Ясен Бориславов: Проблемът с Шарли ебдо е политически. Или по-скоро цивилизационен
Доц. доктор Ясен Бориславов е учител по история на българската публицистика в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Журналист с дългогодишна процедура в разнообразни издания. Има дълготраен проучвателен интерес към хумористичната периодика и културата на смеха. Автор е на книгите „ Естествена история на българския смях “ (2014) и „ Българският сатирично-хумористичен периодически щемпел сред двете международни войни “ (2019).
Доц. Бориславов, за какво карикатурата продължава да нервира окарикатурените?
Такава е нейната природа. Ако не поставя на фокус и не хиперболизира нещо дразнещо (събитие, държание, манталитет) би изменила на природата си, щеше да е просто рисунка. Разбира се, хората са разнообразни и реагират по друг метод. Има герои на политически карикатури, които одобряват облиците си с усмивка, даже с доза суетно кокетство. За военачалник Де Гол се споделя, че канел на обеди френски карикатуристи, с цел да го видят от близко и да го рисуват по-добре. По-интелигентните политици нормално реагират по подобен метод, само че не всички влизат в категорията „ по-интелигентни “. Ако въпросът е обвързван с „ Шарли ебдо “ и ислямските фундаменталисти, там нещата са по-сложни, мъчителни, а от време на време и трагични.
Как четете следващия конфликт, в който вземат участие карикатурите на френското издание „ Шарли ебдо “?
Като част от развой или по-скоро латентна война, която стартира през 2006 година със абсурда към датските карикатуристи и в. „ Юландс постен “, а даже и преди този момент с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и фетвата по адрес на Салман Рушди. Тогава поради 12 рисунки на пророка Мохамед, в случай че си спомняте, имаше бурни реакции в целия ислямски свят, затворени посолства, опожарени здания, убити и ранени. Убийството на френските карикатуристи през януари 2015 година е част от тази война, а скорошното нахлуване над френския преподавател Самюел Пати демонстрира, че тя не е свършила. Карикатурите в тази ситуация са единствено искра, която от време на време взривява от дълго време заложени бомби в европейските общества.
Проблемът, въпреки да наподобява пречупен през хумора и смеха поради няколко карикатури, е политически или по-скоро цивилизационен. Възможно ли е реакции и настройки, които наподобяват неуместни и невъзможни за едни общности, да бъдат действителност за други? Възможно ли е общуване? Възможно ли е през XXI век европейската мултикултурна среда да демонстрира приемливост към хора с морални и цивилизационни стандарти от VII век? Това несъмнено е предизвикателство пред концепцията „ мултикулти “ и рано или късно ще би трябвало да се придвижи в идеологическа, т. е. религиозна повърхност.
Ако отношението към хумора постоянно е било знак за равнището на просветеност на едно обществото, защо приказва надигащата се вълна от неодобрение против облиците на френското издание?
Ако последвам безусловно логиката на въпроса, би трябвало да кажа, че приказва за оглупяване. Но истината е по-сложна. Съществува една наслагвана през годините инерция, че смехът е нещо по изискване хубаво, положително, прогресивно, че смеещият се човек е по изискване извисен интелектуално и душевно над мрачния агеласт. Но дано не избързваме с раздаването на лесни оценки. Смехът е деликатна субстанция и характерно информационно поле. Той е течност (от лат. Humor - влага) и има свойството да се разтича, от време на време в неподозирани и нежелани направления. Той, съгласно съобразителното пояснение на Витгенщайн, наподобява на игра, при която двама души си подмятат топка. Ако единият няма възприятие за комизъм и вместо да върне топката, я пъхне в джоба си, играта се скапва. Ако пък извади нож или калашник, играта престава да бъде игра. Някакво равнище на обществено сцепление и културна еднородност е нужното изискване за безпроблемно действие на смеха. Точно това може да се окаже взривоопасно тестване пред глобализацията.
Да научиш “другия ” да работи с твоите компютри, да гледа твоите тв стратегии, да яде твоя чипс е въпреки всичко по-лесно, в сравнение с да го накараш да се смее на твоите смешки. Дали е допустимо доближаване на обществените структури в западния и ислямския свят до степен, в която шегата (дори и с пророка Мохамед) да бъде, в случай че не допустима, най-малко безвредна? Отговорът следва и към този момент не наподобява оптимистичен. Тук бих добавил, че дългата френска традиция в жанра на карикатурата сигурно е произвела доста по-елегантни и по-остроумни мостри от това, което „ Шарли ебдо “ сподели, само че в тази ситуация естетиката няма изключително значение. Става дума за протест против облик, освен това зареден с неразбираема и неприемлива за секуларизираното европейско светоусещане мотивация.
