Тошо Тошев и Лъжата: За Първанов, Йотова, Овчаров и Станишев
Доайенът на българската публицистика Тошо Тошев навърши 80 години!
Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.
Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.
През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.
Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.
По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.
Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),
Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.
В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.
Днес ви предлагаме фрагмента ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО от втора книга на " Лъжата " - " Жан, Иван и Величеството "
ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО
Изминаха няколко дни след втория тур на президентските избори (ноември, 2001), извоювани от Георги Първанов, и насладата от успеха на “Позитано ” 20 стартира да прелива в бездънен кадрови екот.
Кой ще бъде наследникът на аления водач?
Георги Първанов бе станал ръководител на партията в една люта политическа зима (декември 1996) след огромното сгрохване на кабинета Жан Виденов.
Младият самоскалпирал се министър председател бе заставен да си хвърли оставката от един инфарктен конгрес. Пресилено ще бъде да се твърди, че Първанов тогава беше огромният партиен престиж. Дори в някаква степен е невероятно, в случай че се съпостави с мощното наличие на един Николай Добрев. И освен тъй като точно Добрев изрече най-смело нужните гневни, само че и точни с организационната си просвета думи против ръководството на Виденов.
Тогава, в края на този декември, надали съществуваха голям брой хора, които да мислят, че след оставката на Виденов Социалистическата партия ще се откаже от власт. От цялата власт! По-вероятен бе другият вид – да се направи второ алено държавно управление и новият министър председател да се споделя Николай Добрев... Неговите позиции и известност тогава може би бяха най-силните.
За всичко това е писано доста. Известни са и най-малко две исторически дати – 10 януари 1997 година с щурма и подпалването на Народното събрание, а по-късно и 4 февруари, когато Добрев и новият водач Първанов обявиха, че Българска социалистическа партия няма да прави държавно управление и страната потегли към нов парламент. /За всичко това съм разказал по-подробно в предните страници на тази книга./
...Пет години по-късно Георги Първанов, ненадейно дори за себе си, завоюва президентските избори.
Кой щеше да го замести в партийната централа?
Не, не че нямаше претенденти...
В последните дни на ноември ми се обади Илияна Йотова. Длъжен съм да призная, че с нея сме остарели другари от времето на общинските избори 95. Тогава тя работеше в единствената към момента национална телевизия, където общоприет шеф бе различен общ другар Иван Гранитски.
По това време с Иван се виждахме постоянно, а около него в редакцията минаваха и по-първите хора от Българска национална телевизия.
Един ден нахлу в кабинета ми и самата Илияна Йотова.
- Аз съм шефът на информацията... Ама на цялата информация – откри за нужно да посочи тя, хванала отнесения ми взор.
А погледът ми е изглеждал отнесено, тъй като моя благосклонност макар че знаеше кой е шефът на информацията, бе очевидно сюрпризиран – чак пък да е толкоз хубава шефката на най-важния бранш от малкия екран не ми бе известно дали се поставя.
И ето, в последните дни на ноември 2001 година Илияна отново ми звъни.
- Нали знаеш какво става на “Позитано ”?
- Да не би да нямате парно и отново да сте на ушанки? – откликвам й аз, без да възприемам драматизма в гласа й.
В първите зими, откакто се сринаха от властта, алените апаратчици нямаха пари за отоплението на постройката си и правилни доносници ни твърдяха, че по през целия ден я карат на ръченица. За сгряване. А ние, шегаджиите от вестниците, им се смеехме – не могат да намерят метод себе си да оправят, а тръгнали да оправят народа...
- Не, дори е тъкмо противоположното... Става все по-горещо.
Аз към този момент знаех това.
“На “Позитано ” бяха разбрали, че Първанов ще уточни на идния им конгрес през декември за собствен правоприемник Сергей Станишев, който имал най-малко два минуса – минусът м л а д о с т и произлизащият от него – нелюбим на старите апаратчици. В добавка – незнаен, неизвестен за партията.
- Двама твои другари, Румен Петков и Румен Овчаров, желаят да се срещнат с теб...
