Доктор Неделя Щонова е извор на щастие и вдъхновение.Тя пусна

Доктор Неделя Щонова е извор на благополучие и ентусиазъм.

Тя пусна следващия си роман за положителното, което съществува.

Ето какво споделя тя:

С неспокойствие … желая да кажа …

Доброто още е живо.

Медицината в никакъв случай не е била единствено просвета. Тя постоянно е била роман за човешката чупливост, за чудото на възобновяване, за неведомите пътища, по които мозъкът, духът и тялото намират своя път обратно към живота.

Да бъдеш лекар означава да се потопиш в непознатите истории, да ги приемеш като свои, да схванеш, че всяка диагноза е орис, че зад всяко болно сърце има човек, който в миналото е бил дете … с фантазии …

Днес желая да изразя респект към тези, които не просто практикуват медицина, а въплъщават нейната същина.

Д-р Георги Горанов - шеф на Отделението по Инвазивна Кардиология в УМБАЛ “Свети Георги ” - Пловдив, почетен с титлата Лекар на годината. Във време, когато купите се обезценяват, неговата значи нещо рядко … майсторство, лоялност, чест, професионализъм, емпатия!

Доц. доктор Кирил Атлиев. Началникът на Спешното. Място, където времето се свива до няколко секунди. Където всичко е борд … на живота, на гибелта, на вероятното и невъзможното. Той стои на този борд всеки ден.

И от все сърце желая да благодаря на един младеж, който ме трогна и респектира надълбоко. Никола Дойчев - студент медицина, шести курс. Младостта нормално бяга от болката, само че той избира да върви към нея:

- Мястото ми е тук, в шокова зала, при лекарите, в Спешната помощ. Тук съм от първи курс.

В тези думи има нещо толкоз красиво, съвсем поетично. Изборът да се грижиш за другите. Да раздаваш времето си, съня, себе си, с цел да може някой различен да продължава напред. В свят, който предизвиква лесните пътища, този човек избира най-трудния.

Сега … когато все по-често ни се коства, че губим посока …

Много желая да споделя, че доброто още е живо.

Някога един мой пациент ми сподели:

- Не помня лицето на лекаря, който ме избави. Не помня дали имаше бръчки, дали носеше очила. Но помня ръката му. Помня, че беше топла. Помня, че стисна моята ръка, когато потъвах. И тогава усетих, че към момента ме има. Че към момента някой ме държи тук. Не ме попита кой съм. Не ме попита дали съм бил добър човек, дали заслужавам втори късмет. Просто беше там. В мига, когато въздухът натежаваше, когато границите се размиваха, когато животът и гибелта бяха две лица на едно и също нещо. Аз му повярвах. Не тъй като даде обещание, че ще оцелея. Не тъй като сподели, че всичко ще бъде наред. А тъй като неговата топла ръка ми сподели всичко, което думите не могат:

- Аз съм тук, до теб. Ще се боря за теб. И дружно с теб.

И да! Има такива прекрасни лекари, които са до теб! Точно когато би трябвало.

Днес. Излизам от скенера. И виждам пред скенера един човек в количката си. Очите му ме намират в пространството. Той се вълнува. Маха с ръце, пламва от някакво вътрешно огънче:

- Д-р Щонова, единствено по малкия екран Ви виждам. Сега... онлайн! Направете предаване за “Съдова хирургия ” на УМБАЛ “Свети Георги ” - Пловдив. Те ми избавиха живота!

И след това, с глас на човек, който знае какво е да живееш след края, добави:

- Е … нямам крайник …

Посочва надолу.

Където нещо е изчезнало.

Където има нещо, което няма да се върне в никакъв случай.

Няма мъка.

Няма жалост.

Няма самосъжаление.

Гласът му е явен като звън на стъкло:

- Но вижте каква пролет се е задала на открито … Нямам крайник. Но имам пролет …

Нямам крайник. Но имам пролет.

Тези думи не са единствено за мен.

Те са за всеки, който е изгубил нещо.

Те са за всеки, който в миналото е мислил, че без част от себе си ще бъде по-малко жив.

Този човек сияеше.

А количката напълно не ми приличаше на количка... не беше количка … беше крило.

И с всяко придвижване летеше по-бързо и по-високо.

Към една невидима дребна зелена тревичка, която пробива през студената земя.

Защото животът не е това, което ти липсва.

Животът е това, което усещаш, когато вдигнеш глава и видиш, че небето е към момента там.

Всичко през днешния ден беше най-невероятната пролет.

И беше повече от знамение.

Беше вяра.

Благодаря!