Като разбраха, че и с мъчения не могат да ме набедят за американски агент, се опитаха да ме вербуват за руски
До 2014 година Евген Шибалов (позивно име " Лос " ) е сътрудник на огромна украинска медия в Донецк. Когато войната идва пред портите на градa му, той незабелязано се трансформира в филантропичен служащ, а впоследствие активно подкрепя договарянията сред Русия и Украйна.
На 24 февруари 2022 година, часове след старта на съветската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че напъните му през последните 8 години да помири двете страни са приключили с неуспех и взема решение да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската войска. През идващите месеци той взе участие в защитата на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде хванат.
Интервюто с Евген е роман за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.
Първата част от диалога ни може да откриете на линка под това изречение.
Това е втората част. Продължаваме от датата 31 май 2022 година, на която той се трансформира във военнопленник.
---
- Коя беше най-трудната част от престоя ви в съветски плен? Подлагаха ли ви на мъчения – физически и душевен?
Имаше от всичко. Но не стартира на фронтовата линия. Руските бойци демонстрираха почитание към нас като към воини. Е, в полза на истината ни ограбиха всички скъпи предмети, в това число оборудването – каски, бронежилетки.
Автоматите ни оставиха в окопите. Нашите хора си ги прибраха на идващия ден, защото организираха сполучлива контраатака в същото село. Разбира се, това нас към този момент не ни вълнуваше - пътувахме към затвор в Луганск. Там ни посрещна разбъркан екип от хора на съветската ФСБ, локални сепаратисти и представители на окупационното Министерство на държавната сигурност.
Те се пробваха просто да ни унищожат психически. Условията в килиите бяха потресаващи – бе доста горещо, цялостно с дървеници, храната бе отвратителна. Бяхме настанени в изцяло елементарен затвор. В останалите килии имаше елементарни нарушители, на доста по-лек режим.
Украинските военнопленници нямахме право да излизаме на двора, нарушителите си разполагаха с по половин или един час време за разходка всеки ден. Престъпниците бяха придружавани до душа като всяка седмица. През първите два месеца ние по този начин и не се изкъпахме. Достъп до здравна помощ – не помни.
Тъй като аз съм локален, при мен беше още по-лошо. Възприемаха ме като изменник. За тях боецът от Киев и от западните елементи на Украйна е просто зложелател. Но към мен имаше особено отношение, тъй като съм застанал на страната на " нацистите ".
Що се отнася до физическия тормоз – мъченията се лимитираха до електрошокове и пердах. Понякога по през целия ден. Идеята не бе да те накарат да изпееш всичко, което знаеш, а да подпишеш подправени протоколи, че си правил военни закононарушения. Тези признания като че ли бяха доста тясно свързани с кариерното израстване конкретно на руснаците. Мисля, че от доста високо бяха получили някаква политическа поръчка да се опитат да покажат на света:
" Ето виждате ли, освен ние правим военни закононарушения ".
Да размахат подправените протоколи и да отдадат жестокостта си на войната изобщо - като събитие.
Когато научиха, че съм работил за интернационална организация в продължение на доста години, се пробваха да ме накарат да призная, че съм американски разузнавач. И в действителност прекараха две седмици в доста дейни изтезания. Не го направих, тъй като знаех, че ще получа 20-годишна присъда по съветския Наказателен кодекс. Предпочитах да умра и може би поради това издържах.
Но това не бе краят на тъгите ми. Научиха, че от 2014 до 2022 година съм се занимавал с филантропична активност, както и че съм взел участие в договарянията сред Русия и Украйна, и им хрумна нова концепция. Като схванаха, че няма с мъчения да ме набедят за американски сътрудник, се пробваха да ме вербуват за съветски. Пристигнаха хора от съветското разузнаване, които ми предлагаха на часа да ме разменят, в случай че се съглася да им стана същински разузнавач.
Плашиха ме, че в случай че откажа, ще ме върнат на жестоките ми мъчители. Не ме подлагаха на физически тормоз, само че ми приказваха неща от порядъка на:
" Не желаеме нищо неприятно да ти се случва, само че в случай че не се подпишеш тук, ще би трябвало да извикаме тези момчета, с които се срещна по-рано. Мисля, че би трябвало да си помислиш по-добре ".
Чувствах се на лимита на силите си и почтено казано, тези диалози ги понесох по-тежко, в сравнение с срещата с физическите ми мъчители.
