Животът ми се разви така, че на 40 години съм

Животът ми се разви по този начин, че на 40 години съм неомъжена. Нямам брачен партньор, нямам деца. Не съм изпитала такива усеща, че да желая да основа семейство. А и може би в никакъв случай не съм желала мощно да имам деца.

Единствените родственици са родителите ми, живеещи в различен град. Да, навестявам ги няколко пъти в годината, адресирам пари, звъня, когато мога.

Печеля положителни пари, тъй че бързо си купих апартамент в столицата. Винаги съм живяла сама, след катозаживях настрана от родителите си. Честно казано, даже нямам приятелки или другари, а единствено познати.

Винаги съм бил удовлетворена от живота си. Не съм от хората, които би трябвало да бъдат в компанията на други хора, с цел да се усещат пълноценни.

Един ден чистех и взех решение да подредя фризера, тъй като постоянно купувах полуфабрикат, само че не ги ядях. Просто ги забравях.

Сложих всичко в кутия и отидох да я изхвърля в коша. По пътя срещнах малко момче. Той ме поздрави учтиво.

Знаех, че живее в нашия вход, само че не попитах в кой апартамент. Продължих по пътя си към кофата за отпадък, само че тогава това момче изтича до мен и ме помоли да му дам кутията с артикули.

Като му споделих, че това не са най-пресните артикули, той отвърна жално: „ Дори и да е по този начин, мога ли да ги взема? “ Дадох му кутията и потеглих към у дома. Докато се разхождахме с него, взех решение да го попитам от кой апартамент е.

— Апартамент 26 – сподели ми той.

Не знам за какво го попитах и ​​защо сърцето ми НЕ беше умерено. Така че продължих нашия диалог.

—  Къде е майка ти? И за какво ми изиска тези артикули, които трябваше да бъдат изхвърлени? – попитах непосредствено.

— Ех… – горчиво въздъхна хлапето. – Мама се разболя доста, отидох до магазина да купя храна, само че кварателните хулигани ми взеха парите, не можах да купя нищо. И видях вас, по какъв начин щяхте да изхвърлите храна, която към момента може да се яде, даже и да не е доста мечтана. Това е повече от това, което можех да купя с парите, които ми взеха – тъжно отговори момчето.

Бях зашеметена.

Прибрах се и започнах да си подготвям вечеря. Но не можех да не помни това момче. Не бях спокойна. И необичайно, в никакъв случай не съм бил толкоз обезпокоена за никого. Сърцето ми не можеше да понесе това лепкаво възприятие на безпокойствие.

Взех чанта и събрах храна от хладилника. Взех също зърнени храни и тестени произведения, чай и бисквити. Изтичах до апартамент 26, който беше на долния етаж.

Ръцете ми трепереха, тормозих се. Притесних се да не се е случило нещо съществено. Звъннах на вратата и момчето ми отвори. Позволи ми да вляза в жилището.

Условията вътре бяха неприятно. Майката на момчето лежеше изтощена в стаята. Явно имаше тресчица. Извиках кола за спешна помощ и до момента в който тя идваше, сложих храната в хладилника, несъмнено, с разрешението на дребния притежател на жилището.

Линейката дойде. След като прегледа пациента, лекарят изписа рецепта. Изтичах до аптеката, купих всичко належащо и се върнах.

Валя, това беше името на майката на момчето, откакто изпи медикаментите, ми описа историята си. Тя е от дребен недодялан град и се реалокира в столицата, с цел да търси по-добър живот.

Тук срещнала бащата на Андрей, въпросното момче. Тя се надявала, че с него ще имат семейство, добър фамилен живот. Но незабавно щом той схванал за бременността на Валя, липсващ незабавно.

Така тя станала самотна майка на 20 години.

Намерила си е работа да чисти входове и жилища против малко възнаграждение. Когато дребната Андрей пораснал и отишъл на детска градина, Валя почнала работа в магазин бализо.

Тя не останала там дълго. Собственикът на магазина почнал да й досажда. Когато почнал да предлага на Валя всевъзможни неприлични неща, тя незабавно отказала. Тогава той се ядосал и изгонил момичето от работа.

След това двамата едвам свързвали двата края. Нямало по какъв начин да се свърже с родителите си. Те от дълго време не са на този свят. И даже да са били, надали щели да оказват помощ, тъй като и двамата били безхаберни пияници.

Минали години, дребният Андрей към този момент пораснал и почнал първи клас, тъй че неотдавна Валя съумяла да си откри много добра работа. За зла неволя тя се разболяла от непрекъснатия стрес и неприятните условия на работа.

Затова още веднъж останала без прехранване.

Твърдо взех решение да оказа помощ на Валя и нейния прелестен наследник. След работа незабавно ходех при тях – бяха обичаните ми хора, за които желаех да се погрижа. Отивах там, кудето  в действителност ме чакаха.

Чувствах се като че ли станах част от тяхното семейство.

Веднъж, до момента в който се разхождах с Андрюша, той ми сподели: „ Лельо Соня, какъв брой е хубаво, че се появи в живота ни! Обичам те доста, доста! “

Сърцето ми мигновено се стопи. Най-накрая открих щастието си, макар че не сътворих семейство „ като другите хора “.