- Не мисля, че е работа на “Труд ” да се намесва във вътрешнопартийни избори – дочувам повода за това искане аз. – Ние ще се ограничим единствено с информацията.
Илияна, несъмнено, знае, че един вестник, а още повече “Труд ”, надали би останал без своя позиция, само че тя не знае, че аз, без да съм приказвал с Първанов за неговия правоприемник, може да съм на същото мнение.
- Моля те да ги изслушаш въпреки всичко...
Договаряме се. “Скай Плаза ”, несъмнено. По обедно време.
Без да може да се приказва за враждуващи лагери, би могло да се каже, че досегашният ръководител на партията Георги Първанов и ръководителят на Софийската организация, което си е значимо отвред, не са близки побратими. Когато през 1997 година Илияна Йотова стартира работа в пресцентъра на Българска социалистическа партия, всички искрено я припознаха като човек от екипа на водача... След известно време обаче тя остана близка единствено на Партията. С уклон към Румен Овчаров.
Румен Петков е включил се млад оркестрант. Той засвири в “софийската филхармония ” след неуспеха на общинските избори през 1999 година, когато в Плевен не му гласоподаваха втори кметски мандат. Много бързо и не без проява на благоприятни условия, Румен Петков бе видян, запомнен и се снабди с задоволително учредения за искания.
Подразни ме лакомията му. Ако и той, дружно с Румен Овчаров, желае срещата с мен, с цел да ме шашва със словесно великолепие, за какво въпреки всичко линчо не ми се обади? Овчаров, разбирам го, само че с Петков сме малко нещо другари.
Илияна Йотова и Румен Овчаров идват сами. Даже не закъсняват.
Здрасти, здрасти! Как върви работата, добре е, добре: все съдържателни въпроси и отговори, а и по какъв начин да се стартира съответната приказка по деликатната тематика?
Освен това ми е необичайно – какво би очаквал от мен Румен Овчаров? Едва ли позволява, че просто по този начин, след няколко, да речем, безапелационни думи, поднесени с копринена панделка, осукана от усмивката на Илияна, аз ще подвигна вестника в офанзива “на нож ”? Дори в случай че си измисля и имам вяра в комфортната формула, че това няма да е в името на персоналната идея, а от надалеч по-общественозначими подбуди.
Нещо сходно ще каже и той, само че по-късно:
- Аз не съм толкоз значим. Румен Овчаров си е народен представител и няма проблеми... За партията, за партията ще са проблемите. Тъкмо сме си стъпили на краката.
Преди това ще попитам:
- Защо го няма Румен Петков? Нали тримата щяхме да приказваме?
- Ще пристигна всеки миг, обади се, че нещо му се е случило – споделя Илияна.
Не е доста сигурна в себе си, вземам решение обаче аз и до момента в който сервитьорите се мотаят край нас, набирам номера на Румен Петков.
Той незабавно ми се обажда, само че кой знае за какво, не чувствам терзание от закъснението му. На въпроса ми докога ще го чакаме, той реагира, сякаш тази среща не му е напълно по усета:
- Не, не, говорете си... Аз може и да не дойда. Случи ми се нещо ненадейно.
...Може би към този момент бе кацнал на твърдото след сияйните си младежки фантазии?
Винаги съм възприемал Румен Овчаров за сериозен човек. И в този момент го въприемам по този начин, само че тогава той бе заплашен от експлоадиране. Усещах страхотни атмосфери налягане вътре у него, говореше разпокъсано като остарял астматик, който не намира въздух за думите си...
Истината, коства ми се, бе тъкмо противоположната. Той, речовият нормално човек, мъжът, който владее и словесния меч, и изкуството на иронията, в тази ситуация не страдаше от липса на въздух, а нямаше думи. Защото не ставаше някак си, освен това пред един въпреки всичко единствено официално познаван човек, да си го кажеш напряко – доста ми се желае аз да съм ръководител. Дошъл е комфортният към този момент миг: в управлението на партията съм от дълго време, бях министър и не се провалих, изтърпях дисциплинирано Георги Първанов. Аз съм и с най-големия опит, а и възрастта ми е топ – мъж в силата и разцвета си.
