Къде са ефорите?
" Докато хората са хора, едно оскъдно общество не може да бъде толкоз оскъдно, че да не търси обективен ред; нито пък едно богато общество толкоз богато, че да няма потребност да го търси. "
Ричард Тауни (1880-1962), британски историк
В антична Спарта били избирани, без значение от произхода им, всяка година по петима ефори. Спартанските мъже, заели тази социална служба, имали право да привикват Народно заседание, организирали диспути и следели за дейностите на длъжностните лица, в това число и на царете. Когато болшинството от петимата преценяло, че някое от длъжностните лица, пък било то и царят, е нарушило с дейностите си ползите на Спарта, то било излъчено за съдене от Народното събрание.
Ефорите отговаряли за здравето, държанието, образованието и външния тип на младите мъже воини. Това било доста виновна активност, защото главното занятие на спартанските младежи било образованието им във военното изкуство и владеенето на другите оръжия.
Ефорите всеки месец се кълнели във честност на Спарта. Ползвали се с имунитет. Но не могли да бъдат преизбирани. Особено отличилите се ефори могли да бъдат избирани за геронти - членове на Съвета на старейшините в Спарта.
Забележителното в институцията " ефори " е по какъв начин чрез нея била прекъсвана отвесната конструкция на властприлагането и елементарните спартански мъже можели да упражняват директен надзор върху държавното ръководство.
Именно по тази причина древногръцкият мъдрец Аристотел (384-322 година пр.н.е.) бил уверен критик на институцията, тъй като на тези постове могли да попаднат " представители на простолюдието ", които да бъдат корумпирани. Както е известно, Аристотел счита демокрацията за " неприятно ръководство ", което може да се трансформира в " охлокрация " - ръководство на тълпата.
Поставянето на длъжностните лица по горните равнища на държавното ръководство под директен надзор от страна на елементарните хора, както и въобще регулаторната роля на така наречен плебс, е свойствено и за Римската република. Мощен фактор за нейното реализиране е била
институцията на " националните трибуни "
Те се появяват като институция в резултат на битката на плебса с римските патриции за използването на общинската земя. Патрициите имали право да заемат (окупират) общинска земя за себе си и за своите " клиенти " римляни от обеднели родове, търсещи отбрана и застъпничество от римски аристократи, които ставали техни " патрони ". Плебеите нямали право да употребяват общинската земя. Именно въпросът за земята става централен в битката сред патриции и роби.
Но с цел да се снабдят плебеите с достъп до публичните полета, належащо било да се изтръгне политическата власт от ръцете на патрициите. Понеже в античното общество държател на земя би могъл да бъде единствено пълновръстен член на общината, то въпросът за политическите права бил - всъщност - противоположната страна на въпроса за земята.
И до момента няма еднопосочни сведения за произхода на римския плебс. Очевидно " роби " в началото били считани преселниците (доброволни, а от време на време и принудително преселени в Рим) и представители на покорените племена, които били свободни хора (а не роби), имащи право да владеят земя и носещи военна тегоба. Първоначално те не се употребили с никакви политически права, само че след това, смесвайки се с незнатните родове на самия " римски народ " и приемайки върху себе си клиентелистки отговорности, последователно и с орязани права се включвали в родовата организация.
Към V в. пр.н.е. плебсът към този момент не бил еднообразен. С увеличението на броя на плебеите и все по-увеличаващата се тяхна роля в римската армия и в икономическия живот се усилва и процесът на
социално-имуществено разслоение
в самия плебс. Основната маса на плебеите са дребните собственици-земевладелци, занаятчиите, търговците. Но и при плебеите поражда лична висша каста - богати и почитани родове, по своето икономическо състояние неотстъпващи на патрициите. Именно те най-много се стремели към приемането на равни с патрициите права за окупиране на земите и към политически привилегии.
Борбата на дребните земевладелци с едрите, усложнена от повишаването на задлъжнялостта и обедняването на дребните земевладелци - плебеите, тясно се преплитала с битката за политическо пълноправие, към което се стремяла преди всичко върхушката измежду плебеите.
Един от първите образци на тази битка се явява така наречен първа " сецесия " (тоест напускането на плебеите на Рим). В 494 година пр.н.е. плебеите, изнемогващи от терзанията на патрициите и обременени от задължения, отказали да вземат участие във боен поход и в цялостно въоръжение напуснали Рим и се открили върху Свещената планина, където си построили лагер. Напускането на плебеите породило суматоха в Рим: паднала боеспособността на римската войска, също така не се изключвала опцията плебеите да основат независима страна. Патрициите били принудени да създадат отстъпки - тогава била основана институцията на националните трибуни, която по-нататък придобила голямо значение. Народните трибуни били избирани единствено измежду плебеите и се употребили с цялост. Първоначално техните отговорности се заключавали в отбрана на плебеите от произвола на патрицианските магистрати. Във връзка с това те получили право да преустановяват провеждането в живота на разпорежданията на тези магистрати (право на " veto " - " не разрешавам " ).
