Стойчо Младенов: Идва времето да кажа Баста на работата в чужбина
До края на сезона в казахстанското състезание остава един кръг. Стойчо Младенов се посипа със популярност, откакто завоюва купата със своя Кайсар. Отборът най-вероятно ще приключи шести в класирането. С „ пустинните вълци “ българският треньор в никакъв случай не е бил на по-ниска позиция. Младенов е единственият наш треньор, печелил купи с два разнообразни задгранични тима – преди 10 години съумя и със саудитския „ Ал Ахли “. Преди да се прибере за отмора, треньорът даде изявление за уеб страницата „ Корнер “.
– Вие сте образец за някой, направил сполучлива кариера в двете най-важни посоки на вашата област – футбола. Успяхте и като състезател, и като треньор. Доколко го усещате по този начин самичък и има ли неща, които не престават да ви движат да успявате отново и отново?
– Винаги съм бил мощен темперамент. Като малко момче мечтаех да стана футболист. Когато сбъднах фантазията ми, желаех да остана в играта и да бъда треньор. Няма ден от живота ми, в който да не съм се подготвял за задачите си. Знаех, че би трябвало да се изградя като темперамент. Че пътят ще е бодлив и че би трябвало да стана добър експерт. Научих се да бъда порядъчен човек – в персоналния живот и специалността. Предадох го и на децата си. Аз съм упорит и цялостен живот си слагам задания. Не ми дава мира, до момента в който не ги извърша. Мисля, че по този начин би трябвало да мисли всеки. Някои съумяват повече, други по-малко. Явно съм роден със свръх доза амбициозност. Изживявам всичко доста прочувствено – и триумфите, и неуспехите.
– Вашата мотивация във футбола през цялото време? Някой съответен човек или тим, събитие или история, която да ви е надъхвала като дете да преследвате триумфа?
– Никой не ме е пропагандирал да ставам футболист. Дори фамилията ми не беше според. Но съдба… От дребен обичах топката. Идоли ми бяха Димитър Якимов и Георги Аспарухов. Двамата ме мотивираха и окуражиха. Якимов беше извънредно непретенциозен в живота, а Гунди – доста известен в медийното пространство и обществеността. Различни видове, които ме караха да бленувам и да стигна най-високото равнище във футбола.
– Как ви се коства българският футбол като равнище – спортно-техническо и организационно, от отдалеченост? Вече близо 6 години не работите у нас.
– Оставете тези шест години. Ние изоставаме доста повече от 20 лета! Футболът се развива извънредно скоростно в международен мащаб. Не приказвам единствено спортно-технически, а от всякакво естество. Футболът не е единствено топка и терен! Има толкоз доста наложителни неща, които са нужни за, както казвахме едно време – високо спортно майсторство. Медицина, техника, принадлежности – няма маловажни съставни елементи. Но те на 90 % в България липсват.
– Мнението ви за последните събития, случилото се на мача България – Англия, последвалите оставки и земетресения в управлението на БФС?
– Ще стартира с расизма. Нека на всички един път вечно им е ясно – в България расизъм няма. Може да съществува обособени персони с такова държание. Но те не образуват българското общество. По-важна е другата част от въпроса. Тези земетресения трябваше да станат доста по-рано. Ние живеем в затворена черупка от години. Не се развиваме, не напредваме, самозодоволяваме се с локални триумфи.
Единствено Лудогорец е пред останалите, които тъпчат на едно място. Трябва да се върна на предния въпрос и да повторя, че ни липсват прекалено много неща, за които очевидно липсват средства. Собствениците на клубовете нямат задоволително или не желаят да дават пари за тях. Нека вземем един оздравителен център да вземем за пример. Когато с ЦСКА биехме първенците на Англия, Испания и Германия, нашето възобновяване беше съвсем като тяхното. Медицината ни не изоставаше. Бяхме сложени на една основа и се сражавахме като равни с тях. Сега сме светлинни години обратно.
– Не ви ли изненада, че не ви поканиха за народен селекционер в тази комплицирана обстановка?
– Излишно е да разясня. Нито ме изненадва, нито се наскърбявам. Никой не е задължен да ме кани на работа. Пожелавам триумф на Георги Дерменджиев.
– Има доста отзиви за какво изоставаме във футбола и едно от тях е – в действителност другите вършат крачки, а ние си седим на едно място. Как бихте го дефинирали вие?
