Крушението на величията по скопски
До простащина повтарят Македония няма да е същата, а тя си е все там и все същата
Какво нещо е всеобщият боязън. И по какъв начин бързо той се преодолява, когато изчезне повода за него. Попитайте в този момент всеки елементарен македонец, без значение от коя етническа общественост е, дали в миналото по времето на ръководството на Никола Груевски си е помислял, че ще пристигна един ден, в който той, Груевски, ще е дезертьор от Македония, а Сашо Миялков ще бъде в скопския прелиминарен арест.
Отговорът може да бъде единствено един – подигравателен смях, евентуално и типичното завъртане на палец по челото, знак, че нещо си слънчасал ли, откачил ли, или нещо друго такова. Името на Миялков, прословутият началник на тайните служби в Скопие, до момента в който първият му братовчед Груевски беше министър председател, се произнасяше шушукайки на ухо, а за някои даже мисълта за Миялков ги караше да тръпнат от боязън. Колегите публицисти бяха пределно внимателни в епизодичните информации или текстове за него, а в този момент, като виждам, чувам и чета, по какъв начин внезапно се разприказваха и разписаха за Началника (така се обръщаше към него от екрана на ТВ „ Сител “ оня глашатай на сърбизма в Македония Драган Павлович-Латас в изтеклите записи от подслушването: Началниче – това, Началниче – онова…), хем се веселя на свободата им, само че пък и се запитвам – а къде гледахте и къде бяхте преди този момент. Преди Груевски да не е към този момент министър председател, преди Миялков да е подал оставка като началник на македонското контраразузнаване след скандалния случай в Ново Населье в Куманово през май 2015, преди той да бъде изключен от ВМРО-ДПМНЕ тъй като внасял ерес в партията, и изключително в този момент, преди да бъде открит и арестуван в леговището си в суперлуксозния хотел „ Мариот “ в самото сърце на Скопие, за който сигурно се твърди, че си е просто благосъстоятелност на Миялков…
Истината е простичка, въпреки и изразена с баналния за такива случаи израз – след бягството на Никола Груевски в Будапеща и приемането там на политическо леговище, и след ареста на Сашо Миялков – Македония към този момент не е същата. Банално, тривиално, какъв брой да е тривиално, откакто съм го чувал при толкоз доста случаи, минали ми пред очите, работейки в Скопие. Македония няма да е същата след опита за атентат против първия президент Киро Глигоров в първите дни на октомври 1995 година, при който Глигоров като по знамение оцеля, с цел да изкара още дълги години като фиктивен и неофициален център на властта в страната. Македония няма да е същата споделиха след бежанското цунами от Косово, което заля страната напролет и лятото на 1999 година, когато одеве образуваното съдружно държавно управление на Любчо Георгиевски бе подложено на невъобразим напън, само че издържа… Македония няма да е същата и след рецесията през лятото на 2001 година, когато страната бе пред разпад поради спора, който и до в този момент не може да бъде дефиниран тъкмо и дефинитивно – конфликт, експанзия от протектората Косово, революция или нещо друго… Македония няма да е същата, рецитираха за следващ път и през есента на 2004 година, когато с референдум и под натиска на интернационалния фактор бе признат закон за повече права на локалното самоуправление, което си беше първата крачка към федерализацията на страната. И още какъв брой пъти бяха казани втръснали до простащина думи, а Македония си е все там и все си е същата, като избира да вкарва обществената си сила в парата и да я изпуска постоянно без да вижда смисъл в това. И дълбокият либерален недостиг си е там, и правовата страна е все по този начин надалеч като оазис в пустинята – колкото повече приближаваш, толкоз повече той се отдалечава, и междуетническото равновесие продължава да бъде на кантар, което пък дава на албанците в страната да употребяват опасността от неговото нарушение при всеки комфортен случай. И в случай че има някаква непрекъсната социална и политическа линия, която да е следвана поредно и настъпателно от някого в Македония – това е линията на държание на партиите на албанската общественост, които употребяват всеки миг на уязвимост в ръководството, с цел да изискат освен това от управляващите – я някакво групово право, я някакви изгоди от ръководството, я някой и различен пост в институциите, и по този начин нататък. Както споделяше приживе огромният мъдрец на всички албанци на Балканите, без значение в които граници те живеят – Арбен Джафери: „ Не мога да ги схвана тези наши съграждани, македонците, когато им споделям, хей, другари, дайте ни това малко, което желаеме през днешния ден, тъй като на следващия ден ще ни молите да вземем доста повече, но ние ще се назландисваме…