- Разкажете ни за освобождението ви. Как и по кое време бе проведено, знаехте ли авансово, че пътувате към дома?
През октомври 2022 година ни реалокираха в различен затвор. Нещо като огромна колиба, побираща 400 души. Режимът бе по-лек. Имахме към този момент достъп до двор и можехме да вървим там колкото си желаеме. Храната бе по-добра, даже правиха медицински прегледи. Всъщност тогава видях слънцето за първи път от май насам. В бараката имахме тв приемник, несъмнено, можехме да гледаме единствено съветски канали, само че и от тях имаше изгода – чакахме надзирателите да отидат другаде и търсехме репортажи за замени на военнопленници. Държаха ни в цялостно незнание за тези неща. Просто идваха при някой от бойците и му споделяха: " Събирай си нещата и идвай с нас ".
Ето за какво гледахме тв приемника и се надявахме да чуем, че наши другари са били разменени и към този момент са на независимост. Обещахме си, че тези, които бъдем освободени по-рано, ще се свържем със фамилиите на останалите. Не ни беше разрешено да вършим записи, да пишем по вестници – трябваше наизуст да научим данните на близките на нашите приятели. Не желая да се лаская, само че запомних контактите на над 20 души и в действителност се свързах със фамилиите им, откакто ме пуснаха.
А по какъв начин се случи самото ми освобождение. Беше 29 декември 2022 година, два дни преди Нова година. Извикаха ни мен и още няколко момчета, качиха ни в камион и потеглихме нанякъде. Мислихме, че е пристигнал и нашият миг, че сме извадили шанс, че ще прекараме Новата година с околните си. Но внезапно камионът просто се обърна и ни върна в пандиза.
Как се чувствахме в този миг - не мога да опиша. Но си обещахме, че идната Нова година ще сме посрещнем вкъщи. На идващия ден, 30 декември, още веднъж ни качиха на камион към среднощ, закараха ни на едно летище, качиха ни на аероплан и потеглихме. В началото не можех да допускам, че се прибирам, чудих се дали просто не ни транспортират към различен затвор. Не желаех още веднъж да се отчайвам.
Но това в действителност се оказа замяна. На 31 декември 2022 година 142 бойци бяхме разменени и прекарахме Новата година в Украйна. Цялото ми семейство и приятелите ми споделиха, че това е най-хубавият новогодишен подарък, който в миналото са имали.
- Скоро по-късно се завръщате на фронта. По какво се различаваше този втори стадий от службата ви на фронта?
В началото на 2023 г. действащото украинско законодателство не даваше специален статус на някогашните пандизчии, тъй че ние си останахме елементарни бойци и не можехме да се пенсионираме.
За мен и за доста други някогашни военнопленници това се оказа може би най-големият потрес след размяната. Защото чакахме, че ще се върнем и всичко ще е завършило, и всичко ще бъде наред. Но ни споделиха:
" Не, не, не, не, не, момчета, оставате в армията, вие сте военнослужещи. "
Както и да е, аз се върнах в моя батальон – същия, в който бях, като ме заловиха. Командирите ми влязоха в състояние и не ме натикаха още веднъж в окопите. Служих в бойно поделение, само че към този момент не изпълнявах истински бойни задания, а второстепенни задачи.
Например, при започване на лятото на 2023 година бях подготвен за водач на дрон и помагах на нашия екип в осъществяването на въздушно разузнаване.
Здравословното ми положение обаче доста се утежни през есента на 2023 година и ме настаниха да обработвам документи в нашия щаб. През 2024 година одобриха нов закон, с който някогашните военнопленници получихме опция да се пенсионираме.
Много се колебаех какво да направя. Чувствах се виновен, че напущам редиците на армията, докато моите братя не престават да се бият. Но въпреки това бях в действителност отпаднал. Моят ротен пълководец се опита да ми помогне, като ме направи офицер – по този начин освен щях да обработвам документи в щаба, само че и да вземам участие в планирането на интервенции, с което щях в действителност да се усещам потребен. Командирът на бригадата отхвърли. Приех го като знак да се върна към цивилния си живот.
- През втората половина на 2024 година работите в Министерството по въпросите на ветераните. Но през януари обявихте, че напускате и в обществените мрежи обвинихте управлението, че е унизило достолепието ви. Можете ли да разясните какво тъкмо имате поради?
