И за Путин е по-важно на Вуте да му е зле
Доколкото въобще е по силите й, от години насам съветската външна политика цели разбиването на американския глобализъм, спринтирал по земното кълбо след разпада на Съюз на съветските социалистически републики и края на Студената война, и замяната на панамериканизмa в интернационалните връзки с многополюсен свят. И е допустимо Владимир Путин да види фантазията си осъществена.
Въпросът е, че Руската Федерация ще би трябвало да заплати висока цена, с цел да сбъдне въжделенията на ръководителя на Кремъл. Това не е учудващо, несъмнено, поради това, че в властническите страни - макар пропагандата, която ни убеждава в противоположното - не водачите работят за страните, а тъкмо наобратно: апаратът се редуцира до обслужващ личен състав и стартира да се грижи за благоденствието на своя водач. Затова и от ден на ден вместо Путин да бъде аксесоар на Русия, Русия се трансформира в аксесоар на Путин. Този вождизъм естествено не е оригиналност за страната, дала на историята Иван IV Грозни и Сталин.
Това, което може да бъде ново за Кремъл обаче е, равносметката, че Русия има какво да загуби от процесите, които релативизират американското въздействие по света и го вършат по-хетерогенен. Всъщност планът, съгласно който ползите на Съединени американски щати и Русия са въпрос на zero-sum game (игра с нулев резултат, в която облагата на един индивид е равна на загубата на друг), е извънредно съветски, руски и олицетворяващ това, което другояче Кремъл (и Пекин) назовават " нрав на Студената война ". Но по-важното е, че сходна логичност не е обезателно вярна.
Потенциалният преход на еднополюсен към нееднополюсен свят в действителност е подобен на пренос към ясно изразена двуполюсна дихотомия, американско-китайска (тя не може да бъде редуцирана до западно-източна, доколкото на Изток има страни като Индия, Япония, Австралия, които не виждат себе си в китайската сфера на влияние). Към тази двуполюсна дихотомия евентуално ще има външна страна от районни сили като Турция, Саудитска Арабия и Индия, опитващи се да балансират сред двете властови оси, групирали се към Вашингтон и Пекин. Тоест това ще е свят на 2 (САЩ, Китай) плюс 1 (регионални балансиращи сили), в който обаче сборът в никакъв случай не прави 3 (тоест той не е в последна сметка триполюсен или многополюсен).
Всъщност Русия като страна, която има нуклеарно оръжие, член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и с необятно въздействие по отношение на геополитическото си съседство като правоприемник на Съюз на съветските социалистически републики, върху което пространство да оказва мека и твърда мощ, можеше да бъде водач на тази група от трети балансиращи страни. И евентуално щеше да бъде подобен водач, в случай че Владимир Путин не бе скъсал връзките на Русия със Запада около войната, която той стартира с Украйна. Именно заради последното Москва е в режим на заличаване и на остатъчните й връзки с Европейски Съюз и Съединени американски щати. И това е основната разлика сред Русия и страните от балансиращата външна страна. Саудитска Арабия да вземем за пример продължава да закупува предпочитано американско въоръжение, до момента в който нейният максимален търговски сътрудник е Китай. Каквито и проблеми да има сред Турция и евроатлантическата общественост, Анкара продължава да бъде член на НАТО. Индия усилва размера на дипломатическо и военно партньорство освен със Съединени американски щати, само че и с сътрудниците на американците в Индо-пасифика като Япония и Австралия, до момента в който внимава да не допусне дефиниция на нейната интензивност като антикитайска. С други думи, столици като Риад, Анкара и Ню Делхи имат сред кого да балансират, тъй като - каквито и проблеми да имат в връзките си с Вашингтон и с Пекин - те не са " зачеркнали " нито една от тези две столици като източници на потребно външнополитическо взаимоотношение. За да балансира въздушните придвижвания на интернационалните връзки, всяка птица има потребност от две крила. Уви, съветската счупи едното си.
