни лагери в Молдова към 40 000 будни мъже и дами от всички възрасти, подложени на нечовечен геноцид, от който оцеляват към една трета. Според публични данни, получени в дирекцията на полицията на Румъния, единствено в северната област са интернирани изначало 27544 души от които 12878 българи, а останалите турци и арнаути 6000 добруджански селяни с каруци с жито, иззети от румънските управляващи. После докарват от пандизите в Яш и Дорохой и други 3800 души, сред които 200 българи, а останалите са турци, евреи, немци, австрийци и маджари. Обявени са 2000 българи за избягали, само че те в действителност са избити. През 1940 година с поддръжката на Германия и Съюз на съветските социалистически републики, сред България и Румъния е подписана Крайовската конвенция, с която е възобновена границата, избрана от Берлинския контракт (1878 г). След него румънската власт за 48 часа гони от Северна Добруджа по-голямата част от българското население, което е изявило националното си съзнание, като конфискува и парцелите му.