Да, това е правилно. Когато се пенсионирах от армията организирах диалог с Руслана Величко – тя е някогашна, доста известна активистка, доброволец с дълготраен опит. Познавахме се от дните ми на филантропичен служащ и й споделих, че си диря работа. Назначи ме отпред на отдел " Международно съдействие " към Министерството по въпросите на ветераните, в което пък тя бе зам.-министър. Това ми изглеждаше като идеалната специалност, тъй като към момента се усещах отговорен, че занемарявам другарите си, а по този метод щях под някаква форма да остана зает с войната.
Знаех, че ще има доста работа, непретенциозно възнаграждение, изключително откакто нямах никакво желание да взимам подкупи, и се бях подготвил няколко години да пребивавам оскъдно. Но не бях квалифициран да чувам всеки ден, че " се върша на специалист ", че съм " лайно ", че имам " мек х*й " и други сходни неща. По някаква причина това е езикът, с който от високите етажи на властта се отнасят към по-ниските. И в тази ситуация ставаше дума за някогашна моя другарка, която ме предложения да работя в министерството.
Така че й споделих намерено:
" Моля те, престани да го правиш, евентуално ти е табиет да приказваш с хората по този метод, но аз съм бил в плен, знам какво е да си безсилен пред унижението и в действителност не ми харесва да го чувствам още веднъж.
Моля те, прави каквото искаш, кажи ми, че не ставам за работата и че е било неточност да ме назначаваш. Но аз не желая да бъда унижаван всеки ден ".
Изтърпях това отношение към шест месеца, най-после ме уволниха и се развихри огромен скандал, тъй като обясних във фейсбук как се отнасяха с мен. Просто цитирах някои от изразите, които чух по мой адрес.
- С какви провокации се сблъскват ветераните в Украйна?
Мисля, че войната е в действителност доста ясна проява на теорията на Дарвин. Тя ни вкара в едно изцяло непознато положение, тъй че да сме заети с оцеляването си от самото начало. Върнали се към този момент в обществото, ние се държим като че ли сме в окопите. Като се срещаме с нови хора, ние ги класифицираме като наши братя по оръжие или врагове, няма приблизително състояние. Ако деец ви класифицира като зложелател, това може да докара до принуждение. Но даже да ви сметне за другар, това също е огромна отговорност, тъй като ние сме привикнали да разчитаме за живота си на нашите другари. Ветераните пожелаваме по-близка и по-дълбока прочувствена връзка, тези връзки рядко се демонстрират в цивилния живот.
Друга в действителност огромна смяна е, че ние реагираме неотложно. Нямаме никакъв надзор на импулсите. Имах случай преди години, пребих няколко пияни момчета в квартала ми. Не помня момента, в който взех решение да го направя. Просто взех решение, че не ги одобрявам и в идващия миг лежаха на земята. Нямах никакви мемоари както тъкмо се е случило. И в действителност започнах да се опасявам, че в сходна обстановка, мога инцидентно да убия някого.
Има доста работа за извършване на държавно равнище. От една страна – налице е невиждано предизвикателство, защото нито една страна от Втората международна война насам не е имала повече от един милион ветерани. Но и има един фундаментален проблем на политиката ни за ветераните и той е, че тя е ориентирана главно към възрастните хора. Ветераните от Втората международна война, от войната в Афганистан.
Но потребностите на възрастните хора са разнообразни от моите. На тях би трябвало да се обърне повече внимание на физическото здраве, да се сътвори по-голям комфорт в залеза на живота им. Хората като мен – ние сме по-амбициозни, по-нервни, към момента имаме предпочитание да бъдем дейни членове на обществото. Кипим от сила, несъмнено имаме дълбоки психически контузии и други увреждания на здравето поради всичко, което сме претърпели. Не мисля, че страната може да се оправи с нас. Наистина разгадавам, че локалните управляващи, общностите, неправителствени организации, нашите доброволци – те ще свършат по-добра работа. Те по-добре схващат от какво страдаме.
- Евген, ти си бил публицист, филантропичен служащ, боец, заложник. Работил си в Мининистерството по въпросите на ветераните. Какво е идващото ти занятие?
Сега съм част от филантропична задача, чрез която спомагам евакуацията на цивилни от фронтовата линия в осем района на Украйна. Осъзнаха, че имат потребност от човек, който знае по какъв начин да работи в зоната на бойните дейности.