Дълъг е описът от дейности
на националните трибуни в интерес на плебса. В 456 година пр.н.е. националният трибун Ицилий съумял да прокара закон за разделянето на земята върху Авентинския рид сред плебеите. В 445 година пр.н.е. според закон, препоръчан от националния трибун Конулей, била анулирана старинната възбрана за бракове сред патриции и роби.
Решим ли да съпоставим опциите на античните спартанци и на плебса в Римската република да управляват системата за държавното ръководство с сегашния капацитет на българския суверен, бихме били неприятно шокирани. Регресът е явен. Именно той основава удобната конюнктура за ръководещото малцинство (спрямо общия брой на българските граждани) да откри позиции на владичество в своя изгода.
Въпиещ образец за неговото нарушение от страна на народните представители е злоупотребата с властови компетенции (властимащ е само суверенът) за " легализиране " на скандално високите им хонорари, а оттова - като база за пресмятане, и на останалите заплати по високите равнища на държавното ръководство.
Същевременно всички те, както поотделно, по този начин и в дуети или даже хорови осъществявания, приказват " възмутено " против общественото неравноправие у нас. Но както е прозрял френският писател-моралист Франсоа дьо Ларошфуко (1613-1680): " Ние сме смешни не толкоз с качествата, които притежаваме, колкото с тези, които се стараем да покажем, без да ги имаме ".
Житейската действителност
изрично потвърди, че " чистата и свята република ", която е била свидната фантазия на оногова, чийто портрет по традиция виси по стените на стотици държавни кабинети, виси, само че не - уви! - " със страшна мощ ", не е налице в България. Позиционирането на лицемерния и неутолим псевдоелит пред пулта за държавно ръководство е освен безусловно несъвместимо, само че е и антагонистично по отношение на свидния идеал на Васил Левски.
Така че решението (казано в научна терминология " парадигмата " ) за определяне на народополезно държавно ръководство тук и в този момент не е нито във фразеологичните ексерсизи за козметични промени в правосъдната система, нито в жонглирането в общественото пространство с партийни платформи, които изключват републиканизма като ядро на държавността, т.е. присъединяване на българските гласоподаватели в държавното ръководство. Като те откриват и цялостен надзор във всички области на неговото приложение. И имат механизъм за ефикасни наказания, в това число отзоваване от поста по отношение на лицата, неизпълнили своите задължения към българския народ.
* Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Ричард Тауни (1880-1962), британски историк
В антична Спарта били избирани, без значение от произхода им, всяка година по петима ефори. Спартанските мъже, заели тази социална служба, имали право да привикват Народно заседание, организирали диспути и следели за дейностите на длъжностните лица, в това число и на царете. Когато болшинството от петимата преценяло, че някое от длъжностните лица, пък било то и царят, е нарушило с дейностите си ползите на Спарта, то било излъчено за съдене от Народното събрание.
Ефорите отговаряли за здравето, държанието, образованието и външния тип на младите мъже воини. Това било доста виновна активност, защото главното занятие на спартанските младежи било образованието им във военното изкуство и владеенето на другите оръжия.
Ефорите всеки месец се кълнели във честност на Спарта. Ползвали се с имунитет. Но не могли да бъдат преизбирани. Особено отличилите се ефори могли да бъдат избирани за геронти - членове на Съвета на старейшините в Спарта.
Забележителното в институцията " ефори " е по какъв начин чрез нея била прекъсвана отвесната конструкция на властприлагането и елементарните спартански мъже можели да упражняват директен надзор върху държавното ръководство.
Именно по тази причина древногръцкият мъдрец Аристотел (384-322 година пр.н.е.) бил уверен критик на институцията, тъй като на тези постове могли да попаднат " представители на простолюдието ", които да бъдат корумпирани. Както е известно, Аристотел счита демокрацията за " неприятно ръководство ", което може да се трансформира в " охлокрация " - ръководство на тълпата.
Поставянето на длъжностните лица по горните равнища на държавното ръководство под директен надзор от страна на елементарните хора, както и въобще регулаторната роля на така наречен плебс, е свойствено и за Римската република. Мощен фактор за нейното реализиране е била
институцията на " националните трибуни "
Те се появяват като институция в резултат на битката на плебса с римските патриции за използването на общинската земя. Патрициите имали право да заемат (окупират) общинска земя за себе си и за своите " клиенти " римляни от обеднели родове, търсещи отбрана и застъпничество от римски аристократи, които ставали техни " патрони ". Плебеите нямали право да употребяват общинската земя. Именно въпросът за земята става централен в битката сред патриции и роби.