Не върви да се каже тъкмо по този начин, неблагозвучна е истината и по тази причина мъжът обикаля до хоризонта и се връща назад, с цел да примъкне от девет дерета вода.
Партията ще отхвърли младия Станишев, както се отхвърля несъответствуващият за трансплантиране орган. Ще го отхвърли, ще го съсипе, а тъпо е, апелирам ви се, в това момче има хубаво бъдеще.
В същото време има опитни, калени приятели... Не безусловно Овчаров, само че за какво пък да не бъде и той. Освен това същестуват и други, потвърдили се и с огромен опит из управленията...
Не се постанова да запитвам за какво му е необходим този диалог с мене, тъй като си става незабавно ясно.
- Известно е, че сте близки с Първанов. Той доста те почита...
- И цени доста твоето мнение – добавя Илияна.
- Не знам дали съм в положение да му повлияя... Освен това не съм уверен, че сме толкоз близки.
- Трябва да се опита.
Сега не знам дадох обещание ли тогава или не дадох обещание, във всеки случай не се усещах прекомерно удобно... Кой си ти, мислех си, до момента в който се връщах в редакцията, че да се бъркаш на всички места? Ако Георги ми зададе простичкият въпрос – за какво се буташ, където не е твоето място?…
Не, надали ще каже тъкмо по този начин, само че имам ли право, в случай че мога в действителност, да въздействам? А от горната страна на всичко до този миг аз не се познавам със Станишев. Помня семейството, зная кой беше татко му, само че с него самия? – прочее нужно е да се срещна...
Позвъних незабавно щом влязох в кабинета си. Новоизбраният президент незабавно ми отговори. Казах му каквото е нужно, а на другия ден седяхме на същата маса, по обед.
Трябваше да бъда правилен и с двамата – и с Първанов, и с Румен Овчаров. И със Станишев. Никой не беше изискал от мен да не приказвам за вчерашната ни среща, по тази причина и споделих, което бе нужно. Но и никой не можеше да ме вкара в роля на ходатай. При това, просто по този начин, приказката да става, да се харесваме или за сърдечно “мерси ”. А може и като предстоящ от бъдното дял? Нали от водача на всяка от огромните партии може да се пръкне я президент, я министър председател... Не е зле, дори си е чудесно, той персонално да си знае, да помни, че пътят му е почнал, огромният път, от една маса в далечния ъгъл на “Скай Плаза ”.
Георги Първанов не позволява и сянка от подозрение, че тъкмо Сергей Станишев ще се хареса на упования през декември конгрес на Българска социалистическа партия. Че той ще неговият правоприемник...
На 16 декември 2001 година 44-тият конгрес на Българска социалистическа партия избра за ръководител на партията 35-годишния Сергей Димитров Станишев.
При разискването се издигат още девет кандидатури – на Румен Овчаров, Бойко Великов, Красимир Премянов /които остават за състезанието/ и на Янаки Стоилов, Георги Божинов, Георги Пирински, Младен Червеняков, Румен Петков и Евгени Узунов, които си вършат отказ и не стигат до гласоподаване.
За Станишев гласоподават 441 делегати, за Румен Овчаров – 114.
При разискванията на първия том от “Лъжата ” в няколко града са ме питали дали съм си водил дневник през всичките тези години, какви документи имам в персоналния си списък, на паметта си ли единствено разгадавам? Отговарях в детайли или пък просто посочвах, че всичко това съм го обяснил, въпреки и на малко, в предговора към книгата.
При писането на втората част с изключение на всичко споменавано дотук употребявам и записи на диктофон.
Ето няколко реда от него – такива, както тъкмо съм ги записал през януари 2002 година
“31 януари 2002 година
Десетина дни преди да встъпи в служба, а това стана на 22 януари, новоизбраният по това време, а към този момент и настоящ президент, Георги Първанов, позвънил на Светлана:
- Светлана – споделил той, - разбрах, че нашето момче, Сергей, не се познава с Тошо персонално, а ми се коства, че това е значимо. Хайде да ги срещнем, какво ще кажеш?