Така че още веднъж се занимавам с филантропична работа. Отново оказвам помощ на хора.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
На 24 февруари 2022 година, часове след старта на съветската пълномащабна инвазия, Евген осъзнава, че напъните му през последните 8 години да помири двете страни са приключили с неуспех и взема решение да изкупи грешката си, като се запише доброволец в украинската войска. През идващите месеци той взе участие в защитата на Киев, а по-късно се бори и край Бахмут... преди да бъде хванат.
Интервюто с Евген е роман за трансформацията. За избора да останеш, да понесеш отговорност и да се бориш.
Първата част от диалога ни може да откриете на линка под това изречение.
Това е втората част. Продължаваме от датата 31 май 2022 година, на която той се трансформира във военнопленник.
---
- Коя беше най-трудната част от престоя ви в съветски плен? Подлагаха ли ви на мъчения – физически и душевен?
Имаше от всичко. Но не стартира на фронтовата линия. Руските бойци демонстрираха почитание към нас като към воини. Е, в полза на истината ни ограбиха всички скъпи предмети, в това число оборудването – каски, бронежилетки.
Автоматите ни оставиха в окопите. Нашите хора си ги прибраха на идващия ден, защото организираха сполучлива контраатака в същото село. Разбира се, това нас към този момент не ни вълнуваше - пътувахме към затвор в Луганск. Там ни посрещна разбъркан екип от хора на съветската ФСБ, локални сепаратисти и представители на окупационното Министерство на държавната сигурност.
Те се пробваха просто да ни унищожат психически. Условията в килиите бяха потресаващи – бе доста горещо, цялостно с дървеници, храната бе отвратителна. Бяхме настанени в изцяло елементарен затвор. В останалите килии имаше елементарни нарушители, на доста по-лек режим.
Украинските военнопленници нямахме право да излизаме на двора, нарушителите си разполагаха с по половин или един час време за разходка всеки ден. Престъпниците бяха придружавани до душа като всяка седмица. През първите два месеца ние по този начин и не се изкъпахме. Достъп до здравна помощ – не помни.
Тъй като аз съм локален, при мен беше още по-лошо. Възприемаха ме като изменник. За тях боецът от Киев и от западните елементи на Украйна е просто зложелател. Но към мен имаше особено отношение, тъй като съм застанал на страната на " нацистите ".
Що се отнася до физическия тормоз – мъченията се лимитираха до електрошокове и пердах. Понякога по през целия ден. Идеята не бе да те накарат да изпееш всичко, което знаеш, а да подпишеш подправени протоколи, че си правил военни закононарушения. Тези признания като че ли бяха доста тясно свързани с кариерното израстване конкретно на руснаците. Мисля, че от доста високо бяха получили някаква политическа поръчка да се опитат да покажат на света:
" Ето виждате ли, освен ние правим военни закононарушения ".
Да размахат подправените протоколи и да отдадат жестокостта си на войната изобщо - като събитие.
Когато научиха, че съм работил за интернационална организация в продължение на доста години, се пробваха да ме накарат да призная, че съм американски разузнавач. И в действителност прекараха две седмици в доста дейни изтезания. Не го направих, тъй като знаех, че ще получа 20-годишна присъда по съветския Наказателен кодекс. Предпочитах да умра и може би поради това издържах.
Но това не бе краят на тъгите ми. Научиха, че от 2014 до 2022 година съм се занимавал с филантропична активност, както и че съм взел участие в договарянията сред Русия и Украйна, и им хрумна нова концепция. Като схванаха, че няма с мъчения да ме набедят за американски сътрудник, се пробваха да ме вербуват за съветски. Пристигнаха хора от съветското разузнаване, които ми предлагаха на часа да ме разменят, в случай че се съглася да им стана същински разузнавач.
Плашиха ме, че в случай че откажа, ще ме върнат на жестоките ми мъчители. Не ме подлагаха на физически тормоз, само че ми приказваха неща от порядъка на:
" Не желаеме нищо неприятно да ти се случва, само че в случай че не се подпишеш тук, ще би трябвало да извикаме тези момчета, с които се срещна по-рано. Мисля, че би трябвало да си помислиш по-добре ".
Чувствах се на лимита на силите си и почтено казано, тези диалози ги понесох по-тежко, в сравнение с срещата с физическите ми мъчители.
