Църквата е призована да излезе с адекватни и бързи решения в пандемията
Доц. доктор дякон Иван Иванов (Кюмурджийски) е учител в Богословския факултет на СУ " Св. Климент Охридски ". Заглавието е на " Дневник ".
Считам за нравствен, професионален и цивилен дълг да насоча вниманието на читателите към най-належащите проблеми сега в България, за църковната и публичната позиция, за вярващите и за целите в този миг на пандемия и изключително състояние в страната и света.
Това ми даде мотив, като актуален богослов, да прегледам и осмисля нещата, свързани както с вярата в нейното духовно измерение, по този начин и с практическата опция да изразим вярата си намерено в този под напрежение миг за човечеството. В този подтекст имах опция да прегледам, от една страна - изворите, историята, на литургичните практиките и духовните директиви на десетки йерарси на Православната черква по света, а от друга - някои исторически, литургични, духовно-пастирски и църковно-канонични аспекти, с цел да се опитам да дам отговор на някои зачестили измежду вярващите въпроси, които доста духовници и практикуващи православни християнин си задават в тези напрегнати дни на безпокойствие, както и да предложа някакъв аргументиран вид за бъдещо допустимо разрешаване на тези проблеми за богослужебна изясненост за духовниците и пастирска разтуха за народа.
Нещата в България са съществени, само че на българина му е " като на филм ". Това, което установявам като жител, академик и свещеник е
недесциплинираното, невежото и безотговорното отношение към казуса
в разнообразни кръгове на обществото.
Тъй като специалността ми е ангажирана с това да се срещам с хора, които имат вяра, или най-малко демонстрират, че имат вяра, или са свързани с този набожен феномен, било то учени, духовници или елементарни вярващи от цялото българско общество, съм на мнение, че в контраст на незнанието и безотговорността, те могат да се активизират и да подкрепят обществото, с цел да може то да прояви съответно отношение към изключителната обстановката в България в изискванията на пандемия. Настанаха времена на тествания и удостоверение освен за дълг, отговорност и човечност, само че и за вярата, разсъдъкът и мъдростта на всеки един от нас, жителите на България, християните в другите деноминации, както и всички останали религии показани в страната.
Смятам изрично, че в този миг на международна рецесия и пандемия се открива развой на избистряне на човешките полезности и активизиране на избавителни ограничения за всеки човек, за които Църквата, като Богочовешки организъм от една страна и като институция - от друга, би трябвало най-добре да осъзнава и да реагира съответно, както се споделя в една от нашите молебствия " Церкви и Отечество на пользу " (в изгода на Църквата и Отечеството).
По отношение на Църквата и проблемите, които се отнасят до нейната богослужебна процедура, обвързвана с най-великото свещенодействие - Евхаристията и най-важното за живота на християните - Причастието, е належащо да бъде проявен здрав разсъдък и съответни дейности, с цел да може то да бъде осъществявано и употребявано в изключителни обстановки, в изискванията на пандемия, война или естествени бедствия, по способи планувани в църковно-каноничните и литургико-пастирски избрания и особености.
Поради наложилите се незабавни и изключителни ограничения за запазване на човешкия живот
Църквата е призована да излезе с съответни и бързи решения, които да са в интерес на цялото общество, на всички жители, без значение от тяхната вероизповед, и на своите вярващи в частност. Момент, в който в случай че се наложи, би трябвало да се вземат незабавни решения за пригаждане даже на богослужебния обред, в една нова и то изключителна обстановка, за предпазването на здравето на народа и запазването на мир и успокоение в обществото.
Практика на Църквата познава всеобщите изтребвания на милиони хора по света, подбудени от войни, социо-политически проблеми, заболявания и пандемии. Но Църквата, като хилядолетна пазителка на делото на Иисус Христос, е приспособявала своите ритуали в такива изключителни обстановки за запазването на живота и здравето на всички вярващи. В Православната традиция това е подготовката и раздаването на " изсъхнало Причастие " ( " запасни Дарове " ), отслужването на Преждеосвещената литургия, на Елеосвещението, които се правят за нуждаещите се, заболели, страдащи и умиращи християни, което може да се направи и в по-тесен кръг, даже отвън храма, с преместване на Даровете от свещениците там, където се намират вярващите, с цел да бъдат те причастени, съгласно изискванията и практиката, и да се запазят всички останали. Затова даже сега Църквата знае по какъв начин да се постъпи и би трябвало да прояви воля и предпочитание да засилва своите свещенослужители в реализирането на този развой.