В този свят на двуполюсна дихотомия, парцелираща света на американски и китайски сфери на въздействие, Русия ще играе ролята на една от суровинните бази, които ще зареждат геополитическия план на Пекин с въглеводороди и с боен хардуер. Но естеството на партньорството сред Пекин и Москва ще бъде все по-ясно субординирано в интерес на първата столица. Последното ще докара както до компрометиране на суверенитета на Русия, по този начин и до ограничение на нейните външно-политически избори. Подобна взаимозависимост, несъмнено, не би касаела единствено Москва, доколкото тя е разумно разследване от всяко едно блоково разделяне в интернационалните връзки.
Нищо не свидетелства повече за този сюжет от естеството на ускореното партньорство сред Русия и Китай, изключително след започването на войната в Украйна. Именно след нейното пускане се усилва както размерът на търговски връзки сред Москва и Пекин (на стойност 190 млрд $ за 2022-ра, което е повишаване с 34% по отношение на предходната година ), по този начин и този на потреблението на китайска валута в неговото реализиране (в края на октомври месец предходната година търговията в рубли и юани се е нараснала 80 пъти по отношение на интервала, директно преди започването на спора в европейската страна, демонстрират данните на Reuters).
Сами по себе си тези трендове не могат да бъдат нито " положителни " или " неприятни " ; мотивите за скептицизъм за Москва са в детайлите. Един път, общоприетият проблем на Русия в икономическите връзки с Китай: в случай че Пекин е най-големият сътрудник на Москва, то Русия е 10-ият на Китай. Втори път, Поднебесната империята закупува съветски въглеводороди на намалени цени (покрай това, че Европейският съюз се диверсифицира енергийно). Трети път, руснаците занапред стартират да се сблъскват с " американски " проблем: операцията на стойностите на юана, която се реализира от Китай в комерсиалните връзки на страната. А всичко това значи едно: Пекин се възползва от затрудненото състояние на Путин, закупувайки повече за по-малко.
Докато руско-китайските връзки се развиват в тази посока, Пекин няма логичност да търси смяна. За задачата и когато би трябвало, като настоящата среща в Москва сред съветския и китайския президенти, Си Дзинпин е подготвен да обслужва дипломатически Владимир Путин, изключително поради това, че съветският държавен глава може да бъде употребен като инструмент против Съединени американски щати. Но това се случва при ясно базово вярно: Владимир Путин работи за Си Дзинпин, а не Си Дзинпин за Владимир Путин. Ако беше противоположното, Китай щеше към този момент да е признал съветската анексия на Кримския полуостров и четирите области от Източна Украйна и щеше да е дал боен хардуер и муниции на Москва. Пекин обаче възприема себе си като цел, а не като инструмент в световната му конкуренция с Вашингтон.
Руският държавен глава наподобява, че не схваща, че той може да води война на запад, само че ще загуби необявената такава на изток, където, заради липса на варианти, Москва става все по-зависима от Пекин. Включително и поради крещящата потребност на Русия от основаването на различни линии на доставки като тази на висока технология и съответно полупроводници, което още веднъж може да бъде обезпечено като задоволителен размер единствено от Поднебесната империя. И в случай че през днешния ден Русия е принудена да продава на Китай по-евтин нефт и природен газ, то на следващия ден може да стане дума за диамантите и дървесния материал на съветския Далечен Изток, другиден - за достъпа до Арктика (и като находища на въглеводороди, и като евентуална комерсиална артерия, която да не зависи от американските сътрудници в Индо-пацифика).
Това е огромният абсурд на съветския държавен глава: в желанието си да унищожи еднополюсния свят, доминиран от Съединени американски щати (доколкото това въобще е било така), Владимир Путин е подготвен да жертва суверенитета и свободата на самата Русия. Понеже свят, който ще се характеризира с двуполюсна дихотомия и външна страна от балансиращи страни (това 2+1, което в никакъв случай не е равно на 3), Москва ще компрометира опцията си за многовекторна външна политика. А този ненавиждан американски глобализъм, в границите на който Владимир Путин флиртуваше с мисълта, че е водач на международна мощ, ще се окаже, че му е предоставял повече независимост на деяние по отношение на това, което идва.