Каква е заплахата правото на независимост на изложение, извоювано по време на Просвещението, да отстъпи пред това да не се обиди непростимо религията на отсрещната страна?
Опасността е действителна. Хуморът и сатирата може да се озоват в строго охраняваните зони на политическата уместност. Ако не напълно, най-малко що се отнася до избрани тематики и сюжети. Което би било тъпо, би било оттегляне от просвещенските полезности, формирали съвременна Европа.
Къде е положителното образование в карикатурата? Трябва ли въобще да има положително образование един карикатурист?
Всички карикатуристи, които познавам, са възпитани и деликатни хора. Макар че карикатурите им не постоянно са такива. По принцип положителното образование е нещо, което заслужава да бъде насърчавано. Дори и у карикатуристите. Но положителното образование никога не значи ограничение на свободата на изложение. Може да има отношение към метода на изложение.
Карикатурата е характерен хибриден род, тя е по едно и също време художествен и публицистичен род. И доколкото е изкуство, като всяко изкуство има потребност от независимост на интерпретацията. Доколкото е журналистика, има потребност от същото. Карикатурата има способността от време на време да споделя неща, които няма по какъв начин да се кажат по различен метод. Обикновено това се получава, когато леко (или не доста леко) е прекрачена някаква граница. Една благоприлична и благопристойна „ позитивна “ подигравка сигурно не би си правила добре работата. В предишното в. „ Стършел “ беше цялостен с такива карикатури. На прицел бяха най-вече бюрокрацията, еснафщината и никакви политици. Карикатурата е по природа призвана да се взира в опакото на живота и това, което се вижда там не постоянно е пристойно.
Има ли вътрешни - писани и неписани правила в карикатурата, исторически и етични?
За карикатурата е писано доста в научен и на практика проект. Много художници са оставили свои размисли на тази тематика. Българската традиция в тази сфера е обвързвана с забавни размишления и систематизирания от Александър Божинов, Илия Бешков, Райко Алексиев, Чавдар Мутафов и други, само че това са текстове, засягащи философско-естетически аспекти на жанра. Не ми е известно да има или да е имало някакъв етичен кодекс, към който професионалните карикатуристи да се придържат. Пък и ми се коства неосъществим. Имало е обаче старания, освен това сполучливи в избрани интервали карикатурата да обслужва пропагандни политически цели. И го е правела доста дейно. Не инцидентно в. „ Стършел “ до 1990 година беше орган на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Има ли карикатури, които са провокирали последици за създателите им?
Добрата подигравка постоянно оставя след себе си пострадали – било нарисуваният, било рисуващият. Разбира се, събитията към „ Шарли ебдо “ са нещо извънредно уродливо, само че те, както стана дума, са част от по-сложна и мъчителна тематика. Ако надникнем даже единствено при българските класици в жанра, ще установим, че Александър Божинов е съден за карикатури както в младите си години, по този начин и в зрелост. Той е измежду интелектуалците, изправени пред Народния съд за профашистка активност. На делото Бешков е свикан като очевидец. И прокурорът го пита: „ Вие, господин Бешков, като най-големия български карикатурист, какво бихте казали… “ На което Бешков дава отговор, че той не е най-големият, най-големият седи е на подсъдимата пейка. И се разплаква.
Заедно с Божинов в пандиза лежи и Александър Добринов, различен прочут карикатурист от предишното, а също и Камен Каменов. Борис Димовски седи години наред без работа поради един малоумен автограф, завършен като свинска опашка. Тодор Цонев прекарва месеци в ареста поради карикатури на Тодор Живков, които освен това е рисувал за себе си и не е предложил за обява. Със сигурност изброяването може да продължи. Парадоксалното е, че тези хора са преследвани поради това, че са упражнявали съзнателно специалността си. Мисля, че би било заслужено карикатуристите да получават функционален имунитет, какъвто имат депутатите и магистратите, т. е. да не може да бъдат съдени за карикатури.
Какво е бъдещето на карикатурата?