Що се отнася до публикувания проблем с практиката на причастяването, то би трябвало да е ясно, че всяка поместна процедура на Църквата на Изток и на Запад има особености на причастяването, които са общи в литургичната им и догматическа същина - причастяване с Тялото и Кръвта Христови, само че разнообразни в пастирската и дисциплинарна процедура - с един потир, с повече от един потир, с лъжичка, единствено с ръце, с причастни кърпи или без и така нататък Тези литургичните практики на Църквата са местни обичаи и те могат, и би трябвало да се употребяват в естествени условия за живот, само че в условия на рискови обстановки и
изключително състояние, в което за първи път живеем, Църквата би трябвало да прояви схващане
и да дефинира най-хубавия метод за своята избавителна задача в обществото в този момент, като даде съответни и безвредни правила, съобразени с условията в миг на пандемия. Такива правила бяха към този момент въведени в множеството Поместни православни църкви, които плануват строги ограничения - отсрочване или прекъсване на богослуженията на закрито, при огромни празници отслужване на литургиите навън, причастяване със " изсъхнало Причастие ", молитвите да се вършат в частни условия и то единствено от клира, без наличието на народа, като се предават непосредствено в онлайн в интернет, и така нататък
Развитието на богослужебния обред е станало с течение на епохи и неговото многообразие, каквото виждаме на Изток и на Запад, е в резултат на справедливи фактори, наложени в историята на човечеството и останали в приложимост до през днешния ден. Но в условия на обективно наложени усложнения, свързани с военни дейстия, всеобщи болести, пандемии, гонения и други, заради застрашаване на живота на всички, е било несвоевременно и неловко в такива условия да се прави нормалната Литургия вътре в храмовете (в нашата традиция - Златоустова и Василиева) и обвързваните с нея публични църковни богослужения. Това довело и до смяна в практиката за причастяването на християните (особено на заболели и страдащи), отвън храмовете, в домашни услови, изключително по време на Великия пост, а и в другите постни интервали, единствено със " запасните Дарове ". Църквата приказва и за интервал на така наречен " Литургия след Литургията ", т.е. непрекъснато плодородно деяние на Причастието за всички присъстващи или отсъстващи в храма, или отвън него.
Ако се появи тази потребност, и се наложи ограничение на събиране на публични религиозни места (като храмовете) в този миг, не е належащо практиката да се анулира изцяло, а както беше упоменато, може да се ограничи,
да се премине към подготовка и разпределяне на " изсъхнало Причастие " при незабавни случаи
и то персонално за ограничение на контактите и публичната сигурност, по този начин както лекарите реагират в изискванията на пандемия. На всяка Литургия отслужвана по време на Страстната седмица на Велики четвъртък се приготвя и освещава подобен спомагателен " агнец ", който да бъде употребен в такива незабавни моменти. Сега в множеството храмове на България би трябвало да има такива " запасни Дарове " и епархийските архиереи са наясно с това.
Що се отнася до българската история, в случай че се се обърнем към събитията по време на Първата и Втората международна война ще забележим, че някои храмове е трябвало да бъдат затворени, някои даже са били бомбардирани, доста от тях унищожени. Според сведенията даже Патраршеската катедрала " Св. Александър Невски " приключва своето публично свещенодействие, църковната утвар е изнесена за предпазване в Рилския манастир, античният храм " Света София " е потърпевш от бомбардировките, както и доста други свещени места. Но Църквата е траяла да съществува и до ден сегашен помни тези тежки интервали. Със сигурност е имало интервали на ограничение на богослужението и възбрана за неговото осъществяване, само че по-късно Българската православна черква е съумяла да възвърне всичко, съгласно църковния ред и богослужебните правила.
