"Не познавам друг писател, който така да отстоява истината и свободата"
Дневник " разгласява със съкращения фрагмент от " Камъчета под езика " - новата книга на Марин Георгиев, излязла при започване на 2023 година Изданието е на " Литературен конгрес " и е осъществено с финансовата поддръжка на Министерството на културата. Книгата е оповестена във връзка 75-годишнината на създателя, въпреки той да я навърши на 9 април 2021 година " Камъчета под езика " е една самобитна видрица (жанрово разнообразие - бел. ред.) от втората половина на 60-те години та до днес; животът, неукрасен, енигматичен, забелязан в упор; произнасяне на мълчаното: камъчетата, които всеки държи под езика, единствено че в този момент извадени на показ. Разнородно, а в действителност единно наличие - тъй като общото сред текстовете, измежду които политически мнения, относителен разбор на лирика, обичани писатели, сондажи в историята, импресии и фрагменти, дори еротични и разголващо интимни, срещите със старостта и гибелта е изразилият ги. Становища, отзиви, оценки, някои от които с категоричността и радикалността си могат да се вземат за крайни. Но по този начин е, когато зад думите стои създател, който поема отговорността да ги показа. Авторът е наясно, че по българските земи по този начин не се написа ", гласи анотацията на книгата.
Марин Георгиев е приключил българска лингвистика във Великотърновския университет " Св. Св. Кирил и Методий " през 1971 година През април 1990 година е назначен за зам. основен редактор на някогашния орган на Съюз на българските писатели " Литературен фронт ", преименуван в " Литературен конгрес ", по-късно става шеф на вестника и издателството, а от 2001 година е техен притежател. През 1994 година напуща Съюза на българските писатели и основава Сдружение на българските писатели, а през 1996 година - " Форум Българо-унгарска реципрочност - 2014 " със седалища в Будапеща и София.
Той е създател на повече от 20 книги - лирика, прозаичност, литературна рецензия, преводи. За принос в документалистиката се счита романът - следствие за Никола Вапцаров " Третият разстрел " (1993). За заслуги в популяризирането на унгарската просвета получава четири оценки на Унгария: " Про Култура Хунгарика " (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната премия почетна сабя " Балинт Балаши " (2018), а през 2019 година става първия задграничен притежател на премията за лирика на Фондация " Йожеф Уташи ". През 2016 година получава почетния знак на Великотърновския университет " Св. св. Кирил и Методий " за значителен принос в университетския му живот и издигането на престижа му.
Има ли по-голямо самодоволство от четенето
Из " Камъчета под езика " от Марин Георгиев
ОПИТИ ЗА ОПИТНОСТТА
1. 1:1
Всички помним какво е написал поетът:
Кой не знае Георги Мишев,
Кой не е чувал за него...?
Свидетел съм по какъв начин на път за показване на първото издание на " Патриархат " * в Пловдив през 2008 година непознати уважително го спираха на улицата.
Пиша/говоря единствено за това, което съм чул, видял, прочел...
В началото на 90-те, доста преди да стане парламентарен арбитър, Румен Ненков, с който инцидентно се срещнах, ми е разказвал по какъв начин Мишев единствен, съвсем всеки ден, е проверявал в Съдебната палата регистриран ли е най-сетне Русенският комитет.
Не познавам различен публицист, който по този начин да обича и отстоява истината и свободата, даже с риск за себе си.
Бил ми е образец за гражданска героизъм и в случай че съм направил някои дързости, то е и тъй като, гледайки него, ми бе неловко повече да се скатавам.
Който го е чел, познава благините му. Чистите му, спестовни и хвъркати фрази!
Само неговото си, непатентовано откритие в прозата: изложение, насечено на парчета, по-големи и по-малки капки дестилиран живот, в които се оглежда " цяла галактика ". Тази комбинация е пристигнала от киното. Наричайте я мозайка, пъзел, лего, само че тя е по едно и също време демонтиране и сглобяване на действителността от майстор-конструктор.
(...)
