Защо да вярваме в чудеса?
Доколко понятието реалист е съвместимо с вярата в чудеса ? Дори да се доверяваш единствено на това, което можеш да видиш с очите си, въпреки всичко има граница в съзнанието, след която въпросите остават неразгадаеми. И не е ли точно обстоятелството, че не знаем и не можем да узнаем, задоволително съображение да имаме вяра?
А може би обстоятелствата нямат никакво значение и същински скъпото е положението на мозъка и духа ни. Днес се смеем на тези, които имат вяра в необяснимото, само че подминаваме казуса с неналичието на религия в себе си, който имат множеството от нас.
Приемането, че няма невъзможни неща, че желанията се сбъдват и че се случват чудеса, е обвързано с разбирането от наша страна, че не всичко за този свят знаем и без значение какъв брой уверени сме в информираността си, не за всичко можем да създадем ясни и обясними правила.
Но няма и за какво да се стараем да променим това. Нашата задача не е да намерим решения на всички вероятни проблеми, а да живеем с лекост в същия този видимо неразбираем свят, от който можем безкрайно да черпим без да имаме нито карта, нито компас.
Огромна част от съществуването ни се крепи на доверие. Истината е, че даже да получим отговор и пояснение за всичко това, което държи съзнанието ни будно и го кара или да открива съидейници, или внезапно да се опълчва, ние няма да можем изцяло да разберем и по тази причина още веднъж ще би трябвало просто да се доверим .
Така е било и в детството ни, само че несигурността не ни е тормозила тогава. Дали е било по този начин, тъй като сме вярвали – във магии или в най-обикновени неща, има ли значение?
Защото това, което в едни по-минали дни за нас е било знамение, през днешния ден ние толкоз сме опростили, че сами сме объркали съзнанието си. Привикваме с всичките си блага и благосъстояния, а след това решаваме, че сме станали реалисти без да осъзнаваме, че сами сме спрели да виждаме оттатък .
Точно тогава затваряме съзнанието си и се появява понятието “невъзможно ”, само че то отбелязва не неща, които минават границите на нормалното, а тези на личното ни схващане.
За действителността ни значимо е не друго, а личната ни настройка . Когато повярваме в нещо, ние му разрешаваме да ни сполети, даваме свободата на съзнанието си да ни потвърди, че от време на време бъркаме.
И в този миг стопираме да го отхвърляме – това непознатото за нас, каквото и да е – и започваме да му се любуваме, тъй като имаме вяра или не, чудеса ще се случват, само че едни от нас с помощта на тях ще се въодушевяват, а други просто ще ги подминават.
Вижте още прелестни текстове от авторката на facebook.com/Airletters