– Малко ли говорихме по тази тематика? Часове няма да ни стигнат, с цел да обсъдим всичко. Въпросът е дали има смисъл.
– Защо хора като вас и, да кажем, Станимир Стоилов, са оценени по-високо и еднопосочно отвън страната ни, до момента в който тук непрекъснато има подозрителност, подозрение и подценяване на триумфите ви?
– Когато бях дете, ме възпитаваха на морал, чест и достолепие. В днешно време тези добротедели избледняха. Рядко виждам към този момент хора, които ги имат. Твърде доста господстват измамата, лъжата и интригата. Трудно ми е да пребивавам в този свят. Изживявам лъжите тежко. Малко ли клюки изсипаха мой адрес? И какъв брой от тях потвърдиха? Не го заслужавах, само че ми се случи. Не ми харесва по какъв начин се развива светът.
– Как се чувствате като татко на двама синове, които също преследваха своя триумф във футбола? Колко мъчно е да намериш салдото, трезвата преценка до момента в който се построяват и търсят пътя си, както и това да приемаш положителните и неприятните им дни? И до каква степен семейството тежеше на Александър и Стойчо през годините?
– И до ден сегашен името тежи на моите синове. Болно ми е от това. Когато беше на 18 години, Сашо напусна за сериозна сума ЦСКА в посока Херта. Направи кариера отвън България. Можеше и да е още по-успешно, само че тежка травма го лиши от футбола. Стойчо сбърка, че остана в България, тъй като името ми доста му тежеше. Като футболен човек, а не като татко, настоявам, че и двамата имаха неповторими качества. Не съумяха да ги развият и покажат.
За страдание – поради името ми. Но аз се гордея безпределно със синовете ми. Благодаря на брачната половинка ми Дарина, с която ги отгледахме, възпитахме ги и в този момент те са виновни мъже. Имат всички качества и полезности, които фамилията ми цени. Сега с Дарина опитваме да предадем нашия опит и образование на внучките ни.
– Известен сте като човек на дома и фамилията, какъв брой мъчно е да живеете и работите в чужбина?
– До преди няколко години с Дарина не се бяхме разделяли. Дойде обаче миг, в който не можеше да ме последва. Аз работя в чужбина, а тя би трябвало да оказва помощ на децата и внучките. Тежко ми е доста от този факт. Единственото избавление е, че моят екип е формиран от българи в лицето на Анатоли Нанков, Тодор Янчев и доктор Иван Дойчев. Помагаме си взаимно, разтоварваме душевен. Но и това не постоянно оказва помощ.
Неведнъж ми е идвало да си купя самолетен билет и да се прибера. Професията ми обаче изисква друго, а аз съм на 100 % експерт. Висока е цената да се лишиш от най-милото. Истината е, че в чужбина заплащането е доста по-добро от България. Но има друга, доста по-силна причина, която ме кара да работя зад граница. Това е признанието, свободата и уважението, където срещам. В България го няма.
– Коя е датата, отвън рождения ден, която в никакъв случай не забравяте? Кой е най-важният ден за футболния човек Стойчо Младенов – може би 17 март 1982 година?
– Два са дните. Безспорно 17 март е най-великата дата в живота ми. Исторически и незабравим ден освен за ЦСКА, само че и за целия български футбол. Не знам дали ще сме живи да забележим български тим да се класира за полуфинал на Шампионската лига. Много е изговорено за мача с Ливърпул. Връх в кариерата ми! Но има и най-голямата пропаст, която също не мога да не помни. Това е, когато Централен комитет на Българска комунистическа партия ме изхвърли от физкултурното придвижване. Отидох на работа в завода и даже в заводския тим не ми даваха да играя.
Скриха ми топката в дословния смисъл на думата. Това стана, когато избрах да дойда в ЦСКА без позволение на тогавашната футболна федерация. Не помня датата, само че това е най-тежкият ми миг във футбола. Бях в сладкарница „ Преспа “ на „ Граф Игнатиев “. Държеше я огромен наш почитател и мой другар Спиро. По радиото чух решението. Качих се на моята „ Лада “ и потеглих. Не знам на къде. В един миг, не помня какъв брой време е минало, бях минал Ихтиман. Тогава автомагистрала нямаше, а единствено черни пътища. Бях в безтегловност. Карал съм към нищото с мисълта, че са ми отрязали краката.