Несъмнено българският народ не е доста осведомен с тези характерни неща, с изключение на практикуващите християни, които статистически не са толкоз доста, тук не включваме всички тези, които са номинални християни по документ и не се интересуват от тази процедура. Т.е. статистически видяно,
Църквата има ресурсите да извърши този собствен публичен и цивилен дълг
за всички нуждаещи се без това да е тестване на вярата, което е нещо интимно и персонално, като се призове да няма основаване на апокалиптично въодушевление и суматоха. С две думи: Църквата е дебитор на народа и би трябвало в този миг да помогне с всички свои духовни и овчарски благоприятни условия. Принципът в този момент би трябвало да бъде - не народът да пристигна в Църквата, а Църквата да иде при народа.
От каноническа и литургична църковна позиция причастяването е комплициран развой, който може да бъде осъществен сполучливо, без последици за здравето на причастяващите се, само и единствено в случай че бъде осъществен със силата на вярата в чудотворното и божествено плодородно деяние на Христовите Дарове " за излекуване и избавление на душата и тялото ". Но от медицинско-санитарна позиция, в интервали на изключители здравоохранителни ограничения и предотвратяване от всеобщи болести, е наложително деликатното потребление и запазване на богослужебните съсъди - потир, дискос, лъжичка и причастни кърпи. Някои модерни Православни църкви предлагат след потребяването (изпиването) на Причастието от страна на свещенослужителите, употребяваните богослужебни съсъди да бъдат обширно измивани с гореща вода, алкохол или други дезинфектанти, а причастната забрадка, с която се обтриват устните на причастяващите се, да бъде също дезинфекцирана, по-често изпирана и деликатно изгладена на висока температура или да се употребяват еднократни лъжички и еднократни салфетки. Такива дребни детайлности във връзка с хигиената не са нещо суетно или излишно, в противен случай - грижите към тези най-важни литургични детайли е външната форма на вътрешната религия и поклонение към Светинята.
Т.е. външните детайли (прибори) нямат догматически и каноничен темперамент,
защото не са директно свързани с вероизповедта, която се основава на Евангелските истини, свързвани с догматическите избрания на Вселенските и Поместните събори на Църквата във връзка с вярата в Светата Троица, в Иисус Христос, в Светия Дух и така нататък, те даже не се отнасят и до веществата (материата, естеството), които се използват за осъществяване на светата Евхаристия - хлябът, виното и водата, а са подбудени от живота на християните и техните потребности.
Ако влезем в хипотезата, в изискванията на неспособност за присъединяване в богослужението, ние знаем че Иисус Христос дава верния път при срещата си със самарянката, като споделя, че поклонението на Бога би трябвало да става с дух и истина: " Бог е дух: и тия, които Му се покланят, би трябвало да се покланят с дух и с истина " (Евангелие от Йоан 4:24), тъй като Божията берекет не се лимитира на несъмнено място и в избрани географски граници. Така отвън стандартите на традицията е и непрекъснатата битка на Христос срещу фарисеите и техните законнически правила за живот и религия, които чели и тълкували безусловно Писанието, а не духовно, откъдето идва и християнският апел, съгласно който " съботата е направена за индивида, а не индивидът за съботата " (Евангелие от Марк 2:27) - т.е.
законът е основан за индивида, с цел да му служи в неговия живот, а не индивидът за закона.
Съвременни богослови и духовници (сред които от Вселенската патриаршия, от Българската православна черква, от Руската православна черква, от Гръцката православна черква, от Румънската православна черква, от Сръбската православна черква, от Албанската православна черква, от Македонската православна църква), дадоха своите съответни позиции и означават, че за Църквата няма безизходици в нейното пастирско дело и духовността ѝ не е еднопосочен път, той се развива и се преценява с обективните условия. Нашето служение в интервал на рецесия през днешния ден е като в интервал на война - случаите на ковид в нашата страна нарастват и безспорно доста вярващи са носители на вируса. Затова демонстрация на върховен хуманизъм и великодушие, а и на висша форма на религия, е не да се тъпчем в храмовете, с цел да покажем какъв брой сме здрави и неподатливи на болестта, а да останем по домовете си - всички ние и изключително дребните деца и възрастните.
