Докато ни заливат новини за срив на германската икономика и

Докато ни заливат вести за срив на немската стопанска система и обща загуба на конкурентност от страна на Европа една нова, и даже по-коварна рецесия се доближава с капацитет да дърпа обратно икономическото развиване най-малко половин десетилетие. Кризата на счетоводните салда съставлява съмнение в качеството на притежаваните активи, които длъжниците дават като поръчителство и се демонстрира на всички нива от микропредприятия, до цялата финансова система на една страна, или стопански блок.

Изразява се в два сюжета, като при първия задлъжнели семейства, компании или страни, вземат решение се вгледат в себе си и да изплащат задълженията си в продължение на няколко години, до момента в който задлъжнялостта им спадне доста. Точно това може би се случва в Китай, където се чака държавното управление да се въздържи от фискални тласъци, сходни на тези в Съединени американски щати след международната финансова рецесия от 2009 година. Вторият сюжет на разрастване разказва протичащото се в Европа и Съединени американски щати. Привикването към избрани равнища на комфорт карат икономическите сътрудници да привикват към дълг, макар нездравословните му нива и щат не щат в някой миг кредиторите се постанова да вземат ограничения. Е, това време към момента не е настъпило, само че възходяща част от анализаторите се тормозят, че наближава. Първата стъпка е повишението на лихвите, само че по-страшна ще бъде когато се види кой може да понесе лихвите, и кой ще изпадне в несъстоятелност.

Всичко стартира с вътрешни преоценки, които банките вършат за цената на притежаваните от длъжниците им активи. Двигател са терзанията, че нещо, което в миналото е заложено против Х пари, през днешния ден коства 70%, 60% или даже по-малко от предстоящата му пазарна стойност след допустимата обезценка. Например, дружество дебитор разполага със здания и машини (най-често заложени като обезпечение) с една балансова стойност, само че банката, която го кредитира, се тормози, че в случай че се стигне до тяхната моментална ликвидация, ще събере доста по-малко пари, в сравнение с е си е правила сметката, когато отпуска заема.

Логиката на банката е елементарна – всички активи на една компания минус отговорностите й дават чистата стойност на нейните активи. В положителни времена – когато парцелите нарастват, чистата стойност на активите при работещите предприятия не тревожи никого. Обратно, когато икономическият цикъл се обърне, даже и най-хубавите предприятия стартират да се трансформират в евентуални „ пациенти “, тъй като засегне ли се бизнес интензивността им, банките ще се принудят да слагат оценките на активите им наедно парични потоци, които генерират.

На равнище корпоративен бранш казусът се лекува с алтернативата дали в този миг банката да спре да кредитира сходни компании за известно време. Така след половин, една или две години на погасителни вноски, задлъжнялостта им спада по отношение на активите, и в случай че те не са претърпели спомагателни обезценки, кредитирането може да се възобнови. Реалността обаче сочи идващ отрицателен резултат. Спирането на кредитирането прекъсва естествения цикъл на вложения и разгръщане на компаниите. Губят конкурентоспособност, а тези, пласирани по веригата на доставки непосредствено остават без бизнес. И в случай че след интервал на финансов аскетизъм длъжниците са станали надалеч по-стройни, то общата икономическа обстановка към този момент е станала притеснителна и същите компании, въпреки изрядни, се принуждават да дават отговор на нови, още по-строги критерии.

Алтернатива е вместо финансовият бранш да остави компаниите да свият задлъжнялостта си, да схване хазартното държание „ двойно или нищо “ и да се обърне към кредитиране на по-рискови планове с по-висока рентабилност, очаквайки облагите от тях да компенсират евентуалните загуби от компаниите с влошена чиста стойност на активите си.
Лошата вест е, че през последните 13 години комбинацията от обществени политики на държавните управления и решенията на финансовия бранш подтикнаха държанието „ двойно или нищо “ и в този момент банките са два-до три пъти позаредени с активи, които мъчно биха продали без съществени загуби.

Далеч по-сериозно става ситуацията, когато се вгледаме в балансите на банките и фирмите във финансовия бранш. За разлика от компаниите, които създават, и по тази причина държат активите си основно в пари, материали и други средства за произвеждане (в допълнение към твърдия капитал), банките и капиталовите компании гледат всичките им вземания да са търгуеми. Затова на някой стадий те постоянно структурират вземанията си под формата на облигации, или акции, в случай че са добити като поръчителство. Продават ги, някой ги купува,  те отпускат още, отново пакетират кат облигации, и по този начин, до момента в който веригата не се прекъсне.

Обслужването на подобен вид отговорности от дълго време е проблематично и е измежду главните аргументи Европейската централна банка толкоз дълго да поддържа ненормално ниски лихви. Просто, вдигнат ли се лихвите до степен, която може действително да възпре покачването на потребителските цени и да подтиква хората да икономисват, то цената за обслужване на старите заеми ще стане непостижима за някои страни, а по веригата и за техните кредитори, които са заложили облигациите им пред националните си банки (не пред самата Европейска централна банка).
С този проблем Българска национална банка се оправи преди 11-12 години. Тя посрещна първата вълна с обезценки на облигации, считани преди този момент за най-сигурни – с рейтинг ААА, като се отхвърли да ги продава. Отчете загуби при първичната им преоценка в посока надолу, и ги задържа до окончателното им погашение при настъпването на падежа. Успоредно с това спря да купува облигции на страни разнообразни от Германия, Съединени американски щати и други с надалеч по-нисък рисков профил от някогашните отличници като Гърция, Испания, Италия и други.

Не по този начин обаче стои въпросът със личните им централни банки. Когато италиаското държавно управление се нуждае от пари да финансира недостига си, то не се обажда на българските банки, или на Българска народна банка. Огромната част от италианския дълг се купува от италиански банки, които го залагат пред Италианската централна банка, а тя им дава евро. Същото вършат гръцките, испанските и другите банки с дълга н своите държавни управления, залагайки го по-късно пред националните си банки без концепция по какъв начин се излиза от дългова серпантина. От няколко години към тях се числи и Франция.

При едно по-сериозно повдигане на лихвите пазарната стойност на старите дългови бумаги пада до момента в който доходността им се изравни с по-високите лихви на новите облигации, което принуждава държателите на остарял дълг да го преоценяват и да регистрират загуби, в случай че не са способни да го държат до падеж. Тази настройка слага под въпрос, балансите на европейската финансова система, доминирана от монобанка в лицето на ЕЦБ, която задава курса, само че оставя цената да се поема от членуващите национални централни банки. Така или другояче, точно техните държавни управления извиват ръцете на централните банки с така наречен „ фискално превъзходство “, за какво да заплаща цялата ЕЦБ, когато отговорността пада върху националните централни банки.

Докато лихвите бяха ниски, този проблем се замиташе под килима, само че през днешния ден, към този момент няма евтини пари, които да улеснят избора „ двойно или нищо “. Предстои стягане на кредитирането с разумното изстудяване на икономическата интензивност като допълнение към всички останали проблеми на европейската стопанска система.

Затова всяка вест, че дадена банкова група е решила да провизира част от облагите си, би трябвало да се приветства. Напоследък известия с такова наличие идват, както от Западна Европа, по този начин и от Съединени американски щати. В България за хранителни запаси към момента не се приказва, само че пък облагите порастват, което също е причина за намаляване на приземяването, когато настъпи. А то ще настъпи, и този път ще се задържи по-дълго от нормалното.