Доцент д-р Даниел Вачков: Носталгичният разказ черпи вдъхновение от актуалните проблеми на обществото
Доцент доктор Даниел Вачков приключва история в СУ „ Св. Климент Охридски ” и специализира в Европейския академични център в Нанси, Франция. Автор е на книги, студии, публикации и рецензии. В момента е шеф на Института за исторически проучвания при Българска академия на науките.
- Вашата книга „ Аварии и произшествия, хроника на социалистическото индустриализация” е обстоен и безапелационен разбор на цяла ера, за която се оказва, че знаем незадоволително. Какво бихте желали да кажете на хората, които трансфораха незнанието си в носталгия и идейни доспехи?
- През последните години, както това се случи и в другите някогашни социалистически страни, и в България историческата просвета извърши голям брой съществени и задълбочени проучвания върху близкото минало на българското общество, обхващащо интервала от Втората международна война до 1989 година
Това стана допустимо с помощта на необятното отваряне на архивите на страната и обезпечения елементарен достъп на учените до тях. В края на предишния и при започване на настоящия век се извърши това, което ние, историците, назоваваме „ архивната гражданска война “.
Откриха се документи, които до неотдавна бяха оповестени за строга държавна загадка и са били известни на прекомерно стеснен кръг от ръководещите в комунистическата страна.
Тези документални източници разкриха напълно друга от представяната от публична агитация картина на публичното, икономическото и културното развиване на България в интервала на комунистическото ръководство.
Всъщност от тях ясно се виждат дълбоки и хронично проявяващи се проблеми в стопанството, държавните финанси, обществените връзки, неспиращите прояви на принуда над разнообразни категории и общности от българското население и голям брой други извънредно отрицателни за всяко общество феномени.
Наистина, носталгичният роман в огромна степен е вероятен имено поради мощното непознаване на действителното положение на публичните процеси. Много от изказванията, върху които той се основава, като да вземем за пример ниско ниво на престъпността, висока степен на сигурност и на обществена отбрана, въобще не се удостоверяват в документалните проучвания.
Достатъчно е дадем за образец единствено обстоятелството, че през 60-те, 70-те и 80-те на XX век убийствата варират сред 230 и 260 случая на година, която е два пъти и половина повече в сравнение с през днешния ден.
Същото се отнася и за една друга статистика, която е строго прикривана през тези години от обществото – тази за тежките трудови злополуки. От нея се вижда, че броят на починалите от трудови произшествия и повреди през 70-те и 80-те години средногодишно се движи сред 500 и 570 души.
В множеството случаи тези смъртни злополуки са провокирани от жестоко нарушение на наредбите на общественото законодателство и изискванията на сигурност на труда, което на процедура потвърждава много ниска степен на обществена и трудова отбрана.
Проблемът при носталгично настроените хора е, че най-често те изрично не желаят да чуят историческите обстоятелства, а съответното показване на комунистическото минало се дефинира от тях с възмутим звук като „ пренаписване на историята “.
Ето за какво публичният дълг на историци, политолози, социолози, публицисти е безапелационно да излагат достоверните обстоятелства и по този метод да демонстрират несъстоятелността на носталгичното говорене.
- Социализмът катастрофира и в другите страни от някогашния лагер. Защо броят на съществата, изпитващи трогване по времето на Живков, към момента е толкоз огромен?
- Една от главните аргументи за рухването на комунистическия режим във всички европейски страни, включително и в България, беше невъзможността на административно-плановата стопанска система да взема решение стопанските и обществените проблеми на тези страни. Нейната неконкурентноспособност непрестанно задълбочава с времето общото закъснение на страните от Източния блок.
Вярно е, че в края на своето битие макар острите финансови проблеми, изразяващи се в лавинообразно увеличение на външния дълг, комунистическото ръководство се опитваше да резервира що годе задоволително ниво на живот, което в дадените условия, дружно с непрекъснатото отсрочване на извънредно нужните, само че мъчителни промени, още повече задълбочаваше спешните процеси.
В последна сметка те се демонстрираха със цялата си мощ директно в месеците след рухването на режима и станаха известни като „ Лукановата зима “ и мораториума върху външния дълг, разгласен през март 1990 година
Доста изкусно избрани среди съумяха да трансферират острите проблеми на социалистическата стопанска система към идващия интервал и да ги препишат като проблеми на демокрацията. Така се сътвори чувството измежду част от популацията, че до момента в който Т. Живков е бил на власт, се е подържало някакво устойчиво състояние и към този момент след неговото рухване е рухнала една добре функционираща стопанска система вследствие на злонамерените дейности на външни и вътрешни врагове на България.
По този метод бе сътворен един мит, който няма нищо общо с действителното финансово и стопанско състояние на страната в този миг.
- Икономическият напредък на България не е впечатляващ, само че към този момент е направено значително. Колко и какво още би трябвало да стане, с цел да забравим „ скелетите” в дрешника? Може би да се измъкнем от последното място в Европейски Съюз?