- Да, несъмнено, добре е да се познават и добре е ти да ги запознаеш – съгласила се Светлана.
По това време аз не бях в София, с Кольо Кицевски бяхме по работа във Виена и остана да договорим срещата за по-късно.
Така се случи, че през идващите дни тя не можа да се реализира, а откакто Първанов стана публично президент, към този момент беше неловко той да участва или да провежда такава среща.
На 22 януари Георги Първанов влезе в Белия дом на “Дондуков ” 1, а на другия ден ми позвъни – на личиня джиесем, непозната жена, която се показа за секретарката на Станишев.
- Господин Тошев, имам предписание от господин Станишев да ви поканя на вечеря. Бихте ли споделили по кое време ви е комфортно?
- С вас единствено двамата ли ще бъдем? – давам отговор аз и зная, че ще я притесня, само че и тя, и основно новият ръководител на Българска социалистическа партия, би трябвало да се научат по какъв начин се прави това.
- Ох, извинете... С господин Станишев ще бъдете и с господин Румен Петков.
- Тогава, блага госпожице, кажете на тези господа, в случай че ще имат по-добър вкус в моя компания, да ми се обадят и ще се разберем.
Щрак телефонът!
На другия ден към този момент звъни Сергей.
- И какво, започнахме да се опознаваме с гаф? – споделя той, само че го споделя през смях и това ми харесва. – Моля ви, въпреки всичко да приемете нашата покана с Румен, още повече че президентът персонално ми е поръчал – “незабавно позвъни на Тошо Тошев и се запознай с него ”.
Вечеряхме в “Българи ”, в една дребна стаичка на втория етаж. Двамата със Сергей бяхме по пуловери, а Румен – костюмиран, както постоянно, и с вратовръзка. Като трябваше да каже нещо на водача си, го наричаше Шефе.
Вечерята стартира на “ви ”, само че доста бързо бяха вкарани в приложимост дребните имена.
Очаквайте на следващия ден: ВОЙНА Пожарна охрана ВРЕМЕ НА МИР
Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.
Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.
През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.
Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.
По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.
Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),
Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.
В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.
Днес ви предлагаме фрагмента ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО от втора книга на " Лъжата " - " Жан, Иван и Величеството "
ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО
Изминаха няколко дни след втория тур на президентските избори (ноември, 2001), извоювани от Георги Първанов, и насладата от успеха на “Позитано ” 20 стартира да прелива в бездънен кадрови екот.
Кой ще бъде наследникът на аления водач?
Георги Първанов бе станал ръководител на партията в една люта политическа зима (декември 1996) след огромното сгрохване на кабинета Жан Виденов.
Младият самоскалпирал се министър председател бе заставен да си хвърли оставката от един инфарктен конгрес. Пресилено ще бъде да се твърди, че Първанов тогава беше огромният партиен престиж. Дори в някаква степен е невероятно, в случай че се съпостави с мощното наличие на един Николай Добрев. И освен тъй като точно Добрев изрече най-смело нужните гневни, само че и точни с организационната си просвета думи против ръководството на Виденов.
Тогава, в края на този декември, надали съществуваха голям брой хора, които да мислят, че след оставката на Виденов Социалистическата партия ще се откаже от власт. От цялата власт! По-вероятен бе другият вид – да се направи второ алено държавно управление и новият министър председател да се споделя Николай Добрев... Неговите позиции и известност тогава може би бяха най-силните.
За всичко това е писано доста. Известни са и най-малко две исторически дати – 10 януари 1997 година с щурма и подпалването на Народното събрание, а по-късно и 4 февруари, когато Добрев и новият водач Първанов обявиха, че Българска социалистическа партия няма да прави държавно управление и страната потегли към нов парламент. /За всичко това съм разказал по-подробно в предните страници на тази книга./
...Пет години по-късно Георги Първанов, ненадейно дори за себе си, завоюва президентските избори.
Кой щеше да го замести в партийната централа?
Не, не че нямаше претенденти...