– А кой е най-трудният миг? Може би, когато се наложи да събирате тим за старта на сезона в ЦСКА за към седмица при завръщането ви посред ужасна управническа рецесия?
– Още един тежък миг от кариерата ми, който няма да не помни. Мисия невъзможна беше. За няколко дни трябваше да създадем по този начин, че ЦСКА да съществува. Отбор нямаше, време – още по-малко. Действах със размах и храброст. Не познавах нито един от футболистите, които пристигнаха. Гледах по 3 минути клипове в интернет и трябваше да кажа „ да “ или „ не “. Радвам се, че в близо 90 % от случаите взех вярното решение. Нямахме подготовка, излизахме на по две тренировки, без да се познаваме. И биехме! Че непознатите ме плюеха, не ме интересува. Боли ме и до през днешния ден, че бях оплюван от свои. Защото единствен одобрих задачата да спася ЦСКА. Резултатите елементарно може да ревизирате. С 10 пъти по-малък бюджет от Левски и Лудогорец, до последно се борихме за първото място. За мачовете с безконечния противник всички знаят – където ги хванехме ги биехме. Отплатата за мен обаче бе да бъда руган от свои…
– Много се приказва за разликата сред тези генерации отпреди 1990 година и тези по-късно, освен във футбола. Толкова доста ли се трансформираха нещата в всекидневието, във възпитанието, в дисциплината и манталитета на българина?
– Завоят е прекомерно изострен. Няма смисъл да съпоставяме политически строеве. Истината е, че през днешния ден младото потомство търси мекото. Разглезено е. Някои се раждат бойци, демонстрират първи проблясъци за нещо огромно. Но попадайки в неприятната среда, се губят по пътя. И аз, и всички родители, и треньори, които работим с тях, имаме виновност.
– Какво ви нервира най-вече? Не единствено във футбола, а в живота. С кое през годините не успявате да се примирите?
– Лъжата и интригата. Отвращават ме. Не обичам да пребивавам измежду такива хора и по тази причина съм се изолирал. Създал съм един доста стеснен кръг от другари и не позволявам никой в него. Средата е прекомерно пошла. Аз обичам България и постоянно съм се възхищавал на българите, които са съумели в своята област – медицината, културата, спорта. Много добре знам какъв брой старания са хвърлили, с цел да забележим всички ние крайния резултат. Не можете да си визиите какъв брой горделив бях, когато нашият губернатор Куршербаев ни заведе на изстрелване на ракета на космодрума в Байконур. С моя екип гледахме дълго фотосите на нашия първи космонавт Георги Иванов. Гордо казвахме – той е българин!
– Темата ЦСКА няма по какъв начин да бъде подмината, когато вие сте събеседник. Несъмнено, следите нещата… А доста почитатели чакат и вести за ваше завръщане. Доколко е действително то, в какви връзки сте с хората в клуба?
– В положителни връзки съм с всички в ЦСКА. А по кое време и дали ще се завърна – един Господ знае. От млад футболист обичам животът ми да е спретнат. Сега работя в чужбина и още не съм решил до по кое време ще е по този начин. Признавам – доста ми липсват нещата, за които говорихме – брачна половинка, синове, внучки. Ще пристигна моментът, когато ще кажа " Баста ". И ще се върна да пребивавам с тях.
– Юрген Клоп неотдавна сподели нещо забавно в изявление – за какво работим толкоз старателно във футбола и печелим положителни пари, в случай че работим до 75-годишни и не забележим нищо от света, от фамилията си? Вие замисляте ли се за това, казвате ли си – ще спра тогава и тогава, нататък времето ще е за мен и околните ми хора напълно?
– Успехите си имат висока цена. Лишенията са големи. Когато бях футболист, пропуснах раждането на синовете ми. Когато бях треньор, не можах да участвам на раждането на внучките ми. Мога още десетки такива моменти да изброя. Мъчно ми е за тях. Сега внучките порастват, а мен ме няма. Когато са заболели, приказвам с тях по телефона, укротявам ги, само че не мога същински да им оказа помощ. Далеч съм. Искам да бъда вкъщи, а не мога. Като експерт съм поел огромна отговорност и съм признателен на моето семейство, че я схваща. Но краят на работата в чужбина е близо. Не считам още да спирам с моята професионална обич, ще работя, само че желая да бъда при фамилията. Искам като множеството хора, когато свърши работният ден, да се прибера при обичаните. Достатъчно време ги лиших от това възприятие.
