Докато събирал дърва в гората, един човек дочул жално скимтене

Докато събирал дърва в гората, един човек дочул жално скимтене от храсталака. Надникнал и видял едно малко мече объркано в клоните. Добър човек бил дърварят, освободил мечето, а майка му за признателност му дала цяла торба круши и огромно гърне с мед от диви пчели. Така индивидът и мечката станали положителни другари. Тя го гощавала в хралупата си, а той я канел у дома.
Веднъж, както си седели и разговаряли, индивидът рекъл:
– Ех, мецо! Всичко ти е хубаво, единствено дето дъхът ти доста неприятно мирише.
Свило се мечешкото сърце. Извила глава мечката встрани и видяла братвата зад вратата.
– Вземи тази секира, приятелю и ме удари по челото!
– Какво приказваш? – ахнал индивидът. – Аз съм ти другар! Не мога да те ударя.
– Удари ме, щом ти споделям! – настояла мечката.
Човекът отказвал, само че мечката толкоз упорствала, че най-после се съгласил. Вдигнал брадвата и я блъснал по челото. Мечката изревала от болежка и побягнала в гората.
Минало лятото, след това есента, пристигнала зимата. Дърварят все ходел в гората, само че дълго не срещал мечката. Един ден, таман кастрел клоните на едно сухо дърво и от другия завършек на поляната се задала мечката. Познали се и се зарадвали на срещата.
– Добра среща мецано – поздравил индивидът. – Ще бъдем ли отново приятели, както по-рано?
– От теб зависи – отвърнала му мечката. Разтворила козината на челото си и посочила удареното място.
– Ех, приятелко, то даже не се познава, че е имало рана! – зарадвал се индивидът.
– Виждаш ли? Раната заздравя и я забравих, само че неприятната дума, дето ми сподели, още не мога да не помни.