Но очевидно и за Путин е по-важно не на него да му е добре, а на Вуте да му е зле.
Въпросът е, че Руската Федерация ще би трябвало да заплати висока цена, с цел да сбъдне въжделенията на ръководителя на Кремъл. Това не е учудващо, несъмнено, поради това, че в властническите страни - макар пропагандата, която ни убеждава в противоположното - не водачите работят за страните, а тъкмо наобратно: апаратът се редуцира до обслужващ личен състав и стартира да се грижи за благоденствието на своя водач. Затова и от ден на ден вместо Путин да бъде аксесоар на Русия, Русия се трансформира в аксесоар на Путин. Този вождизъм естествено не е оригиналност за страната, дала на историята Иван IV Грозни и Сталин.
Това, което може да бъде ново за Кремъл обаче е, равносметката, че Русия има какво да загуби от процесите, които релативизират американското въздействие по света и го вършат по-хетерогенен. Всъщност планът, съгласно който ползите на Съединени американски щати и Русия са въпрос на zero-sum game (игра с нулев резултат, в която облагата на един индивид е равна на загубата на друг), е извънредно съветски, руски и олицетворяващ това, което другояче Кремъл (и Пекин) назовават " нрав на Студената война ". Но по-важното е, че сходна логичност не е обезателно вярна.
Потенциалният преход на еднополюсен към нееднополюсен свят в действителност е подобен на пренос към ясно изразена двуполюсна дихотомия, американско-китайска (тя не може да бъде редуцирана до западно-източна, доколкото на Изток има страни като Индия, Япония, Австралия, които не виждат себе си в китайската сфера на влияние). Към тази двуполюсна дихотомия евентуално ще има външна страна от районни сили като Турция, Саудитска Арабия и Индия, опитващи се да балансират сред двете властови оси, групирали се към Вашингтон и Пекин. Тоест това ще е свят на 2 (САЩ, Китай) плюс 1 (регионални балансиращи сили), в който обаче сборът в никакъв случай не прави 3 (тоест той не е в последна сметка триполюсен или многополюсен).
Всъщност Русия като страна, която има нуклеарно оръжие, член на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации и с необятно въздействие по отношение на геополитическото си съседство като правоприемник на Съюз на съветските социалистически републики, върху което пространство да оказва мека и твърда мощ, можеше да бъде водач на тази група от трети балансиращи страни. И евентуално щеше да бъде подобен водач, в случай че Владимир Путин не бе скъсал връзките на Русия със Запада около войната, която той стартира с Украйна. Именно заради последното Москва е в режим на заличаване и на остатъчните й връзки с Европейски Съюз и Съединени американски щати. И това е основната разлика сред Русия и страните от балансиращата външна страна. Саудитска Арабия да вземем за пример продължава да закупува предпочитано американско въоръжение, до момента в който нейният максимален търговски сътрудник е Китай. Каквито и проблеми да има сред Турция и евроатлантическата общественост, Анкара продължава да бъде член на НАТО. Индия усилва размера на дипломатическо и военно партньорство освен със Съединени американски щати, само че и с сътрудниците на американците в Индо-пасифика като Япония и Австралия, до момента в който внимава да не допусне дефиниция на нейната интензивност като антикитайска. С други думи, столици като Риад, Анкара и Ню Делхи имат сред кого да балансират, тъй като - каквито и проблеми да имат в връзките си с Вашингтон и с Пекин - те не са " зачеркнали " нито една от тези две столици като източници на потребно външнополитическо взаимоотношение. За да балансира въздушните придвижвания на интернационалните връзки, всяка птица има потребност от две крила. Уви, съветската счупи едното си.