– Вие сте образец за някой, направил сполучлива кариера в двете най-важни посоки на вашата област – футбола. Успяхте и като състезател, и като треньор. Доколко го усещате по този начин самичък и има ли неща, които не престават да ви движат да успявате отново и отново?
– Винаги съм бил мощен темперамент. Като малко момче мечтаех да стана футболист. Когато сбъднах фантазията ми, желаех да остана в играта и да бъда треньор. Няма ден от живота ми, в който да не съм се подготвял за задачите си. Знаех, че би трябвало да се изградя като темперамент. Че пътят ще е бодлив и че би трябвало да стана добър експерт. Научих се да бъда порядъчен човек – в персоналния живот и специалността. Предадох го и на децата си. Аз съм упорит и цялостен живот си слагам задания. Не ми дава мира, до момента в който не ги извърша. Мисля, че по този начин би трябвало да мисли всеки. Някои съумяват повече, други по-малко. Явно съм роден със свръх доза амбициозност. Изживявам всичко доста прочувствено – и триумфите, и неуспехите.
– Вашата мотивация във футбола през цялото време? Някой съответен човек или тим, събитие или история, която да ви е надъхвала като дете да преследвате триумфа?
– Никой не ме е пропагандирал да ставам футболист. Дори фамилията ми не беше според. Но съдба… От дребен обичах топката. Идоли ми бяха Димитър Якимов и Георги Аспарухов. Двамата ме мотивираха и окуражиха. Якимов беше извънредно непретенциозен в живота, а Гунди – доста известен в медийното пространство и обществеността. Различни видове, които ме караха да бленувам и да стигна най-високото равнище във футбола.
– Как ви се коства българският футбол като равнище – спортно-техническо и организационно, от отдалеченост? Вече близо 6 години не работите у нас.
– Оставете тези шест години. Ние изоставаме доста повече от 20 лета! Футболът се развива извънредно скоростно в международен мащаб. Не приказвам единствено спортно-технически, а от всякакво естество. Футболът не е единствено топка и терен! Има толкоз доста наложителни неща, които са нужни за, както казвахме едно време – високо спортно майсторство. Медицина, техника, принадлежности – няма маловажни съставни елементи. Но те на 90 % в България липсват.
– Мнението ви за последните събития, случилото се на мача България – Англия, последвалите оставки и земетресения в управлението на БФС?
– Ще стартира с расизма. Нека на всички един път вечно им е ясно – в България расизъм няма. Може да съществува обособени персони с такова държание. Но те не образуват българското общество. По-важна е другата част от въпроса. Тези земетресения трябваше да станат доста по-рано. Ние живеем в затворена черупка от години. Не се развиваме, не напредваме, самозодоволяваме се с локални триумфи.
Единствено Лудогорец е пред останалите, които тъпчат на едно място. Трябва да се върна на предния въпрос и да повторя, че ни липсват прекалено много неща, за които очевидно липсват средства. Собствениците на клубовете нямат задоволително или не желаят да дават пари за тях. Нека вземем един оздравителен център да вземем за пример. Когато с ЦСКА биехме първенците на Англия, Испания и Германия, нашето възобновяване беше съвсем като тяхното. Медицината ни не изоставаше. Бяхме сложени на една основа и се сражавахме като равни с тях. Сега сме светлинни години обратно.
– Не ви ли изненада, че не ви поканиха за народен селекционер в тази комплицирана обстановка?
– Излишно е да разясня. Нито ме изненадва, нито се наскърбявам. Никой не е задължен да ме кани на работа. Пожелавам триумф на Георги Дерменджиев.
– Има доста отзиви за какво изоставаме във футбола и едно от тях е – в действителност другите вършат крачки, а ние си седим на едно място. Как бихте го дефинирали вие?
– Малко ли говорихме по тази тематика? Часове няма да ни стигнат, с цел да обсъдим всичко. Въпросът е дали има смисъл.