Трябва да се премине от общото към частното, в името на общото богатство и запазването на достолепието и правата на всеки човек - да се съблюдават рекомендациите, които са законово постановени в интервал на извърнредно състояние, да се извършват предписанията, които дават държавните чиновници и учените. Това е съображение
да останем по домовете си в нашата " домашна Църква ", да възстановим връзките
с членовете на фамилията си, да играем с децата си, да приказваме и поддържаме връзка между тях, да се молим и да бъдем в персонална връзка с Бога. Които проявят равнодушие към спазването на тези заповеди, безконтролно обикалят по улиците и се срещат с разнообразни хора, те ще причинят премеждия и тяхното отношение като християни е безконтролно и пагубно както за душите, по този начин и за телата, и това е очевидна демонстрация на грях.
Не би трябвало християните да мислят, че неглежирайки личната си и публичната хигиена, трансформирайки се в модерни пустиножители или мъченици, е демонстрация на мощна религия и благочестие, а в противен случай - изява на безхаберие, безнаказаност и духовна хубост. Поради това, без значение от традицията, Църквата би трябвало да работи съответно в този миг и да резервира здравето на всички, в случай че би трябвало и с риск да ограничи богослужението за избран интервал от време. По отношение на гражданската позиция на Българската православна черква пристигна време, в което в действителност би трябвало да покаже на дело " Церкви и Отечеству на пользу ", което въпреки и не доста ясно, само че се открива в посланията и обръщенията на някои митрополити. Трябва, обаче, да бъде ясно и изрично, тъй като българският народ не схваща някои учредения и има право да пита и да изисква. Не е задоволително просветен в това отношение и липсва модерна обосновка за живота на християните в това модерно общество, изключително в спешни обстановки като тази, в която се намираме. Затова би било добре в такива моменти на рискова духовна потребност всички свещенослужители да излязат от своя " богослужебен комфорт ", обезпечен вътре в храма, и да покажат потребни каузи към обществото, както го вършат медицинските служащи, държавните органи и учителите, които се грижат както за опазване на живота на жителите, по този начин и за опазване на образователния развой в условия на изключителна обстановка. Времената са такива и ние би трябвало да действаме съгласно тях тъкмо, с цел да да пазим Христовото стадо живо и крепко.
В доста страни освен католически, само че и православни, и в страни с превес на други религии и деноминации,
бяха затворени религиозните домове и храмовете или оставени отворени, без да се задължава наличието
на народа в тях, на други места към момента има апели това да се направи, за спокоен и кротичък живот на всички, в усамотение, молитва в домашни условия и духовна зоркост в услуга на общото богатство.
Ето заради това в такива времена е добре да се прояви примирение, самообладание и великодушие в името на Бога и в името на народа. В момента никой не би трябвало да демонстрира какъв брой е набожен и да бъде горделив от това, хуманността да не бъде замествана със самолюбие, тъй като никой не може да бъде извънредно убеден в своята безпогрешност. Много от вярващите сега не са съответни на създалата се обстановка. Правят се исторически ретроспекции, хвърлят се думи се в есхатологичното бъдеще. Но свидетелството на вярата не трябва да се натрапва. В момента има един факт - има пандемия, проблем при който би трябвало да се следват разпоредбите, които постанова страната.
Смятам, че това миг, в който е добре Църквата да се съобрази с страната, да бъде в синхрон с нея, с цел да резервира народа, а не да бъде упрекната в нихелизъм и нехуманност. Да се създадат богослужебния в стеснен църковен кръг и при съответния ред, да се приведе към съблюдаване на църковната дисциплинираност в условия на изключителна обстановка и на духовна война, тъй като човечеството е в рецесия, връгът е незабележим и Църквата знае какво е това. В историята има доста сходни случаи и постоянно е имало позволение на проблемите, само че би трябвало воля, разсъдък и дейности, а не теоретични постановки и демонстрация на нравствен нарцисизъм, които нямат никакво отношение в настоящия миг, изключително при изключително състояние в страната и по света.