- Много постоянно, да не кажа постоянно, носталгичният роман черпи ентусиазъм от настоящите проблеми на едно общество в преход. Той непрекъснато се обляга на някакви недостоверни, само че звучащи безапелационно за избрани публични групи и обособени хора съпоставения с предишното, посредством които се пробва да потвърди неговото предимство по отношение на сегашното.
Трябва да признаем, че в изискванията на икономическа рецесия, каквито бяха годините 1990-1997-а и 2009-2015-а, носталгията имаше подобаваща почва за разпространяване. През последните 3-4 години обаче сме очевидци на забележим икономически напредък. Статистическите данни демонстрират позитивни макроикономически данни, които България в никакъв случай не е имала в най-новата си история.
Равнищата на безработица също са невиждано ниски за целия интервал след 1990 година Всички тези окуражаващи резултати значително се дължат на участието на България в Европейския съюз и откритата след 1997 година строга финансова дисциплинираност.
Независимо от тези позитивни процеси, носталгичният роман в обществото продължава да се развива. Това потвърждава, че в своите учредения той е несъизмерим и се изявява по-скоро като религия, а не като справедлив разбор.
За избрани нейни носители носталгията по комунистическото минало се явява и като самобитно опрощение за дадени житейски и професионални неуспехи.
Разбира се, би трябвало да признаем, че носталгията се подхранва и от проявяващото се обществено неравноправие, което основава възприятието, че не всички в идентична степен се облагодетелстват от удобната стопанска обстановка. Това в някакъв смисъл може отчасти да се преодолее посредством по-активна поддръжка на страната във връзка с най-слабите публични пластове.
Но в същото време би трябвало да се коментира в обществото, че в една среда, където хората могат свободно да реализират своите разпоредителност, усърдие и всевъзможни персонални качества и върху тях не се упражняват ограничавания, в такава среда е невероятно да съществува безусловно обществено тъждество. То е невероятно даже за свръхконтролирани, тоталитарни общества.
Още един проблем, който носталгичният роман не желае да признае: съществуването на множеството привилегии в комунистическото общество, които даже в мощно несвободната среда създаваха значително публично неравноправие.
Моето мнение е, че без значение какви стопански триумфи реализира и ще реализира България, постоянно ще има част от обществото, която ще бъде носталгично настроена.
Важното е нейните размери от ден на ден да се смаляват и причините й да се обезсилват. И би трябвало да поставяме съществени старания младото потомство да възприема полезностите на гражданското общество, които са антитеза на комунизма.
Интервюто взе Васил Данов
- Вашата книга „ Аварии и произшествия, хроника на социалистическото индустриализация” е обстоен и безапелационен разбор на цяла ера, за която се оказва, че знаем незадоволително. Какво бихте желали да кажете на хората, които трансфораха незнанието си в носталгия и идейни доспехи?
- През последните години, както това се случи и в другите някогашни социалистически страни, и в България историческата просвета извърши голям брой съществени и задълбочени проучвания върху близкото минало на българското общество, обхващащо интервала от Втората международна война до 1989 година
Това стана допустимо с помощта на необятното отваряне на архивите на страната и обезпечения елементарен достъп на учените до тях. В края на предишния и при започване на настоящия век се извърши това, което ние, историците, назоваваме „ архивната гражданска война “.
Откриха се документи, които до неотдавна бяха оповестени за строга държавна загадка и са били известни на прекомерно стеснен кръг от ръководещите в комунистическата страна.
Тези документални източници разкриха напълно друга от представяната от публична агитация картина на публичното, икономическото и културното развиване на България в интервала на комунистическото ръководство.
Всъщност от тях ясно се виждат дълбоки и хронично проявяващи се проблеми в стопанството, държавните финанси, обществените връзки, неспиращите прояви на принуда над разнообразни категории и общности от българското население и голям брой други извънредно отрицателни за всяко общество феномени.
Наистина, носталгичният роман в огромна степен е вероятен имено поради мощното непознаване на действителното положение на публичните процеси. Много от изказванията, върху които той се основава, като да вземем за пример ниско ниво на престъпността, висока степен на сигурност и на обществена отбрана, въобще не се удостоверяват в документалните проучвания.
Достатъчно е дадем за образец единствено обстоятелството, че през 60-те, 70-те и 80-те на XX век убийствата варират сред 230 и 260 случая на година, която е два пъти и половина повече в сравнение с през днешния ден.
Същото се отнася и за една друга статистика, която е строго прикривана през тези години от обществото – тази за тежките трудови злополуки. От нея се вижда, че броят на починалите от трудови произшествия и повреди през 70-те и 80-те години средногодишно се движи сред 500 и 570 души.