Но с цел да се снабдят плебеите с достъп до публичните полета, належащо било да се изтръгне политическата власт от ръцете на патрициите. Понеже в античното общество държател на земя би могъл да бъде единствено пълновръстен член на общината, то въпросът за политическите права бил - всъщност - противоположната страна на въпроса за земята.
И до момента няма еднопосочни сведения за произхода на римския плебс. Очевидно " роби " в началото били считани преселниците (доброволни, а от време на време и принудително преселени в Рим) и представители на покорените племена, които били свободни хора (а не роби), имащи право да владеят земя и носещи военна тегоба. Първоначално те не се употребили с никакви политически права, само че след това, смесвайки се с незнатните родове на самия " римски народ " и приемайки върху себе си клиентелистки отговорности, последователно и с орязани права се включвали в родовата организация.
Към V в. пр.н.е. плебсът към този момент не бил еднообразен. С увеличението на броя на плебеите и все по-увеличаващата се тяхна роля в римската армия и в икономическия живот се усилва и процесът на
социално-имуществено разслоение
в самия плебс. Основната маса на плебеите са дребните собственици-земевладелци, занаятчиите, търговците. Но и при плебеите поражда лична висша каста - богати и почитани родове, по своето икономическо състояние неотстъпващи на патрициите. Именно те най-много се стремели към приемането на равни с патрициите права за окупиране на земите и към политически привилегии.
Борбата на дребните земевладелци с едрите, усложнена от повишаването на задлъжнялостта и обедняването на дребните земевладелци - плебеите, тясно се преплитала с битката за политическо пълноправие, към което се стремяла преди всичко върхушката измежду плебеите.
Един от първите образци на тази битка се явява така наречен първа " сецесия " (тоест напускането на плебеите на Рим). В 494 година пр.н.е. плебеите, изнемогващи от терзанията на патрициите и обременени от задължения, отказали да вземат участие във боен поход и в цялостно въоръжение напуснали Рим и се открили върху Свещената планина, където си построили лагер. Напускането на плебеите породило суматоха в Рим: паднала боеспособността на римската войска, също така не се изключвала опцията плебеите да основат независима страна. Патрициите били принудени да създадат отстъпки - тогава била основана институцията на националните трибуни, която по-нататък придобила голямо значение. Народните трибуни били избирани единствено измежду плебеите и се употребили с цялост. Първоначално техните отговорности се заключавали в отбрана на плебеите от произвола на патрицианските магистрати. Във връзка с това те получили право да преустановяват провеждането в живота на разпорежданията на тези магистрати (право на " veto " - " не разрешавам " ).
Дълъг е описът от дейности
на националните трибуни в интерес на плебса. В 456 година пр.н.е. националният трибун Ицилий съумял да прокара закон за разделянето на земята върху Авентинския рид сред плебеите. В 445 година пр.н.е. според закон, препоръчан от националния трибун Конулей, била анулирана старинната възбрана за бракове сред патриции и роби.
Решим ли да съпоставим опциите на античните спартанци и на плебса в Римската република да управляват системата за държавното ръководство с сегашния капацитет на българския суверен, бихме били неприятно шокирани. Регресът е явен. Именно той основава удобната конюнктура за ръководещото малцинство (спрямо общия брой на българските граждани) да откри позиции на владичество в своя изгода.
Въпиещ образец за неговото нарушение от страна на народните представители е злоупотребата с властови компетенции (властимащ е само суверенът) за " легализиране " на скандално високите им хонорари, а оттова - като база за пресмятане, и на останалите заплати по високите равнища на държавното ръководство.
Същевременно всички те, както поотделно, по този начин и в дуети или даже хорови осъществявания, приказват " възмутено " против общественото неравноправие у нас. Но както е прозрял френският писател-моралист Франсоа дьо Ларошфуко (1613-1680): " Ние сме смешни не толкоз с качествата, които притежаваме, колкото с тези, които се стараем да покажем, без да ги имаме ".
Житейската действителност
изрично потвърди, че " чистата и свята република ", която е била свидната фантазия на оногова, чийто портрет по традиция виси по стените на стотици държавни кабинети, виси, само че не - уви! - " със страшна мощ ", не е налице в България. Позиционирането на лицемерния и неутолим псевдоелит пред пулта за държавно ръководство е освен безусловно несъвместимо, само че е и антагонистично по отношение на свидния идеал на Васил Левски.
Така че решението (казано в научна терминология " парадигмата " ) за определяне на народополезно държавно ръководство тук и в този момент не е нито във фразеологичните ексерсизи за козметични промени в правосъдната система, нито в жонглирането в общественото пространство с партийни платформи, които изключват републиканизма като ядро на държавността, т.е. присъединяване на българските гласоподаватели в държавното ръководство. Като те откриват и цялостен надзор във всички области на неговото приложение. И имат механизъм за ефикасни наказания, в това число отзоваване от поста по отношение на лицата, неизпълнили своите задължения към българския народ.
* Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