Принципът е: вярвай със сърцето, действай с разсъдъка!
Считам за нравствен, професионален и цивилен дълг да насоча вниманието на читателите към най-належащите проблеми сега в България, за църковната и публичната позиция, за вярващите и за целите в този миг на пандемия и изключително състояние в страната и света.
Това ми даде мотив, като актуален богослов, да прегледам и осмисля нещата, свързани както с вярата в нейното духовно измерение, по този начин и с практическата опция да изразим вярата си намерено в този под напрежение миг за човечеството. В този подтекст имах опция да прегледам, от една страна - изворите, историята, на литургичните практиките и духовните директиви на десетки йерарси на Православната черква по света, а от друга - някои исторически, литургични, духовно-пастирски и църковно-канонични аспекти, с цел да се опитам да дам отговор на някои зачестили измежду вярващите въпроси, които доста духовници и практикуващи православни християнин си задават в тези напрегнати дни на безпокойствие, както и да предложа някакъв аргументиран вид за бъдещо допустимо разрешаване на тези проблеми за богослужебна изясненост за духовниците и пастирска разтуха за народа.
Нещата в България са съществени, само че на българина му е " като на филм ". Това, което установявам като жител, академик и свещеник е
недесциплинираното, невежото и безотговорното отношение към казуса
в разнообразни кръгове на обществото.
Тъй като специалността ми е ангажирана с това да се срещам с хора, които имат вяра, или най-малко демонстрират, че имат вяра, или са свързани с този набожен феномен, било то учени, духовници или елементарни вярващи от цялото българско общество, съм на мнение, че в контраст на незнанието и безотговорността, те могат да се активизират и да подкрепят обществото, с цел да може то да прояви съответно отношение към изключителната обстановката в България в изискванията на пандемия. Настанаха времена на тествания и удостоверение освен за дълг, отговорност и човечност, само че и за вярата, разсъдъкът и мъдростта на всеки един от нас, жителите на България, християните в другите деноминации, както и всички останали религии показани в страната.
Смятам изрично, че в този миг на международна рецесия и пандемия се открива развой на избистряне на човешките полезности и активизиране на избавителни ограничения за всеки човек, за които Църквата, като Богочовешки организъм от една страна и като институция - от друга, би трябвало най-добре да осъзнава и да реагира съответно, както се споделя в една от нашите молебствия " Церкви и Отечество на пользу " (в изгода на Църквата и Отечеството).
По отношение на Църквата и проблемите, които се отнасят до нейната богослужебна процедура, обвързвана с най-великото свещенодействие - Евхаристията и най-важното за живота на християните - Причастието, е належащо да бъде проявен здрав разсъдък и съответни дейности, с цел да може то да бъде осъществявано и употребявано в изключителни обстановки, в изискванията на пандемия, война или естествени бедствия, по способи планувани в църковно-каноничните и литургико-пастирски избрания и особености.
Поради наложилите се незабавни и изключителни ограничения за запазване на човешкия живот
Църквата е призована да излезе с съответни и бързи решения, които да са в интерес на цялото общество, на всички жители, без значение от тяхната вероизповед, и на своите вярващи в частност. Момент, в който в случай че се наложи, би трябвало да се вземат незабавни решения за пригаждане даже на богослужебния обред, в една нова и то изключителна обстановка, за предпазването на здравето на народа и запазването на мир и успокоение в обществото.
Практика на Църквата познава всеобщите изтребвания на милиони хора по света, подбудени от войни, социо-политически проблеми, заболявания и пандемии. Но Църквата, като хилядолетна пазителка на делото на Иисус Христос, е приспособявала своите ритуали в такива изключителни обстановки за запазването на живота и здравето на всички вярващи. В Православната традиция това е подготовката и раздаването на " изсъхнало Причастие " ( " запасни Дарове " ), отслужването на Преждеосвещената литургия, на Елеосвещението, които се правят за нуждаещите се, заболели, страдащи и умиращи християни, което може да се направи и в по-тесен кръг, даже отвън храма, с преместване на Даровете от свещениците там, където се намират вярващите, с цел да бъдат те причастени, съгласно изискванията и практиката, и да се запазят всички останали. Затова даже сега Църквата знае по какъв начин да се постъпи и би трябвало да прояви воля и предпочитание да засилва своите свещенослужители в реализирането на този развой.