И в този момент – Македония нямало да е към този момент същата. Казват това, колкото и да е тривиално, и към този момент броят и класифицират негативите, които бягството на Груевски донесе. На първо място, то постави завършек на сантименталната визия на Зоран Заев и на неговото обграждане за метода, по който една страна се ръководи. Сурова работа е политиката, а още по сурова е македонската реалност след десетгодишното ръководство на Груевски. Обещаха да вършат от Македония правова страна по европейски стандарти и в този си блян отидоха до там, че таман прецизното съблюдаване на правилото полицията да не се намесва в работата на правораздаването, значи, да не арестува Груевски преди да има заповед от съда, му отвори необятно вратата да избяга по метод, който в този момент кара да се слага под подозрение коректността от страна на четири прилежащи страни, три от които членки на НАТО. Да не приказваме за Сърбия, която първо отхвърли, че Никола е минал през нейна територия, хвърли виновността към албанците (разбира се, към кого различен?!), след това се наложи президентът Вучич да удостоверява, че Груевски е влезнал при маджарите таман от техен граничен пункт със Сърбия. Но нещата към Вучич са лесни – в случай, че, меко казано, ръководи страната си автократично, без да има конституционни компетенции за това, ще предизвика следващото конфликтче с ниска активност с Косово, ще се хвърли като Матросов на амбразурата да пази правата на сърбите там, ще си даде тип на го-о-о-лям родолюбец и в последна сметка ще отклони вниманието от абсурда с Груевски. Бива го за тези неща, школата, от която произлиза, също не е за подценяване…
Да, цялата история с пътуването на Груевски до Будапеща сложи под подозрение високия рейтинг на доверието на македонците в евроатлантическия път на страната. А последвалите арести, пристигнали като затихващи земетресения от политическото земетресение, провокирано от бягството, още повече усложниха обстановката. Колкото и да ни убеждават, че когато стане потребност да се гласоподават конституционните промени с болшинство от две трети, поддръжката щяла да бъде доста по-широка, в сравнение с тези рискови 80 гласа, с които процедурата стартира. Откараха Сашо Миялков в следствения арест в Шуто Оризари, първата нощ го заключиха в килия с други пандизчии, само че на другата заран се досетиха, или някой внуши на шефа на пандиза да реалокира някогашния застрашителен началник на тайните служби в по този начин наречената „ хагска килия “. Значи, килия, обзаведена по стандартите на Международния арбитражен съд в Хага, където „ лежаха “ всички обвинени и наказани за закононарушенията в някогашна Югославия. Начело със Слободан Милошевич, схваща се… Самият шеф аргументира своето решение по простоват и задоволително доверчив метод – когато Миялков беше началник на контраразузнаването, доста хора пострадаха от дейностите му под негово управление. В това число и такива, които в този момент са в Шутка. И в името на неговата сигурност, преди още да е получил присъда, по този начин де…
Публична загадка в Скопие е, че тези осем депутати, които осигуриха болшинството от две трети, са „ хора на Миялков “. И в този момент управляващите, колкото и да не желаят да го признаят, треперят от боязън, че сякаш развенчаното великолепие Сашо Миялков, може да щракне с пръст от „ хагската си килия “ и да обърне гласуването…
Какво нещо е всеобщият боязън. И по какъв начин бързо той се преодолява, когато изчезне повода за него. Попитайте в този момент всеки елементарен македонец, без значение от коя етническа общественост е, дали в миналото по времето на ръководството на Никола Груевски си е помислял, че ще пристигна един ден, в който той, Груевски, ще е дезертьор от Македония, а Сашо Миялков ще бъде в скопския прелиминарен арест.
Отговорът може да бъде единствено един – подигравателен смях, евентуално и типичното завъртане на палец по челото, знак, че нещо си слънчасал ли, откачил ли, или нещо друго такова. Името на Миялков, прословутият началник на тайните служби в Скопие, до момента в който първият му братовчед Груевски беше министър председател, се произнасяше шушукайки на ухо, а за някои даже мисълта за Миялков ги караше да тръпнат от боязън. Колегите публицисти бяха пределно внимателни в епизодичните информации или текстове за него, а в този момент, като виждам, чувам и чета, по какъв начин внезапно се разприказваха и разписаха за Началника (така се обръщаше към него от екрана на ТВ „ Сител “ оня глашатай на сърбизма в Македония Драган Павлович-Латас в изтеклите записи от подслушването: Началниче – това, Началниче – онова…), хем се веселя на свободата им, само че пък и се запитвам – а къде гледахте и къде бяхте преди този момент. Преди Груевски да не е към този момент министър председател, преди Миялков да е подал оставка като началник на македонското контраразузнаване след скандалния случай в Ново Населье в Куманово през май 2015, преди той да бъде изключен от ВМРО-ДПМНЕ тъй като внасял ерес в партията, и изключително в този момент, преди да бъде открит и арестуван в леговището си в суперлуксозния хотел „ Мариот “ в самото сърце на Скопие, за който сигурно се твърди, че си е просто благосъстоятелност на Миялков…
Истината е простичка, въпреки и изразена с баналния за такива случаи израз – след бягството на Никола Груевски в Будапеща и приемането там на политическо леговище, и след ареста на Сашо Миялков – Македония към този момент не е същата. Банално, тривиално, какъв брой да е тривиално, откакто съм го чувал при толкоз доста случаи, минали ми пред очите, работейки в Скопие. Македония няма да е същата след опита за атентат против първия президент Киро Глигоров в първите дни на октомври 1995 година, при който Глигоров като по знамение оцеля, с цел да изкара още дълги години като фиктивен и неофициален център на властта в страната. Македония няма да е същата споделиха след бежанското цунами от Косово, което заля страната напролет и лятото на 1999 година, когато одеве образуваното съдружно държавно управление на Любчо