- Разкажете ни за освобождението ви. Как и по кое време бе проведено, знаехте ли авансово, че пътувате към дома?
През октомври 2022 година ни реалокираха в различен затвор. Нещо като огромна колиба, побираща 400 души. Режимът бе по-лек. Имахме към този момент достъп до двор и можехме да вървим там колкото си желаеме. Храната бе по-добра, даже правиха медицински прегледи. Всъщност тогава видях слънцето за първи път от май насам. В бараката имахме тв приемник, несъмнено, можехме да гледаме единствено съветски канали, само че и от тях имаше изгода – чакахме надзирателите да отидат другаде и търсехме репортажи за замени на военнопленници. Държаха ни в цялостно незнание за тези неща. Просто идваха при някой от бойците и му споделяха: " Събирай си нещата и идвай с нас ".
Ето за какво гледахме тв приемника и се надявахме да чуем, че наши другари са били разменени и към този момент са на независимост. Обещахме си, че тези, които бъдем освободени по-рано, ще се свържем със фамилиите на останалите. Не ни беше разрешено да вършим записи, да пишем по вестници – трябваше наизуст да научим данните на близките на нашите приятели. Не желая да се лаская, само че запомних контактите на над 20 души и в действителност се свързах със фамилиите им, откакто ме пуснаха.
А по какъв начин се случи самото ми освобождение. Беше 29 декември 2022 година, два дни преди Нова година. Извикаха ни мен и още няколко момчета, качиха ни в камион и потеглихме нанякъде. Мислихме, че е пристигнал и нашият миг, че сме извадили шанс, че ще прекараме Новата година с околните си. Но внезапно камионът просто се обърна и ни върна в пандиза.
Как се чувствахме в този миг - не мога да опиша. Но си обещахме, че идната Нова година ще сме посрещнем вкъщи. На идващия ден, 30 декември, още веднъж ни качиха на камион към среднощ, закараха ни на едно летище, качиха ни на аероплан и потеглихме. В началото не можех да допускам, че се прибирам, чудих се дали просто не ни транспортират към различен затвор. Не желаех още веднъж да се отчайвам.
Но това в действителност се оказа замяна. На 31 декември 2022 година 142 бойци бяхме разменени и прекарахме Новата година в Украйна. Цялото ми семейство и приятелите ми споделиха, че това е най-хубавият новогодишен подарък, който в миналото са имали.
- Скоро по-късно се завръщате на фронта. По какво се различаваше този втори стадий от службата ви на фронта?
В началото на 2023 г. действащото украинско законодателство не даваше специален статус на някогашните пандизчии, тъй че ние си останахме елементарни бойци и не можехме да се пенсионираме.
За мен и за доста други някогашни военнопленници това се оказа може би най-големият потрес след размяната. Защото чакахме, че ще се върнем и всичко ще е завършило, и всичко ще бъде наред. Но ни споделиха:
" Не, не, не, не, не, момчета, оставате в армията, вие сте военнослужещи. "
Както и да е, аз се върнах в моя батальон – същия, в който бях, като ме заловиха. Командирите ми влязоха в състояние и не ме натикаха още веднъж в окопите. Служих в бойно поделение, само че към този момент не изпълнявах истински бойни задания, а второстепенни задачи.
Например, при започване на лятото на 2023 година бях подготвен за водач на дрон и помагах на нашия екип в осъществяването на въздушно разузнаване.
Здравословното ми положение обаче доста се утежни през есента на 2023 година и ме настаниха да обработвам документи в нашия щаб. През 2024 година одобриха нов закон, с който някогашните военнопленници получихме опция да се пенсионираме.
Много се колебаех какво да направя. Чувствах се виновен, че напущам редиците на армията, докато моите братя не престават да се бият. Но въпреки това бях в действителност отпаднал. Моят ротен пълководец се опита да ми помогне, като ме направи офицер – по този начин освен щях да обработвам документи в щаба, само че и да вземам участие в планирането на интервенции, с което щях в действителност да се усещам потребен. Командирът на бригадата отхвърли. Приех го като знак да се върна към цивилния си живот.
- През втората половина на 2024 година работите в Министерството по въпросите на ветераните. Но през януари обявихте, че напускате и в обществените мрежи обвинихте управлението, че е унизило достолепието ви. Можете ли да разясните какво тъкмо имате поради?