Що се отнася до публикувания проблем с практиката на причастяването, то би трябвало да е ясно, че всяка поместна процедура на Църквата на Изток и на Запад има особености на причастяването, които са общи в литургичната им и догматическа същина - причастяване с Тялото и Кръвта Христови, само че разнообразни в пастирската и дисциплинарна процедура - с един потир, с повече от един потир, с лъжичка, единствено с ръце, с причастни кърпи или без и така нататък Тези литургичните практики на Църквата са местни обичаи и те могат, и би трябвало да се употребяват в естествени условия за живот, само че в условия на рискови обстановки и
изключително състояние, в което за първи път живеем, Църквата би трябвало да прояви схващане
и да дефинира най-хубавия метод за своята избавителна задача в обществото в този момент, като даде съответни и безвредни правила, съобразени с условията в миг на пандемия. Такива правила бяха към този момент въведени в множеството Поместни православни църкви, които плануват строги ограничения - отсрочване или прекъсване на богослуженията на закрито, при огромни празници отслужване на литургиите навън, причастяване със " изсъхнало Причастие ", молитвите да се вършат в частни условия и то единствено от клира, без наличието на народа, като се предават непосредствено в онлайн в интернет, и така нататък
Развитието на богослужебния обред е станало с течение на епохи и неговото многообразие, каквото виждаме на Изток и на Запад, е в резултат на справедливи фактори, наложени в историята на човечеството и останали в приложимост до през днешния ден. Но в условия на обективно наложени усложнения, свързани с военни дейстия, всеобщи болести, пандемии, гонения и други, заради застрашаване на живота на всички, е било несвоевременно и неловко в такива условия да се прави нормалната Литургия вътре в храмовете (в нашата традиция - Златоустова и Василиева) и обвързваните с нея публични църковни богослужения. Това довело и до смяна в практиката за причастяването на християните (особено на заболели и страдащи), отвън храмовете, в домашни услови, изключително по време на Великия пост, а и в другите постни интервали, единствено със " запасните Дарове ". Църквата приказва и за интервал на така наречен " Литургия след Литургията ", т.е. непрекъснато плодородно деяние на Причастието за всички присъстващи или отсъстващи в храма, или отвън него.
Ако се появи тази потребност, и се наложи ограничение на събиране на публични религиозни места (като храмовете) в този миг, не е належащо практиката да се анулира изцяло, а както беше упоменато, може да се ограничи,
да се премине към подготовка и разпределяне на " изсъхнало Причастие " при незабавни случаи
и то персонално за ограничение на контактите и публичната сигурност, по този начин както лекарите реагират в изискванията на пандемия. На всяка Литургия отслужвана по време на Страстната седмица на Велики четвъртък се приготвя и освещава подобен спомагателен " агнец ", който да бъде употребен в такива незабавни моменти. Сега в множеството храмове на България би трябвало да има такива " запасни Дарове " и епархийските архиереи са наясно с това.
Що се отнася до българската история, в случай че се се обърнем към събитията по време на Първата и Втората международна война ще забележим, че някои храмове е трябвало да бъдат затворени, някои даже са били бомбардирани, доста от тях унищожени. Според сведенията даже Патраршеската катедрала " Св. Александър Невски " приключва своето публично свещенодействие, църковната утвар е изнесена за предпазване в Рилския манастир, античният храм " Света София " е потърпевш от бомбардировките, както и доста други свещени места. Но Църквата е траяла да съществува и до ден сегашен помни тези тежки интервали. Със сигурност е имало интервали на ограничение на богослужението и възбрана за неговото осъществяване, само че по-късно Българската православна черква е съумяла да възвърне всичко, съгласно църковния ред и богослужебните правила.