Пак в 80-те се зарекох да изчета всички балкански прозаици, преведени у нас. Така попаднах на Григориус Ксенопулос и романа му " Богати и небогати " (1985 г.). Роман за зараждането на социалистическото придвижване в Гърция.
За разлика от мен Георги Мишев не бе човек на кафенето. На мен като че ли пъпът ми бе хвърлен в него. И баш там една заран се появи Мишев.
Втурнах се да му се доверя: прочетох подобен и подобен разказ. Де да имаше и у нас независимост да се напише. Защото тия, които се залавят със социализма в Гърция, се оказва, че са все хора, които са мързеливци-ленивци и за нищо не ги бива...
Е, рече Георги, от кой момент съм подготвен да го напиша. В бъчварницата при татко ми работеше един чирак. На втората седмица се отхвърли: Не е за мен тази работа. Много е тежка. Няма да работя. Аз ще ставам куманиз.
След повече от две десетилетия Георги Мишев написа този разказ - " Патриархат ". Дори героят му носи името на прототипа - Иван Бондов. Миналата година излязоха записките му " Мир на страха ни ", в които Бондов се самопотвърждава.
Същий стана и мост сред фикшъна и факшъна. Мемоарите и романът са две книги, които се четат една друга, оглеждат се една в друга! Те са и скрити уроци за писателско майсторство, за оня, който може да чете сред редовете. Те са образец за това по какъв начин голям фактологически материал се пресова и трансформира в живописен.
С записките си Мишев се подрежда и измежду малцината ни писатели, които имат съзнание за това, което вършат - Константин Константинов, Атанас Далчев и Илия Волен.
Допреди този разказ в разказите и повестите на Мишев ние притежавахме следствията от обществената дисторция, само че не и дълбоката, коренна причина. Разполагахме единствено с противоположното летоброене на Мишев.
Причината бе цензурата.
Промяната след 1989-а удостовери, че Обратното Летоброене в действителност е Библейското Броене: последните да станат първи.
Последният му живописен текст, романът " Патриархат ", в действителност е кишелията камък, който възвърна естествения ред освен на събитията, само че и на родовата генеалогия на характерите.
Издателство " Хермес " с новите издания на Мишев възвръща причинно-следствения ред на една сага, започваща с разказ и последвана от повести, които се трансформират в разказ!
Понеже, заради малочисленост, сме обречени на васалност, ръководещите ни са безконечни сектанти, по-верни от папата, а ръководените - безконечни опортюнисти. Пешкира опира народът.
Макар да парадират с националния си генезис, нашите управници не обичат народа си. Инак нямаше за четвърт век да сме под санитарния демографски най-малко. И все да започваме от гола поляна - един български феномен, дефиниран безпогрешно от Мишев.
И тъй като за 25 години махалото се върна отново там, отдето стартира - от " Долу вождът! " до " Да живее вождът! "
И тъй като тия, които построиха социализма, в този момент би трябвало да ги изтърпим да построят и капитализма.
И тъй като територията на свободното слово все пó се смалява, да се порадваме отрано на двете чеда от епохата на свободата - романа " Патриархат " и записките " Мир на страха ни ".
Когато страхът мирува, истината тържествува!
В 1995 година Тончо Жечев дефинира Георги Мишев като последния летописец на българското село.
Двайсет години по-късно върша дребна подмяна: летописец променям с класик. И май освен на българското село - на българския живот за близо един век.
Декември 2015 година
---
2. НАБИТО ОКО
Мир на страха ниС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Смисъл имат единствено тези книги, които не можеш да не напишеш. Това е софронието на Георги Мишев. Не се плашете, че неговото е дебело - чете се на един мирис. ( " Мир на страха ни ", изд. " Хермес ", 2015 г.)
Поради:
Наблюдателност.
Сладкодумство.
Краткост на изречението.
Многопосочност на смисъла.
Всеки жанр е общ брой от дефекти и преимущества да осезаем това, което желаеме да кажем.
Троха по трохица и: а-а-а-а-а, но то било енциклопедия на българския живот в разстояние на близо век.