Георгиевски бе подложено на невъобразим напън, само че издържа… Македония няма да е същата и след рецесията през лятото на 2001 година, когато страната бе пред разпад поради спора, който и до в този момент не може да бъде дефиниран тъкмо и дефинитивно – конфликт, експанзия от протектората Косово, революция или нещо друго… Македония няма да е същата, рецитираха за следващ път и през есента на 2004 година, когато с референдум и под натиска на интернационалния фактор бе признат закон за повече права на локалното самоуправление, което си беше първата крачка към федерализацията на страната. И още какъв брой пъти бяха казани втръснали до простащина думи, а Македония си е все там и все си е същата, като избира да вкарва обществената си сила в парата и да я изпуска постоянно без да вижда смисъл в това. И дълбокият либерален недостиг си е там, и правовата страна е все по този начин надалеч като оазис в пустинята – колкото повече приближаваш, толкоз повече той се отдалечава, и междуетническото равновесие продължава да бъде на кантар, което пък дава на албанците в страната да употребяват опасността от неговото нарушение при всеки комфортен случай. И в случай че има някаква непрекъсната социална и политическа линия, която да е следвана поредно и настъпателно от някого в Македония – това е линията на държание на партиите на албанската общественост, които употребяват всеки миг на уязвимост в ръководството, с цел да изискат освен това от управляващите – я някакво групово право, я някакви изгоди от ръководството, я някой и различен пост в институциите, и по този начин нататък. Както споделяше приживе огромният мъдрец на всички албанци на Балканите, без значение в които граници те живеят – Арбен Джафери: „ Не мога да ги схвана тези наши съграждани, македонците, когато им споделям, хей, другари, дайте ни това малко, което желаеме през днешния ден, тъй като на следващия ден ще ни молите да вземем доста повече, но ние ще се назландисваме…
И в този момент – Македония нямало да е към този момент същата. Казват това, колкото и да е тривиално, и към този момент броят и класифицират негативите, които бягството на Груевски донесе. На първо място, то постави завършек на сантименталната визия на Зоран Заев и на неговото обграждане за метода, по който една страна се ръководи. Сурова работа е политиката, а още по сурова е македонската реалност след десетгодишното ръководство на Груевски. Обещаха да вършат от Македония правова страна по европейски стандарти и в този си блян отидоха до там, че таман прецизното съблюдаване на правилото полицията да не се намесва в работата на правораздаването, значи, да не арестува Груевски преди да има заповед от съда, му отвори необятно вратата да избяга по метод, който в този момент кара да се слага под подозрение коректността от страна на четири прилежащи страни, три от които членки на НАТО. Да не приказваме за Сърбия, която първо отхвърли, че Никола е минал през нейна територия, хвърли виновността към албанците (разбира се, към кого различен?!), след това се наложи президентът Вучич да удостоверява, че Груевски е влезнал при маджарите таман от техен граничен пункт със Сърбия. Но нещата към Вучич са лесни – в случай, че, меко казано, ръководи страната си автократично, без да има конституционни компетенции за това, ще предизвика следващото конфликтче с ниска активност с Косово, ще се хвърли като Матросов на амбразурата да пази правата на сърбите там, ще си даде тип на го-о-о-лям родолюбец и в последна сметка ще отклони вниманието от абсурда с Груевски. Бива го за тези неща, школата, от която произлиза, също не е за подценяване…
Да, цялата история с пътуването на Груевски до Будапеща сложи под подозрение високия рейтинг на доверието на македонците в евроатлантическия път на страната. А последвалите арести, пристигнали като затихващи земетресения от политическото земетресение, провокирано от бягството, още повече усложниха обстановката. Колкото и да ни убеждават, че когато стане потребност да се гласоподават конституционните промени с болшинство от две трети, поддръжката щяла да бъде доста по-широка, в сравнение с тези рискови 80 гласа, с които процедурата стартира. Откараха Сашо Миялков в следствения арест в Шуто Оризари, първата нощ го заключиха в килия с други пандизчии, само че на другата заран се досетиха, или някой внуши на шефа на пандиза да реалокира някогашния застрашителен началник на тайните служби в по този начин наречената „ хагска килия “. Значи, килия, обзаведена по стандартите на Международния арбитражен съд в Хага, където „ лежаха “ всички обвинени и наказани за закононарушенията в някогашна Югославия. Начело със Слободан Милошевич, схваща се… Самият шеф аргументира своето решение по простоват и задоволително доверчив метод – когато Миялков беше началник на контраразузнаването, доста хора пострадаха от дейностите му под негово управление. В това число и такива, които в този момент са в Шутка. И в името на неговата сигурност, преди още да е получил присъда, по този начин де…
Публична загадка в Скопие е, че тези осем депутати, които осигуриха болшинството от две трети, са „ хора на Миялков “. И в този момент управляващите, колкото и да не желаят да го признаят, треперят от боязън, че сякаш развенчаното великолепие Сашо Миялков, може да щракне с пръст от „ хагската си килия “ и да обърне гласуването…
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