Несъмнено българският народ не е доста осведомен с тези характерни неща, с изключение на практикуващите християни, които статистически не са толкоз доста, тук не включваме всички тези, които са номинални християни по документ и не се интересуват от тази процедура. Т.е. статистически видяно,
Църквата има ресурсите да извърши този собствен публичен и цивилен дълг
за всички нуждаещи се без това да е тестване на вярата, което е нещо интимно и персонално, като се призове да няма основаване на апокалиптично въодушевление и суматоха. С две думи: Църквата е дебитор на народа и би трябвало в този миг да помогне с всички свои духовни и овчарски благоприятни условия. Принципът в този момент би трябвало да бъде - не народът да пристигна в Църквата, а Църквата да иде при народа.
От каноническа и литургична църковна позиция причастяването е комплициран развой, който може да бъде осъществен сполучливо, без последици за здравето на причастяващите се, само и единствено в случай че бъде осъществен със силата на вярата в чудотворното и божествено плодородно деяние на Христовите Дарове " за излекуване и избавление на душата и тялото ". Но от медицинско-санитарна позиция, в интервали на изключители здравоохранителни ограничения и предотвратяване от всеобщи болести, е наложително деликатното потребление и запазване на богослужебните съсъди - потир, дискос, лъжичка и причастни кърпи. Някои модерни Православни църкви предлагат след потребяването (изпиването) на Причастието от страна на свещенослужителите, употребяваните богослужебни съсъди да бъдат обширно измивани с гореща вода, алкохол или други дезинфектанти, а причастната забрадка, с която се обтриват устните на причастяващите се, да бъде също дезинфекцирана, по-често изпирана и деликатно изгладена на висока температура или да се употребяват еднократни лъжички и еднократни салфетки. Такива дребни детайлности във връзка с хигиената не са нещо суетно или излишно, в противен случай - грижите към тези най-важни литургични детайли е външната форма на вътрешната религия и поклонение към Светинята.
Т.е. външните детайли (прибори) нямат догматически и каноничен темперамент,
защото не са директно свързани с вероизповедта, която се основава на Евангелските истини, свързвани с догматическите избрания на Вселенските и Поместните събори на Църквата във връзка с вярата в Светата Троица, в Иисус Христос, в Светия Дух и така нататък, те даже не се отнасят и до веществата (материата, естеството), които се използват за осъществяване на светата Евхаристия - хлябът, виното и водата, а са подбудени от живота на християните и техните потребности.
Ако влезем в хипотезата, в изискванията на неспособност за присъединяване в богослужението, ние знаем че Иисус Христос дава верния път при срещата си със самарянката, като споделя, че поклонението на Бога би трябвало да става с дух и истина: " Бог е дух: и тия, които Му се покланят, би трябвало да се покланят с дух и с истина " (Евангелие от Йоан 4:24), тъй като Божията берекет не се лимитира на несъмнено място и в избрани географски граници. Така отвън стандартите на традицията е и непрекъснатата битка на Христос срещу фарисеите и техните законнически правила за живот и религия, които чели и тълкували безусловно Писанието, а не духовно, откъдето идва и християнският апел, съгласно който " съботата е направена за индивида, а не индивидът за съботата " (Евангелие от Марк 2:27) - т.е.
законът е основан за индивида, с цел да му служи в неговия живот, а не индивидът за закона.
Съвременни богослови и духовници (сред които от Вселенската патриаршия, от Българската православна черква, от Руската православна черква, от Гръцката православна черква, от Румънската православна черква, от Сръбската православна черква, от Албанската православна черква, от Македонската православна църква), дадоха своите съответни позиции и означават, че за Църквата няма безизходици в нейното пастирско дело и духовността ѝ не е еднопосочен път, той се развива и се преценява с обективните условия. Нашето служение в интервал на рецесия през днешния ден е като в интервал на война - случаите на ковид в нашата страна нарастват и безспорно доста вярващи са носители на вируса. Затова демонстрация на върховен хуманизъм и великодушие, а и на висша форма на религия, е не да се тъпчем в храмовете, с цел да покажем какъв брой сме здрави и неподатливи на болестта, а да останем по домовете си - всички ние и изключително дребните деца и възрастните.
