Да изпратиш до вратата
До вратата
С времето разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да утешиш. Преди да си отиде баба ми, стопила се към този момент, стискаше ръката ми и викаше, чудна работа, живее ми се още, на следващия ден ще издоя малко мляко от козата да пия.
Козата беше умряла преди 20 години, а баба ми не беше ставала от 6 месеца…
Като дребен, когато ме беше боязън, да заспя в тъмното, протягах ръка от моето легло, тя протягаше ръка от нейното, стаята беше тясна, и този мост пропъждаше страха ми.
Все едно се изпращахме ненапълно, хванати за ръце, до момента в който минем, страшното, след това ме пускаше в съня.
Сега можех единствено да й върна жеста.
В съня и гибелта всеки влиза самичък, само че до вратата е добре да си с някого.
Георги Господинов, из „ Всичките наши тела “
