6 часа по „Тракия“: 7 коли се удрят, но трафикът е въпрос на мант...
До Бургас и качването на Автомагистрала „ Тракия “ всичко върви относително умерено. Натоварено е, само че търпимо. Колите са доста, само че се движат. Дори започваме да си мислим, че този път може и да мине по-леко.
Някъде след Пловдив обаче идва обратът. Движението стартира да се накъсва. Караш, след това спираш. Ускоряваш, след това отново спираш. Колоната се движи на талази, а всеки се пробва да „ хване момента “ и да изпревари още една-две коли.
Дистанцията е пожелателна. Спирачките работят повече от газта. Аварийната лента също влиза в приложимост – не по предопределение, несъмнено. Няколко „ предприемчиви “ водачи вземат решение, че това е тяхната лента. Минават напред и след това деликатно се наместват назад, като че ли това ще форсира всички.
Причината става ясна бързо: верижна злополука. Седем автомобила са се блъснали на 76–77 км на Автомагистрала „ Тракия “ в посока София, малко след Пазарджик. Колите са в лявата лента. Няма тежко потърпевши, само че резултатът върху трафика е изцяло задоволителен.
Причината най-вероятно е неспазване на отдалеченост. Същото виждаме и към себе си: дистанцията е мираж, в случай че си я позволиш, чак нервира господата с по-скъпите возила.
От Пловдив до София ни лишава близо три часа. Резки ускорения, отново прекъсвания, отново опити някой да стигне по-бързо от всички останали. Влизаме в София в 16:45 ч., при метростанция „ Константин Величков “.
Накрая сметката е елементарна – съвсем шест часа път за разстояние, което другояче се взима доста по-бързо. Не поради пътя, не поради празниците, а поради метода, по който се кара.
Седем коли се удрят. И още десетки към тях карат по този начин, като че ли това няма нищо общо с тях – без отдалеченост, с внезапни изпреварвания, с безконечната концепция да минеш малко по-бързо от другите. Точно това трансформира един случай в часове изгубено време за всички.
Всеки опит да спечелиш няколко минути – с каране в спешната лента, с изпреварване непременно или с лепене на бронята пред теб – в действителност връща всички обратно. Колоната се накъсва, придвижването стартира да се движи на талази, а всяко внезапно прекъсване се предава обратно километри.
И в последна сметка се оказва, че никой не печели. Всички идваме почти едновременно, само че с повече напрежение, повече риск и повече изгубено време, в сравнение с в случай че просто се караше умерено.
В последна сметка казусът не е в пътя, нито даже в самата злополука. Проблемът е в манталитета – че постоянно някой би трябвало да е по-бърз, по-голям, по-напред. И до момента в който това не се промени, всяко „ огромно прибиране “ ще наподобява по един и същи метод.
Някъде след Пловдив обаче идва обратът. Движението стартира да се накъсва. Караш, след това спираш. Ускоряваш, след това отново спираш. Колоната се движи на талази, а всеки се пробва да „ хване момента “ и да изпревари още една-две коли.
Дистанцията е пожелателна. Спирачките работят повече от газта. Аварийната лента също влиза в приложимост – не по предопределение, несъмнено. Няколко „ предприемчиви “ водачи вземат решение, че това е тяхната лента. Минават напред и след това деликатно се наместват назад, като че ли това ще форсира всички.
Причината става ясна бързо: верижна злополука. Седем автомобила са се блъснали на 76–77 км на Автомагистрала „ Тракия “ в посока София, малко след Пазарджик. Колите са в лявата лента. Няма тежко потърпевши, само че резултатът върху трафика е изцяло задоволителен.
Причината най-вероятно е неспазване на отдалеченост. Същото виждаме и към себе си: дистанцията е мираж, в случай че си я позволиш, чак нервира господата с по-скъпите возила.
От Пловдив до София ни лишава близо три часа. Резки ускорения, отново прекъсвания, отново опити някой да стигне по-бързо от всички останали. Влизаме в София в 16:45 ч., при метростанция „ Константин Величков “.
Накрая сметката е елементарна – съвсем шест часа път за разстояние, което другояче се взима доста по-бързо. Не поради пътя, не поради празниците, а поради метода, по който се кара.
Седем коли се удрят. И още десетки към тях карат по този начин, като че ли това няма нищо общо с тях – без отдалеченост, с внезапни изпреварвания, с безконечната концепция да минеш малко по-бързо от другите. Точно това трансформира един случай в часове изгубено време за всички.
Всеки опит да спечелиш няколко минути – с каране в спешната лента, с изпреварване непременно или с лепене на бронята пред теб – в действителност връща всички обратно. Колоната се накъсва, придвижването стартира да се движи на талази, а всяко внезапно прекъсване се предава обратно километри.
И в последна сметка се оказва, че никой не печели. Всички идваме почти едновременно, само че с повече напрежение, повече риск и повече изгубено време, в сравнение с в случай че просто се караше умерено.
В последна сметка казусът не е в пътя, нито даже в самата злополука. Проблемът е в манталитета – че постоянно някой би трябвало да е по-бърз, по-голям, по-напред. И до момента в който това не се промени, всяко „ огромно прибиране “ ще наподобява по един и същи метод.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