Светът, в който живеем, не е идеален и тъкмо това го прави жив и забавен. Съвършените неща са свършени, в тях няма живот. От грапавините на нашия живот се храни смехът, те дават самун и на карикатурата. „ Смехът, както твърди св. Йоан Златоуст, е вложен в душата на индивида, с цел да може душата да отдъхва, а не да бъде изплискана. “ Докато индивидът има душа, която желае да отдъхва, с цел да не бъде изплискана, ще има и подигравка.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Доц. Бориславов, за какво карикатурата продължава да нервира окарикатурените?
Такава е нейната природа. Ако не поставя на фокус и не хиперболизира нещо дразнещо (събитие, държание, манталитет) би изменила на природата си, щеше да е просто рисунка. Разбира се, хората са разнообразни и реагират по друг метод. Има герои на политически карикатури, които одобряват облиците си с усмивка, даже с доза суетно кокетство. За военачалник Де Гол се споделя, че канел на обеди френски карикатуристи, с цел да го видят от близко и да го рисуват по-добре. По-интелигентните политици нормално реагират по подобен метод, само че не всички влизат в категорията „ по-интелигентни “. Ако въпросът е обвързван с „ Шарли ебдо “ и ислямските фундаменталисти, там нещата са по-сложни, мъчителни, а от време на време и трагични.
Как четете следващия конфликт, в който вземат участие карикатурите на френското издание „ Шарли ебдо “?
Като част от развой или по-скоро латентна война, която стартира през 2006 година със абсурда към датските карикатуристи и в. „ Юландс постен “, а даже и преди този момент с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и фетвата по адрес на Салман Рушди. Тогава поради 12 рисунки на пророка Мохамед, в случай че си спомняте, имаше бурни реакции в целия ислямски свят, затворени посолства, опожарени здания, убити и ранени. Убийството на френските карикатуристи през януари 2015 година е част от тази война, а скорошното нахлуване над френския преподавател Самюел Пати демонстрира, че тя не е свършила. Карикатурите в тази ситуация са единствено искра, която от време на време взривява от дълго време заложени бомби в европейските общества.
Проблемът, въпреки да наподобява пречупен през хумора и смеха поради няколко карикатури, е политически или по-скоро цивилизационен. Възможно ли е реакции и настройки, които наподобяват неуместни и невъзможни за едни общности, да бъдат действителност за други? Възможно ли е общуване? Възможно ли е през XXI век европейската мултикултурна среда да демонстрира приемливост към хора с морални и цивилизационни стандарти от VII век? Това несъмнено е предизвикателство пред концепцията „ мултикулти “ и рано или късно ще би трябвало да се придвижи в идеологическа, т. е. религиозна повърхност.
Ако отношението към хумора постоянно е било знак за равнището на просветеност на едно обществото, защо приказва надигащата се вълна от неодобрение против облиците на френското издание?
Ако последвам безусловно логиката на въпроса, би трябвало да кажа, че приказва за оглупяване. Но истината е по-сложна. Съществува една наслагвана през годините инерция, че смехът е нещо по изискване хубаво, положително, прогресивно, че смеещият се човек е по изискване извисен интелектуално и душевно над мрачния агеласт. Но дано не избързваме с раздаването на лесни оценки. Смехът е деликатна субстанция и характерно информационно поле. Той е течност (от лат. Humor - влага) и има свойството да се разтича, от време на време в неподозирани и нежелани направления. Той, съгласно съобразителното пояснение на Витгенщайн, наподобява на игра, при която двама души си подмятат топка. Ако единият няма възприятие за комизъм и вместо да върне топката, я пъхне в джоба си, играта се скапва. Ако пък извади нож или калашник, играта престава да бъде игра. Някакво равнище на обществено сцепление и културна еднородност е нужното изискване за безпроблемно действие на смеха. Точно това може да се окаже взривоопасно тестване пред глобализацията.
Да научиш “другия ” да работи с твоите компютри, да гледа твоите тв стратегии, да яде твоя чипс е въпреки всичко по-лесно, в сравнение с да го накараш да се смее на твоите смешки. Дали е допустимо доближаване на обществените структури в западния и ислямския свят до степен, в която шегата (дори и с пророка Мохамед) да бъде, в случай че не допустима, най-малко безвредна? Отговорът следва и към този момент не наподобява оптимистичен. Тук бих добавил, че дългата френска традиция в жанра на карикатурата сигурно е произвела доста по-елегантни и по-остроумни мостри от това, което „ Шарли ебдо “ сподели, само че в тази ситуация естетиката няма изключително значение. Става дума за протест против облик, освен това зареден с неразбираема и неприемлива за секуларизираното европейско светоусещане мотивация.