В последните дни на ноември ми се обади Илияна Йотова. Длъжен съм да призная, че с нея сме остарели другари от времето на общинските избори 95. Тогава тя работеше в единствената към момента национална телевизия, където общоприет шеф бе различен общ другар Иван Гранитски.
По това време с Иван се виждахме постоянно, а около него в редакцията минаваха и по-първите хора от Българска национална телевизия.
Един ден нахлу в кабинета ми и самата Илияна Йотова.
- Аз съм шефът на информацията... Ама на цялата информация – откри за нужно да посочи тя, хванала отнесения ми взор.
А погледът ми е изглеждал отнесено, тъй като моя благосклонност макар че знаеше кой е шефът на информацията, бе очевидно сюрпризиран – чак пък да е толкоз хубава шефката на най-важния бранш от малкия екран не ми бе известно дали се поставя.
И ето, в последните дни на ноември 2001 година Илияна отново ми звъни.
- Нали знаеш какво става на “Позитано ”?
- Да не би да нямате парно и отново да сте на ушанки? – откликвам й аз, без да възприемам драматизма в гласа й.
В първите зими, откакто се сринаха от властта, алените апаратчици нямаха пари за отоплението на постройката си и правилни доносници ни твърдяха, че по през целия ден я карат на ръченица. За сгряване. А ние, шегаджиите от вестниците, им се смеехме – не могат да намерят метод себе си да оправят, а тръгнали да оправят народа...
- Не, дори е тъкмо противоположното... Става все по-горещо.
Аз към този момент знаех това.
“На “Позитано ” бяха разбрали, че Първанов ще уточни на идния им конгрес през декември за собствен правоприемник Сергей Станишев, който имал най-малко два минуса – минусът м л а д о с т и произлизащият от него – нелюбим на старите апаратчици. В добавка – незнаен, неизвестен за партията.
- Двама твои другари, Румен Петков и Румен Овчаров, желаят да се срещнат с теб...
- Не мисля, че е работа на “Труд ” да се намесва във вътрешнопартийни избори – дочувам повода за това искане аз. – Ние ще се ограничим единствено с информацията.
Илияна, несъмнено, знае, че един вестник, а още повече “Труд ”, надали би останал без своя позиция, само че тя не знае, че аз, без да съм приказвал с Първанов за неговия правоприемник, може да съм на същото мнение.
- Моля те да ги изслушаш въпреки всичко...
Договаряме се. “Скай Плаза ”, несъмнено. По обедно време.
Без да може да се приказва за враждуващи лагери, би могло да се каже, че досегашният ръководител на партията Георги Първанов и ръководителят на Софийската организация, което си е значимо отвред, не са близки побратими. Когато през 1997 година Илияна Йотова стартира работа в пресцентъра на Българска социалистическа партия, всички искрено я припознаха като човек от екипа на водача... След известно време обаче тя остана близка единствено на Партията. С уклон към Румен Овчаров.
Румен Петков е включил се млад оркестрант. Той засвири в “софийската филхармония ” след неуспеха на общинските избори през 1999 година, когато в Плевен не му гласоподаваха втори кметски мандат. Много бързо и не без проява на благоприятни условия, Румен Петков бе видян, запомнен и се снабди с задоволително учредения за искания.
Подразни ме лакомията му. Ако и той, дружно с Румен Овчаров, желае срещата с мен, с цел да ме шашва със словесно великолепие, за какво въпреки всичко линчо не ми се обади? Овчаров, разбирам го, само че с Петков сме малко нещо другари.
Илияна Йотова и Румен Овчаров идват сами. Даже не закъсняват.
Здрасти, здрасти! Как върви работата, добре е, добре: все съдържателни въпроси и отговори, а и по какъв начин да се стартира съответната приказка по деликатната тематика?
Освен това ми е необичайно – какво би очаквал от мен Румен Овчаров? Едва ли позволява, че просто по този начин, след няколко, да речем, безапелационни думи, поднесени с копринена панделка, осукана от усмивката на Илияна, аз ще подвигна вестника в офанзива “на нож ”? Дори в случай че си измисля и имам вяра в комфортната формула, че това няма да е в името на персоналната идея, а от надалеч по-общественозначими подбуди.
