Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име

" Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име Понго и Мисис Понго. (Мисис прибави името на Понго към своето след женитбата, само че множеството хора й викаха единствено Мисис.) Те имаха щастието да имат млада двойка индивиди на име мистър и мисис Душкинг – благи, послушни и рядко умни, съвсем колкото кучета. Много разбираха от лай – да вземем за пример лаят, означаващ „ Навън, апелирам! ”, „ Вътре, апелирам! ”, „ Побързайте с обяда ми! ” и „ Какво ще кажете за една разходчица? ”. А когато не ги разбираха, постоянно се досещаха – в случай че ги погледнеш изразително или ги подращиш с нетърпелива лапа. Както доста други обичани хора, и те имаха вяра, че са притежатели на кучетата си, вместо да си дадат сметка, че в действителност кучетата ги имат. Понго и Мисис намираха това за прочувствено и занимателно и оставяха питомците си да си фантазират, че са прави. "

Доуди Смит, из " 101 далматинци "

Може и да не сте чели „ 101 далматинци ”, само че все в миналото сте били притежавани я от някой нагъл псе, я от добродушна котка или гладно папагалче (разместете прилагателните съгласно случая). Аз персонално съм горда благосъстоятелност на три жълти мустакати царици и като такава – почетна котка.

А всеки, който е бил в миналото почетно животно, знае, че любимецът му е персона не по-малко от всеки различен член на фамилията. Личност със своя темперамент, със своите особености и привички и – обратно на това, в което ни убеждават доста религиозни водачи – със своя психика. Векове и хилядолетия индивидът си пробива път през живота един до друг с животното и се научава да го схваща, да поддържа връзка с него и да си съжителстват. Но разширението на личната ни среда за живот последователно изтласка косматите и пернатите ни другари някъде по периферията на битието и последният им бастион стана... личният ни хол.

Кучето, котката и папагалчето се оказаха мохиканите, които оцеляха в битката за територия. Приемаме ги за даденост дотам, че рядко се замисляме – а удобно ли им е? Добре ли се усещат в една толкоз нетипична за типовете им среда? Нужно ли им е нещо друго с изключение на постоянната паничка с храна и разходката след вечеря? Вижте единствено поговорките ни – „ Ще му мине като на куче ”, „ Котките имат девет живота ”... Свикнали сме да мислим, че животните се оправят сами с проблемите си. Но по този начин ли е в действителност? През последните години ветеринари от по-„ глезените ” народи започнаха да се вглеждат в нещо, което за множеството от нас още

звучи в действителност като глезотия – животинската душeвност.

Често се случва да намираме животното си нетърпимо поради някакво необичайно държание, което разрушава комфорта ни и статуса на дребосъка като комфортен домакински аксесоар. Котката пишка в обувките на гостите, кучето лае нетърпимо, папагалът си скубе перата със самоубийствена гняв...

А питате ли се за какво е по този начин? Единственият метод на животното – както и на дребното дете – да показа с вас, че нещо не е наред, че нещо страда, е като работи. Американската ветеринарка и специалист по четиринога психика Карол Уилбърн се е специализирала най-много в терапия на стопаните. Нейната цел е да изясни съответно на уплашените хора, че обичаното им животно приказва на личен език за своите си скотски паники. И най-важното – този език може да бъде свестен.

„ Когато се преместите в нов дом или в дома ви се появи нов човек, котките и кучетата може да се почувстват самотни, депресирани или гневни – разяснява тя. – При доста животни следим и признаци на посттравматичен стрес – след интервенция да вземем за пример или след сериозна витална смяна.

Всичко това се показва в извънредно държание

– те отхвърлят храна или вървят по потребност на „ неверните ” места, атакуват хора или животни и унищожават мебелите. ”

Един от необикновените случаи на Уилбърн получава и извънредно позволение. Котката на една от клиентките й стартира неудържимо да „ плаче ” след сватбата на стопанката си. Месеци наред животното изпада в пристъпи на писък и мяукане и безусловно побърква хората към себе си. След като разпитва клиентката за обстановката и измененията в живота й, терапевтката осъзнава, че евентуално животното се усеща изоставено и ревнува. Препоръката й би смаяла не един българин – тя поучава дамата да купи “кенгуру ” за бебе и да разнася писаната покрай гърдите си, когато прави къщната работа. Чудно, само че чудото става – след интервал на прекратяване на близостта котката се успокоява и приема новия брачен партньор.

Ревността може да се показва и по различен метод – в дребни отмъщения като вървене по потребност в обувките или върху леглото да вземем за пример, или безапелационен отвод от милувки, заслужен за капризна флиртаджийка. Не мислете, че животното битува в собствен свят на „ долния етаж ” на жилището – не, то живее във вашия свят и взе участие както може. Усетите ли нещо извънредно, съветът на психолозите е елементарен – засилете лъча на вниманието и нежността към своя домакински любим, приобщавайте го към компанията, която го кара да се усеща подценен, и рано или късно мирът у дома ще се възвърне. Прост образец от личното ми свърталище – когато Златка роди своите две котенца, тя се трансформира в ревностна майка героиня, която видимо не допускаше никого до дребните си – фучеше, цупеше се и пишкаше неудържимо върху килима.

На пръв взор – майчински инстинкт за отбрана на потомството.

Постепенно обаче стана ясно, че не сигурността на котенцата е това, което я тревожи. Когато им обръщахме внимание, тя вперваше по човешки печален взор в нас, след което изпълняваше един и същи номер – тръскаше се и обръщаше демонстративно тил на дразнещата панорама. Или тикаше нос под ръката ми, галеща котенцата, и поемаше ласката върху себе си. Стана ясно, че се усеща отхвърлена – това са нейните котенца, обаче тя е нашето коте, искаше да каже тя. Когато с малко старания всяка игра и деликатност бе разпределена отмерено сред трите (животните имат необикновено възприятие за справедливост), нервите се уталожиха, прахът се слегна и през днешния ден към този момент Златка посреща всяко внимание към чедата си с добродушно мъркане.

Животинските психолози предизвестяват и че - също като хората - доста животни имат уплахи. Забелязали ли сте да вземем за пример, че кучето ви се крие под одеялото при всяка мълния? Нови изследвания демонстрират, че това е генетично наследена уплаха, която в миналото е предупреждавала предците им да потърсят несъмнено място пред стихия. Някои породи са по-склонни към такива паники – смелата немска овчарка е една от тях. Проблемът в тази ситуация е, че необяснимият боязън от някакъв тласък – това може да е тъмна стая, внезапни жестове, непознати любимци, избрани миризми – може да отключи експанзия у животното. Когато не знае за какво е изплашено или кой е отговорен,

то може да стане склонно да атакува под паника най-близкото до себе си –

неведнъж самите вас, а от време на време – самото себе си (като се ръфа или блъска в стените например). Какво да вършим? Общуването още веднъж е едно от най-хубавите решения, въпреки че не всеки от нас има нервите да потупва успокояващо изнервения псе, изключително когато стане настъпателен. Специалистите предлагат обаче и някои трикове. Например разсейващата игра – когато животното се изплаши, привлечете вниманието му с някакъв тласък – хвърлена пръчка, дърпане на въже или игра с топка. Добре е тя да стартира, преди суматохата изцяло да е обхванала животното. Следете за признаци на паника – внезапно повдигната глава, наострени уши, скимтене. Добре ще е и да угадите какво тъкмо тревожи животното ви и да сте готови при приближаване на опасността.