След злополука тя попада в нов свят: Разбрах какво е да си между живота и смъртта
Докато чакахме да приключи градежът на новата ни къща, мъжът ми, нашият наследник и аз живеехме на къмпинг в една каравана. Беше хубава пролетна вечер. Най-после дъждът беше престанал. Родителите ми бяха пристигнали да ни видят. С майка ми отидохме до тоалетната. Аз носех обувки с висок ток. Стълбите бяха още мокри от дъжда. Подхлъзнах се, полетях надолу и се приземих със мощен удар на опашната си кост.
Бях в тунел от бухнал памук
Не почувствах никаква болежка. За сметка на това се понесох с вихрена скорост из един необятен сив тунел. Най-горе забелязах светеща точка, която нарастваше, тъй като приближавах към нея. На излизане от тунела се озовах измежду ярка светлина.
Материята в близост приличаше на бухнал, лек памук. Почувствах се добре пристигнала на това място. Облада ме възприятие на голямо благополучие и наслада. Нямаше никакви звуци. Извърнах се надясно, където видях прелестна и дълбока морскосиня нощ, изпъстрена с няколко облачета. Върху едно от тях забелязах дребна къща и градина с цветя и дървета, заобиколени с ограда от ярко дърво.
Близко до входната врата се беше събрало моето семейство, всички се усмихваха. Даже умрелите ми баба и дядо бяха там. Сякаш ме чакаха, имаха благополучен тип. Нямаше потребност да беседваме, тъй като общувахме телепатично.
Баща ми възкликна: „ Виж, това е новата ти къща! Нали е доста хубава! “
После облачето се отдалечи, само че аз не по-чувствах горест и продължавах да съм щастлива.
Започнах да плавам из меката, транспарантна светлина като че ли бях част от нея. У мен растеше възприятието на обич и състрадание към човечеството и човешките премеждия.
Накрая се върнах назад в тялото
Изведнъж се открих още веднъж в тялото си. Обхвана ме трудно възприятие. Бях седнала на земята с крайници извити надясно, подпряна на лявата си ръка. Това беше позицията ми при рухването.
Все още не изпитвах никаква болежка, по тази причина помислих, че съм парализирана.
В незабавното поделение на болничното заведение не откриха никакви контузии.
Не бях вярваща, само че тогава си помислих: „ Ако Господ съществува, преди малко го срещнах! “
На другия ден отидох на работа, на никое място нищо не ме болеше, само че душевен бях много разтърсена.
Питах се: „ Нима това бяха халюцинации? Да не би да съм полудяла? “
След като отминаха няколко седмици на неразбиране, животът потегли както досега. Реших да се опитам да схвана от книгите какво тъкмо ми се беше случило. Попаднах обаче на прекомерно мистериозни четива, в които не открих отговор.
Години безмълвие
Бях изцяло неспособна да приказвам за това. Страхувах се да не ме вземат за луда.
27 години след случката започнах психотерапия и споменът още веднъж изскочи блестящо в съзнанието ми. От едно телевизионно предаване бях научила телефонния номер на асоциация, която се занимаваше с сходни случаи. Обадих се.
Благодарение на хората, които срещнах там, съумях да приказвам свободно за претърпяното и по този начин да се измъкна от мъчителната изолираност, в която живеех.
Инфо: Розали