Нещо сходно ще каже и той, само че по-късно:
- Аз не съм толкоз значим. Румен Овчаров си е народен представител и няма проблеми... За партията, за партията ще са проблемите. Тъкмо сме си стъпили на краката.
Преди това ще попитам:
- Защо го няма Румен Петков? Нали тримата щяхме да приказваме?
- Ще пристигна всеки миг, обади се, че нещо му се е случило – споделя Илияна.
Не е доста сигурна в себе си, вземам решение обаче аз и до момента в който сервитьорите се мотаят край нас, набирам номера на Румен Петков.
Той незабавно ми се обажда, само че кой знае за какво, не чувствам терзание от закъснението му. На въпроса ми докога ще го чакаме, той реагира, сякаш тази среща не му е напълно по усета:
- Не, не, говорете си... Аз може и да не дойда. Случи ми се нещо ненадейно.
...Може би към този момент бе кацнал на твърдото след сияйните си младежки фантазии?
Винаги съм възприемал Румен Овчаров за сериозен човек. И в този момент го въприемам по този начин, само че тогава той бе заплашен от експлоадиране. Усещах страхотни атмосфери налягане вътре у него, говореше разпокъсано като остарял астматик, който не намира въздух за думите си...
Истината, коства ми се, бе тъкмо противоположната. Той, речовият нормално човек, мъжът, който владее и словесния меч, и изкуството на иронията, в тази ситуация не страдаше от липса на въздух, а нямаше думи. Защото не ставаше някак си, освен това пред един въпреки всичко единствено официално познаван човек, да си го кажеш напряко – доста ми се желае аз да съм ръководител. Дошъл е комфортният към този момент миг: в управлението на партията съм от дълго време, бях министър и не се провалих, изтърпях дисциплинирано Георги Първанов. Аз съм и с най-големия опит, а и възрастта ми е топ – мъж в силата и разцвета си.
Не върви да се каже тъкмо по този начин, неблагозвучна е истината и по тази причина мъжът обикаля до хоризонта и се връща назад, с цел да примъкне от девет дерета вода.
Партията ще отхвърли младия Станишев, както се отхвърля несъответствуващият за трансплантиране орган. Ще го отхвърли, ще го съсипе, а тъпо е, апелирам ви се, в това момче има хубаво бъдеще.
В същото време има опитни, калени приятели... Не безусловно Овчаров, само че за какво пък да не бъде и той. Освен това същестуват и други, потвърдили се и с огромен опит из управленията...
Не се постанова да запитвам за какво му е необходим този диалог с мене, тъй като си става незабавно ясно.
- Известно е, че сте близки с Първанов. Той доста те почита...
- И цени доста твоето мнение – добавя Илияна.
- Не знам дали съм в положение да му повлияя... Освен това не съм уверен, че сме толкоз близки.
- Трябва да се опита.
Сега не знам дадох обещание ли тогава или не дадох обещание, във всеки случай не се усещах прекомерно удобно... Кой си ти, мислех си, до момента в който се връщах в редакцията, че да се бъркаш на всички места? Ако Георги ми зададе простичкият въпрос – за какво се буташ, където не е твоето място?…
Не, надали ще каже тъкмо по този начин, само че имам ли право, в случай че мога в действителност, да въздействам? А от горната страна на всичко до този миг аз не се познавам със Станишев. Помня семейството, зная кой беше татко му, само че с него самия? – прочее нужно е да се срещна...
Позвъних незабавно щом влязох в кабинета си. Новоизбраният президент незабавно ми отговори. Казах му каквото е нужно, а на другия ден седяхме на същата маса, по обед.