Да, това е правилно. Когато се пенсионирах от армията организирах диалог с Руслана Величко – тя е някогашна, доста известна активистка, доброволец с дълготраен опит. Познавахме се от дните ми на филантропичен служащ и й споделих, че си диря работа. Назначи ме отпред на отдел " Международно съдействие " към Министерството по въпросите на ветераните, в което пък тя бе зам.-министър. Това ми изглеждаше като идеалната специалност, тъй като към момента се усещах отговорен, че занемарявам другарите си, а по този метод щях под някаква форма да остана зает с войната.
Знаех, че ще има доста работа, непретенциозно възнаграждение, изключително откакто нямах никакво желание да взимам подкупи, и се бях подготвил няколко години да пребивавам оскъдно. Но не бях квалифициран да чувам всеки ден, че " се върша на специалист ", че съм " лайно ", че имам " мек х*й " и други сходни неща. По някаква причина това е езикът, с който от високите етажи на властта се отнасят към по-ниските. И в тази ситуация ставаше дума за някогашна моя другарка, която ме предложения да работя в министерството.
Така че й споделих намерено:
" Моля те, престани да го правиш, евентуално ти е табиет да приказваш с хората по този метод, но аз съм бил в плен, знам какво е да си безсилен пред унижението и в действителност не ми харесва да го чувствам още веднъж.
Моля те, прави каквото искаш, кажи ми, че не ставам за работата и че е било неточност да ме назначаваш. Но аз не желая да бъда унижаван всеки ден ".
Изтърпях това отношение към шест месеца, най-после ме уволниха и се развихри огромен скандал, тъй като обясних във фейсбук как се отнасяха с мен. Просто цитирах някои от изразите, които чух по мой адрес.
- С какви провокации се сблъскват ветераните в Украйна?
Мисля, че войната е в действителност доста ясна проява на теорията на Дарвин. Тя ни вкара в едно изцяло непознато положение, тъй че да сме заети с оцеляването си от самото начало. Върнали се към този момент в обществото, ние се държим като че ли сме в окопите. Като се срещаме с нови хора, ние ги класифицираме като наши братя по оръжие или врагове, няма приблизително състояние. Ако деец ви класифицира като зложелател, това може да докара до принуждение. Но даже да ви сметне за другар, това също е огромна отговорност, тъй като ние сме привикнали да разчитаме за живота си на нашите другари. Ветераните пожелаваме по-близка и по-дълбока прочувствена връзка, тези връзки рядко се демонстрират в цивилния живот.
Друга в действителност огромна смяна е, че ние реагираме неотложно. Нямаме никакъв надзор на импулсите. Имах случай преди години, пребих няколко пияни момчета в квартала ми. Не помня момента, в който взех решение да го направя. Просто взех решение, че не ги одобрявам и в идващия миг лежаха на земята. Нямах никакви мемоари както тъкмо се е случило. И в действителност започнах да се опасявам, че в сходна обстановка, мога инцидентно да убия някого.
Има доста работа за извършване на държавно равнище. От една страна – налице е невиждано предизвикателство, защото нито една страна от Втората международна война насам не е имала повече от един милион ветерани. Но и има един фундаментален проблем на политиката ни за ветераните и той е, че тя е ориентирана главно към възрастните хора. Ветераните от Втората международна война, от войната в Афганистан.
Но потребностите на възрастните хора са разнообразни от моите. На тях би трябвало да се обърне повече внимание на физическото здраве, да се сътвори по-голям комфорт в залеза на живота им. Хората като мен – ние сме по-амбициозни, по-нервни, към момента имаме предпочитание да бъдем дейни членове на обществото. Кипим от сила, несъмнено имаме дълбоки психически контузии и други увреждания на здравето поради всичко, което сме претърпели. Не мисля, че страната може да се оправи с нас. Наистина разгадавам, че локалните управляващи, общностите, неправителствени организации, нашите доброволци – те ще свършат по-добра работа. Те по-добре схващат от какво страдаме.
- Евген, ти си бил публицист, филантропичен служащ, боец, заложник. Работил си в Мининистерството по въпросите на ветераните. Какво е идващото ти занятие?
Сега съм част от филантропична задача, чрез която спомагам евакуацията на цивилни от фронтовата линия в осем района на Украйна. Осъзнаха, че имат потребност от човек, който знае по какъв начин да работи в зоната на бойните дейности.
Така че още веднъж се занимавам с филантропична работа. Отново оказвам помощ на хора.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