В множеството случаи тези смъртни злополуки са провокирани от жестоко нарушение на наредбите на общественото законодателство и изискванията на сигурност на труда, което на процедура потвърждава много ниска степен на обществена и трудова отбрана.
Проблемът при носталгично настроените хора е, че най-често те изрично не желаят да чуят историческите обстоятелства, а съответното показване на комунистическото минало се дефинира от тях с възмутим звук като „ пренаписване на историята “.
Ето за какво публичният дълг на историци, политолози, социолози, публицисти е безапелационно да излагат достоверните обстоятелства и по този метод да демонстрират несъстоятелността на носталгичното говорене.
- Социализмът катастрофира и в другите страни от някогашния лагер. Защо броят на съществата, изпитващи трогване по времето на Живков, към момента е толкоз огромен?
- Една от главните аргументи за рухването на комунистическия режим във всички европейски страни, включително и в България, беше невъзможността на административно-плановата стопанска система да взема решение стопанските и обществените проблеми на тези страни. Нейната неконкурентноспособност непрестанно задълбочава с времето общото закъснение на страните от Източния блок.
Вярно е, че в края на своето битие макар острите финансови проблеми, изразяващи се в лавинообразно увеличение на външния дълг, комунистическото ръководство се опитваше да резервира що годе задоволително ниво на живот, което в дадените условия, дружно с непрекъснатото отсрочване на извънредно нужните, само че мъчителни промени, още повече задълбочаваше спешните процеси.
В последна сметка те се демонстрираха със цялата си мощ директно в месеците след рухването на режима и станаха известни като „ Лукановата зима “ и мораториума върху външния дълг, разгласен през март 1990 година
Доста изкусно избрани среди съумяха да трансферират острите проблеми на социалистическата стопанска система към идващия интервал и да ги препишат като проблеми на демокрацията. Така се сътвори чувството измежду част от популацията, че до момента в който Т. Живков е бил на власт, се е подържало някакво устойчиво състояние и към този момент след неговото рухване е рухнала една добре функционираща стопанска система вследствие на злонамерените дейности на външни и вътрешни врагове на България.
По този метод бе сътворен един мит, който няма нищо общо с действителното финансово и стопанско състояние на страната в този миг.
- Икономическият напредък на България не е впечатляващ, само че към този момент е направено значително. Колко и какво още би трябвало да стане, с цел да забравим „ скелетите” в дрешника? Може би да се измъкнем от последното място в Европейски Съюз?
- Много постоянно, да не кажа постоянно, носталгичният роман черпи ентусиазъм от настоящите проблеми на едно общество в преход. Той непрекъснато се обляга на някакви недостоверни, само че звучащи безапелационно за избрани публични групи и обособени хора съпоставения с предишното, посредством които се пробва да потвърди неговото предимство по отношение на сегашното.
Трябва да признаем, че в изискванията на икономическа рецесия, каквито бяха годините 1990-1997-а и 2009-2015-а, носталгията имаше подобаваща почва за разпространяване. През последните 3-4 години обаче сме очевидци на забележим икономически напредък. Статистическите данни демонстрират позитивни макроикономически данни, които България в никакъв случай не е имала в най-новата си история.
Равнищата на безработица също са невиждано ниски за целия интервал след 1990 година Всички тези окуражаващи резултати значително се дължат на участието на България в Европейския съюз и откритата след 1997 година строга финансова дисциплинираност.
Независимо от тези позитивни процеси, носталгичният роман в обществото продължава да се развива. Това потвърждава, че в своите учредения той е несъизмерим и се изявява по-скоро като религия, а не като справедлив разбор.
За избрани нейни носители носталгията по комунистическото минало се явява и като самобитно опрощение за дадени житейски и професионални неуспехи.
Разбира се, би трябвало да признаем, че носталгията се подхранва и от проявяващото се обществено неравноправие, което основава възприятието, че не всички в идентична степен се облагодетелстват от удобната стопанска обстановка. Това в някакъв смисъл може отчасти да се преодолее посредством по-активна поддръжка на страната във връзка с най-слабите публични пластове.
Но в същото време би трябвало да се коментира в обществото, че в една среда, където хората могат свободно да реализират своите разпоредителност, усърдие и всевъзможни персонални качества и върху тях не се упражняват ограничавания, в такава среда е невероятно да съществува безусловно обществено тъждество. То е невероятно даже за свръхконтролирани, тоталитарни общества.
Още един проблем, който носталгичният роман не желае да признае: съществуването на множеството привилегии в комунистическото общество, които даже в мощно несвободната среда създаваха значително публично неравноправие.
Моето мнение е, че без значение какви стопански триумфи реализира и ще реализира България, постоянно ще има част от обществото, която ще бъде носталгично настроена.
Важното е нейните размери от ден на ден да се смаляват и причините й да се обезсилват. И би трябвало да поставяме съществени старания младото потомство да възприема полезностите на гражданското общество, които са антитеза на комунизма.
Интервюто взе Васил Данов
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