Каква е заплахата правото на независимост на изложение, извоювано по време на Просвещението, да отстъпи пред това да не се обиди непростимо религията на отсрещната страна?
Опасността е действителна. Хуморът и сатирата може да се озоват в строго охраняваните зони на политическата уместност. Ако не напълно, най-малко що се отнася до избрани тематики и сюжети. Което би било тъпо, би било оттегляне от просвещенските полезности, формирали съвременна Европа.
Къде е положителното образование в карикатурата? Трябва ли въобще да има положително образование един карикатурист?
Всички карикатуристи, които познавам, са възпитани и деликатни хора. Макар че карикатурите им не постоянно са такива. По принцип положителното образование е нещо, което заслужава да бъде насърчавано. Дори и у карикатуристите. Но положителното образование никога не значи ограничение на свободата на изложение. Може да има отношение към метода на изложение.
Карикатурата е характерен хибриден род, тя е по едно и също време художествен и публицистичен род. И доколкото е изкуство, като всяко изкуство има потребност от независимост на интерпретацията. Доколкото е журналистика, има потребност от същото. Карикатурата има способността от време на време да споделя неща, които няма по какъв начин да се кажат по различен метод. Обикновено това се получава, когато леко (или не доста леко) е прекрачена някаква граница. Една благоприлична и благопристойна „ позитивна “ подигравка сигурно не би си правила добре работата. В предишното в. „ Стършел “ беше цялостен с такива карикатури. На прицел бяха най-вече бюрокрацията, еснафщината и никакви политици. Карикатурата е по природа призвана да се взира в опакото на живота и това, което се вижда там не постоянно е пристойно.
Има ли вътрешни - писани и неписани правила в карикатурата, исторически и етични?
За карикатурата е писано доста в научен и на практика проект. Много художници са оставили свои размисли на тази тематика. Българската традиция в тази сфера е обвързвана с забавни размишления и систематизирания от Александър Божинов, Илия Бешков, Райко Алексиев, Чавдар Мутафов и други, само че това са текстове, засягащи философско-естетически аспекти на жанра. Не ми е известно да има или да е имало някакъв етичен кодекс, към който професионалните карикатуристи да се придържат. Пък и ми се коства неосъществим. Имало е обаче старания, освен това сполучливи в избрани интервали карикатурата да обслужва пропагандни политически цели. И го е правела доста дейно. Не инцидентно в. „ Стършел “ до 1990 година беше орган на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Има ли карикатури, които са провокирали последици за създателите им?
Добрата подигравка постоянно оставя след себе си пострадали – било нарисуваният, било рисуващият. Разбира се, събитията към „ Шарли ебдо “ са нещо извънредно уродливо, само че те, както стана дума, са част от по-сложна и мъчителна тематика. Ако надникнем даже единствено при българските класици в жанра, ще установим, че Александър Божинов е съден за карикатури както в младите си години, по този начин и в зрелост. Той е измежду интелектуалците, изправени пред Народния съд за профашистка активност. На делото Бешков е свикан като очевидец. И прокурорът го пита: „ Вие, господин Бешков, като най-големия български карикатурист, какво бихте казали… “ На което Бешков дава отговор, че той не е най-големият, най-големият седи е на подсъдимата пейка. И се разплаква.
Заедно с Божинов в пандиза лежи и Александър Добринов, различен прочут карикатурист от предишното, а също и Камен Каменов. Борис Димовски седи години наред без работа поради един малоумен автограф, завършен като свинска опашка. Тодор Цонев прекарва месеци в ареста поради карикатури на Тодор Живков, които освен това е рисувал за себе си и не е предложил за обява. Със сигурност изброяването може да продължи. Парадоксалното е, че тези хора са преследвани поради това, че са упражнявали съзнателно специалността си. Мисля, че би било заслужено карикатуристите да получават функционален имунитет, какъвто имат депутатите и магистратите, т. е. да не може да бъдат съдени за карикатури.
Какво е бъдещето на карикатурата?
Светът, в който живеем, не е идеален и тъкмо това го прави жив и забавен. Съвършените неща са свършени, в тях няма живот. От грапавините на нашия живот се храни смехът, те дават самун и на карикатурата. „ Смехът, както твърди св. Йоан Златоуст, е вложен в душата на индивида, с цел да може душата да отдъхва, а не да бъде изплискана. “ Докато индивидът има душа, която желае да отдъхва, с цел да не бъде изплискана, ще има и подигравка.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