Трябваше да бъда правилен и с двамата – и с Първанов, и с Румен Овчаров. И със Станишев. Никой не беше изискал от мен да не приказвам за вчерашната ни среща, по тази причина и споделих, което бе нужно. Но и никой не можеше да ме вкара в роля на ходатай. При това, просто по този начин, приказката да става, да се харесваме или за сърдечно “мерси ”. А може и като предстоящ от бъдното дял? Нали от водача на всяка от огромните партии може да се пръкне я президент, я министър председател... Не е зле, дори си е чудесно, той персонално да си знае, да помни, че пътят му е почнал, огромният път, от една маса в далечния ъгъл на “Скай Плаза ”.
Георги Първанов не позволява и сянка от подозрение, че тъкмо Сергей Станишев ще се хареса на упования през декември конгрес на Българска социалистическа партия. Че той ще неговият правоприемник...
На 16 декември 2001 година 44-тият конгрес на Българска социалистическа партия избра за ръководител на партията 35-годишния Сергей Димитров Станишев.
При разискването се издигат още девет кандидатури – на Румен Овчаров, Бойко Великов, Красимир Премянов /които остават за състезанието/ и на Янаки Стоилов, Георги Божинов, Георги Пирински, Младен Червеняков, Румен Петков и Евгени Узунов, които си вършат отказ и не стигат до гласоподаване.
За Станишев гласоподават 441 делегати, за Румен Овчаров – 114.
При разискванията на първия том от “Лъжата ” в няколко града са ме питали дали съм си водил дневник през всичките тези години, какви документи имам в персоналния си списък, на паметта си ли единствено разгадавам? Отговарях в детайли или пък просто посочвах, че всичко това съм го обяснил, въпреки и на малко, в предговора към книгата.
При писането на втората част с изключение на всичко споменавано дотук употребявам и записи на диктофон.
Ето няколко реда от него – такива, както тъкмо съм ги записал през януари 2002 година
“31 януари 2002 година
Десетина дни преди да встъпи в служба, а това стана на 22 януари, новоизбраният по това време, а към този момент и настоящ президент, Георги Първанов, позвънил на Светлана:
- Светлана – споделил той, - разбрах, че нашето момче, Сергей, не се познава с Тошо персонално, а ми се коства, че това е значимо. Хайде да ги срещнем, какво ще кажеш?
- Да, несъмнено, добре е да се познават и добре е ти да ги запознаеш – съгласила се Светлана.
По това време аз не бях в София, с Кольо Кицевски бяхме по работа във Виена и остана да договорим срещата за по-късно.
Така се случи, че през идващите дни тя не можа да се реализира, а откакто Първанов стана публично президент, към този момент беше неловко той да участва или да провежда такава среща.
На 22 януари Георги Първанов влезе в Белия дом на “Дондуков ” 1, а на другия ден ми позвъни – на личиня джиесем, непозната жена, която се показа за секретарката на Станишев.
- Господин Тошев, имам предписание от господин Станишев да ви поканя на вечеря. Бихте ли споделили по кое време ви е комфортно?
- С вас единствено двамата ли ще бъдем? – давам отговор аз и зная, че ще я притесня, само че и тя, и основно новият ръководител на Българска социалистическа партия, би трябвало да се научат по какъв начин се прави това.
- Ох, извинете... С господин Станишев ще бъдете и с господин Румен Петков.
- Тогава, блага госпожице, кажете на тези господа, в случай че ще имат по-добър вкус в моя компания, да ми се обадят и ще се разберем.
Щрак телефонът!
На другия ден към този момент звъни Сергей.
- И какво, започнахме да се опознаваме с гаф? – споделя той, само че го споделя през смях и това ми харесва. – Моля ви, въпреки всичко да приемете нашата покана с Румен, още повече че президентът персонално ми е поръчал – “незабавно позвъни на Тошо Тошев и се запознай с него ”.
Вечеряхме в “Българи ”, в една дребна стаичка на втория етаж. Двамата със Сергей бяхме по пуловери, а Румен – костюмиран, както постоянно, и с вратовръзка. Като трябваше да каже нещо на водача си, го наричаше Шефе.
Вечерята стартира на “ви ”, само че доста бързо бяха вкарани в приложимост дребните имена.
Очаквайте на следващия ден: ВОЙНА Пожарна охрана ВРЕМЕ НА МИР
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