В този свят на двуполюсна дихотомия, парцелираща света на американски и китайски сфери на въздействие, Русия ще играе ролята на една от суровинните бази, които ще зареждат геополитическия план на Пекин с въглеводороди и с боен хардуер. Но естеството на партньорството сред Пекин и Москва ще бъде все по-ясно субординирано в интерес на първата столица. Последното ще докара както до компрометиране на суверенитета на Русия, по този начин и до ограничение на нейните външно-политически избори. Подобна взаимозависимост, несъмнено, не би касаела единствено Москва, доколкото тя е разумно разследване от всяко едно блоково разделяне в интернационалните връзки.
Нищо не свидетелства повече за този сюжет от естеството на ускореното партньорство сред Русия и Китай, изключително след започването на войната в Украйна. Именно след нейното пускане се усилва както размерът на търговски връзки сред Москва и Пекин (на стойност 190 млрд $ за 2022-ра, което е повишаване с 34% по отношение на предходната година ), по този начин и този на потреблението на китайска валута в неговото реализиране (в края на октомври месец предходната година търговията в рубли и юани се е нараснала 80 пъти по отношение на интервала, директно преди започването на спора в европейската страна, демонстрират данните на Reuters).
Сами по себе си тези трендове не могат да бъдат нито " положителни " или " неприятни " ; мотивите за скептицизъм за Москва са в детайлите. Един път, общоприетият проблем на Русия в икономическите връзки с Китай: в случай че Пекин е най-големият сътрудник на Москва, то Русия е 10-ият на Китай. Втори път, Поднебесната империята закупува съветски въглеводороди на намалени цени (покрай това, че Европейският съюз се диверсифицира енергийно). Трети път, руснаците занапред стартират да се сблъскват с " американски " проблем: операцията на стойностите на юана, която се реализира от Китай в комерсиалните връзки на страната. А всичко това значи едно: Пекин се възползва от затрудненото състояние на Путин, закупувайки повече за по-малко.
Докато руско-китайските връзки се развиват в тази посока, Пекин няма логичност да търси смяна. За задачата и когато би трябвало, като настоящата среща в Москва сред съветския и китайския президенти, Си Дзинпин е подготвен да обслужва дипломатически Владимир Путин, изключително поради това, че съветският държавен глава може да бъде употребен като инструмент против Съединени американски щати. Но това се случва при ясно базово вярно: Владимир Путин работи за Си Дзинпин, а не Си Дзинпин за Владимир Путин. Ако беше противоположното, Китай щеше към този момент да е признал съветската анексия на Кримския полуостров и четирите области от Източна Украйна и щеше да е дал боен хардуер и муниции на Москва. Пекин обаче възприема себе си като цел, а не като инструмент в световната му конкуренция с Вашингтон.
Руският държавен глава наподобява, че не схваща, че той може да води война на запад, само че ще загуби необявената такава на изток, където, заради липса на варианти, Москва става все по-зависима от Пекин. Включително и поради крещящата потребност на Русия от основаването на различни линии на доставки като тази на висока технология и съответно полупроводници, което още веднъж може да бъде обезпечено като задоволителен размер единствено от Поднебесната империя. И в случай че през днешния ден Русия е принудена да продава на Китай по-евтин нефт и природен газ, то на следващия ден може да стане дума за диамантите и дървесния материал на съветския Далечен Изток, другиден - за достъпа до Арктика (и като находища на въглеводороди, и като евентуална комерсиална артерия, която да не зависи от американските сътрудници в Индо-пацифика).
Това е огромният абсурд на съветския държавен глава: в желанието си да унищожи еднополюсния свят, доминиран от Съединени американски щати (доколкото това въобще е било така), Владимир Путин е подготвен да жертва суверенитета и свободата на самата Русия. Понеже свят, който ще се характеризира с двуполюсна дихотомия и външна страна от балансиращи страни (това 2+1, което в никакъв случай не е равно на 3), Москва ще компрометира опцията си за многовекторна външна политика. А този ненавиждан американски глобализъм, в границите на който Владимир Путин флиртуваше с мисълта, че е водач на международна мощ, ще се окаже, че му е предоставял повече независимост на деяние по отношение на това, което идва.
Но очевидно и за Путин е по-важно не на него да му е добре, а на Вуте да му е зле.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