– Защо хора като вас и, да кажем, Станимир Стоилов, са оценени по-високо и еднопосочно отвън страната ни, до момента в който тук непрекъснато има подозрителност, подозрение и подценяване на триумфите ви?
– Когато бях дете, ме възпитаваха на морал, чест и достолепие. В днешно време тези добротедели избледняха. Рядко виждам към този момент хора, които ги имат. Твърде доста господстват измамата, лъжата и интригата. Трудно ми е да пребивавам в този свят. Изживявам лъжите тежко. Малко ли клюки изсипаха мой адрес? И какъв брой от тях потвърдиха? Не го заслужавах, само че ми се случи. Не ми харесва по какъв начин се развива светът.
– Как се чувствате като татко на двама синове, които също преследваха своя триумф във футбола? Колко мъчно е да намериш салдото, трезвата преценка до момента в който се построяват и търсят пътя си, както и това да приемаш положителните и неприятните им дни? И до каква степен семейството тежеше на Александър и Стойчо през годините?
– И до ден сегашен името тежи на моите синове. Болно ми е от това. Когато беше на 18 години, Сашо напусна за сериозна сума ЦСКА в посока Херта. Направи кариера отвън България. Можеше и да е още по-успешно, само че тежка травма го лиши от футбола. Стойчо сбърка, че остана в България, тъй като името ми доста му тежеше. Като футболен човек, а не като татко, настоявам, че и двамата имаха неповторими качества. Не съумяха да ги развият и покажат.
За страдание – поради името ми. Но аз се гордея безпределно със синовете ми. Благодаря на брачната половинка ми Дарина, с която ги отгледахме, възпитахме ги и в този момент те са виновни мъже. Имат всички качества и полезности, които фамилията ми цени. Сега с Дарина опитваме да предадем нашия опит и образование на внучките ни.
– Известен сте като човек на дома и фамилията, какъв брой мъчно е да живеете и работите в чужбина?
– До преди няколко години с Дарина не се бяхме разделяли. Дойде обаче миг, в който не можеше да ме последва. Аз работя в чужбина, а тя би трябвало да оказва помощ на децата и внучките. Тежко ми е доста от този факт. Единственото избавление е, че моят екип е формиран от българи в лицето на Анатоли Нанков, Тодор Янчев и доктор Иван Дойчев. Помагаме си взаимно, разтоварваме душевен. Но и това не постоянно оказва помощ.
Неведнъж ми е идвало да си купя самолетен билет и да се прибера. Професията ми обаче изисква друго, а аз съм на 100 % експерт. Висока е цената да се лишиш от най-милото. Истината е, че в чужбина заплащането е доста по-добро от България. Но има друга, доста по-силна причина, която ме кара да работя зад граница. Това е признанието, свободата и уважението, където срещам. В България го няма.
– Коя е датата, отвън рождения ден, която в никакъв случай не забравяте? Кой е най-важният ден за футболния човек Стойчо Младенов – може би 17 март 1982 година?
– Два са дните. Безспорно 17 март е най-великата дата в живота ми. Исторически и незабравим ден освен за ЦСКА, само че и за целия български футбол. Не знам дали ще сме живи да забележим български тим да се класира за полуфинал на Шампионската лига. Много е изговорено за мача с Ливърпул. Връх в кариерата ми! Но има и най-голямата пропаст, която също не мога да не помни. Това е, когато Централен комитет на Българска комунистическа партия ме изхвърли от физкултурното придвижване. Отидох на работа в завода и даже в заводския тим не ми даваха да играя.
Скриха ми топката в дословния смисъл на думата. Това стана, когато избрах да дойда в ЦСКА без позволение на тогавашната футболна федерация. Не помня датата, само че това е най-тежкият ми миг във футбола. Бях в сладкарница „ Преспа “ на „ Граф Игнатиев “. Държеше я огромен наш почитател и мой другар Спиро. По радиото чух решението. Качих се на моята „ Лада “ и потеглих. Не знам на къде. В един миг, не помня какъв брой време е минало, бях минал Ихтиман. Тогава автомагистрала нямаше, а единствено черни пътища. Бях в безтегловност. Карал съм към нищото с мисълта, че са ми отрязали краката.
– А кой е най-трудният миг? Може би, когато се наложи да събирате тим за старта на сезона в ЦСКА за към седмица при завръщането ви посред ужасна управническа рецесия?