Трябва да се премине от общото към частното, в името на общото богатство и запазването на достолепието и правата на всеки човек - да се съблюдават рекомендациите, които са законово постановени в интервал на извърнредно състояние, да се извършват предписанията, които дават държавните чиновници и учените. Това е съображение
да останем по домовете си в нашата " домашна Църква ", да възстановим връзките
с членовете на фамилията си, да играем с децата си, да приказваме и поддържаме връзка между тях, да се молим и да бъдем в персонална връзка с Бога. Които проявят равнодушие към спазването на тези заповеди, безконтролно обикалят по улиците и се срещат с разнообразни хора, те ще причинят премеждия и тяхното отношение като християни е безконтролно и пагубно както за душите, по този начин и за телата, и това е очевидна демонстрация на грях.
Не би трябвало християните да мислят, че неглежирайки личната си и публичната хигиена, трансформирайки се в модерни пустиножители или мъченици, е демонстрация на мощна религия и благочестие, а в противен случай - изява на безхаберие, безнаказаност и духовна хубост. Поради това, без значение от традицията, Църквата би трябвало да работи съответно в този миг и да резервира здравето на всички, в случай че би трябвало и с риск да ограничи богослужението за избран интервал от време. По отношение на гражданската позиция на Българската православна черква пристигна време, в което в действителност би трябвало да покаже на дело " Церкви и Отечеству на пользу ", което въпреки и не доста ясно, само че се открива в посланията и обръщенията на някои митрополити. Трябва, обаче, да бъде ясно и изрично, тъй като българският народ не схваща някои учредения и има право да пита и да изисква. Не е задоволително просветен в това отношение и липсва модерна обосновка за живота на християните в това модерно общество, изключително в спешни обстановки като тази, в която се намираме. Затова би било добре в такива моменти на рискова духовна потребност всички свещенослужители да излязат от своя " богослужебен комфорт ", обезпечен вътре в храма, и да покажат потребни каузи към обществото, както го вършат медицинските служащи, държавните органи и учителите, които се грижат както за опазване на живота на жителите, по този начин и за опазване на образователния развой в условия на изключителна обстановка. Времената са такива и ние би трябвало да действаме съгласно тях тъкмо, с цел да да пазим Христовото стадо живо и крепко.
В доста страни освен католически, само че и православни, и в страни с превес на други религии и деноминации,
бяха затворени религиозните домове и храмовете или оставени отворени, без да се задължава наличието
на народа в тях, на други места към момента има апели това да се направи, за спокоен и кротичък живот на всички, в усамотение, молитва в домашни условия и духовна зоркост в услуга на общото богатство.
Ето заради това в такива времена е добре да се прояви примирение, самообладание и великодушие в името на Бога и в името на народа. В момента никой не би трябвало да демонстрира какъв брой е набожен и да бъде горделив от това, хуманността да не бъде замествана със самолюбие, тъй като никой не може да бъде извънредно убеден в своята безпогрешност. Много от вярващите сега не са съответни на създалата се обстановка. Правят се исторически ретроспекции, хвърлят се думи се в есхатологичното бъдеще. Но свидетелството на вярата не трябва да се натрапва. В момента има един факт - има пандемия, проблем при който би трябвало да се следват разпоредбите, които постанова страната.
Смятам, че това миг, в който е добре Църквата да се съобрази с страната, да бъде в синхрон с нея, с цел да резервира народа, а не да бъде упрекната в нихелизъм и нехуманност. Да се създадат богослужебния в стеснен църковен кръг и при съответния ред, да се приведе към съблюдаване на църковната дисциплинираност в условия на изключителна обстановка и на духовна война, тъй като човечеството е в рецесия, връгът е незабележим и Църквата знае какво е това. В историята има доста сходни случаи и постоянно е имало позволение на проблемите, само че би трябвало воля, разсъдък и дейности, а не теоретични постановки и демонстрация на нравствен нарцисизъм, които нямат никакво отношение в настоящия миг, изключително при изключително състояние в страната и по света.
Принципът е: вярвай със сърцето, действай с разсъдъка!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