– Още един тежък миг от кариерата ми, който няма да не помни. Мисия невъзможна беше. За няколко дни трябваше да създадем по този начин, че ЦСКА да съществува. Отбор нямаше, време – още по-малко. Действах със размах и храброст. Не познавах нито един от футболистите, които пристигнаха. Гледах по 3 минути клипове в интернет и трябваше да кажа „ да “ или „ не “. Радвам се, че в близо 90 % от случаите взех вярното решение. Нямахме подготовка, излизахме на по две тренировки, без да се познаваме. И биехме! Че непознатите ме плюеха, не ме интересува. Боли ме и до през днешния ден, че бях оплюван от свои. Защото единствен одобрих задачата да спася ЦСКА. Резултатите елементарно може да ревизирате. С 10 пъти по-малък бюджет от Левски и Лудогорец, до последно се борихме за първото място. За мачовете с безконечния противник всички знаят – където ги хванехме ги биехме. Отплатата за мен обаче бе да бъда руган от свои…
– Много се приказва за разликата сред тези генерации отпреди 1990 година и тези по-късно, освен във футбола. Толкова доста ли се трансформираха нещата в всекидневието, във възпитанието, в дисциплината и манталитета на българина?
– Завоят е прекомерно изострен. Няма смисъл да съпоставяме политически строеве. Истината е, че през днешния ден младото потомство търси мекото. Разглезено е. Някои се раждат бойци, демонстрират първи проблясъци за нещо огромно. Но попадайки в неприятната среда, се губят по пътя. И аз, и всички родители, и треньори, които работим с тях, имаме виновност.
– Какво ви нервира най-вече? Не единствено във футбола, а в живота. С кое през годините не успявате да се примирите?
– Лъжата и интригата. Отвращават ме. Не обичам да пребивавам измежду такива хора и по тази причина съм се изолирал. Създал съм един доста стеснен кръг от другари и не позволявам никой в него. Средата е прекомерно пошла. Аз обичам България и постоянно съм се възхищавал на българите, които са съумели в своята област – медицината, културата, спорта. Много добре знам какъв брой старания са хвърлили, с цел да забележим всички ние крайния резултат. Не можете да си визиите какъв брой горделив бях, когато нашият губернатор Куршербаев ни заведе на изстрелване на ракета на космодрума в Байконур. С моя екип гледахме дълго фотосите на нашия първи космонавт Георги Иванов. Гордо казвахме – той е българин!
– Темата ЦСКА няма по какъв начин да бъде подмината, когато вие сте събеседник. Несъмнено, следите нещата… А доста почитатели чакат и вести за ваше завръщане. Доколко е действително то, в какви връзки сте с хората в клуба?
– В положителни връзки съм с всички в ЦСКА. А по кое време и дали ще се завърна – един Господ знае. От млад футболист обичам животът ми да е спретнат. Сега работя в чужбина и още не съм решил до по кое време ще е по този начин. Признавам – доста ми липсват нещата, за които говорихме – брачна половинка, синове, внучки. Ще пристигна моментът, когато ще кажа " Баста ". И ще се върна да пребивавам с тях.
– Юрген Клоп неотдавна сподели нещо забавно в изявление – за какво работим толкоз старателно във футбола и печелим положителни пари, в случай че работим до 75-годишни и не забележим нищо от света, от фамилията си? Вие замисляте ли се за това, казвате ли си – ще спра тогава и тогава, нататък времето ще е за мен и околните ми хора напълно?
– Успехите си имат висока цена. Лишенията са големи. Когато бях футболист, пропуснах раждането на синовете ми. Когато бях треньор, не можах да участвам на раждането на внучките ми. Мога още десетки такива моменти да изброя. Мъчно ми е за тях. Сега внучките порастват, а мен ме няма. Когато са заболели, приказвам с тях по телефона, укротявам ги, само че не мога същински да им оказа помощ. Далеч съм. Искам да бъда вкъщи, а не мога. Като експерт съм поел огромна отговорност и съм признателен на моето семейство, че я схваща. Но краят на работата в чужбина е близо. Не считам още да спирам с моята професионална обич, ще работя, само че желая да бъда при фамилията. Искам като множеството хора, когато свърши работният ден, да се прибера при обичаните. Достатъчно време ги лиших от това възприятие.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