А за какво е по този начин ли?
Мишев е от дребното ни писатели, които доста са чели, не разчитат единствено на така наречен заложба.
Макар че единствено с четене не става.
В поредицата от негови книги на издателство " Хермес " се повтаря, най-отгоре на корицата, единствено една фотография на Георги Мишев, в която от лицето са останали единствено очите.
Явно е, че художникът - оформител, умее да чете и първо е чел, а след това е рисувал.
Но и Мишев не пада по-долу в рисуването. Ето някои от неговите къси портрети:
Георги Караславов: " с вкопани очичики под надвесени въси " ;
Стефан Продев: " първото перо на партията, което живее със самочувствието на Йосиф Хербст ".
Велислава Дърева: " негова обожателка (на Продев, б.м.) и негов епигон в писането " ;
Георги Йорданов: " приказва ми безшумно, съучастнически, не ми се кара, моли ме да му имам вяра, че ми мисли положителното... Не му имах вяра ".
Александър Йорданов: " несъвършен книжовник, зарязал литературата, в която нямаше далавери, покупко-продажби и дивиденти ".
Зарисовки от писателската станция във Варна:
Асен Христофоров: " с аристократична походка и каменно лице, кривваше по пътеката, колчем забележеше, че отсреща му се задава чужд създател ".
И по какъв начин да не кривва, ето, Мишев не е съумял да вземе завоя и: " Жената на Мочуров пък ми слага задача да науча Атанас да написа сюжети: " Как така единствено ти ще ги пишеш! И Атанас би трябвало да се научи Нали сте другари, и той е селяндур като теб, недей да си подобен лакомец! " ;
Николай Стайков, постоянно в двуреден костюм, въпреки че е лято, рее взор към морските ширини, търси нови съпоставения, алегории и метафори и все стига до: " Мурету е кату житуту "
Любомир Левчев: " май беше първият, който се опитваше да пробута някоя нова метафора, която му създаваше персонални страхове и съмнения, че може да го помислят за инакомислещ " ;
Николай Зидаров: " поезията му беше сладникава, розово-бяла, " бонбонена ", топеше се и не оставяше нищо след нея, като от захарния памук по панаирите. "
Йордан Радичков (при първата им среща): " демонски профил, огромни очи и почнала да се отдръпва обратно коса. Две извити бръчки като птици на челото му, по средата чертица - белег от детството ".
А да желаете разговор?
Ето го, достоверен, писмено записан:
" Радичков: - Надявам се, че имаш вярно отношение към пролетарската тирания!
Мишев: - Диктатура ли е, не ми я хвали - захилих се неуместно.
Радичков: - Не е смешно. Имаш податливост да търсиш кривото и дето го няма. За да стигне до френезията: - Живков е популярен селяндур, запомни това от мен. "
Накрая на книгата се стига до такава степен, че Мишев реализира и несънуваното: намира се с Великия!
Но днешният Мишев не съди вчерашния Радичков, милосърден е, като всеки същински художник, дава късмет на документалния си воин: " Предпазливост ли беше, разграничаване от злободневието, или наивитет? " За да заключи: " След толкоз минало време, популярност богу, страховете ми не се оправдаха до дъно. Не до дъно. "
В тези портрети ще забележим и съграждането на писателя у Мишев. Ще забележим по какъв начин е почнал да събира отронките на своите наблюдения, изречения, чути мимоходом, или преднамерено записвани, педантично, в дневници, които след това ще вложи в устата на бъдещите си персонажи; генеалогията им, както и на неговите разкази, повести, сюжети и романи.
Книга, която е и уроци за писане, насоки по какъв начин се става публицист...
Ама въпреки всичко - не се полъгвайте да пробвате...
ноември 2015 година
* * *
САНЧО ПАНСА КАТО Дело за оперативно наблюдение КИХОТ
През 80-те години зачестих да вървя в Будапеща - моя вероятен Запад. При едно от визитите в Българския културен център заварих галерия от фотопортрети на наши писатели. Помня три от тях: на Радичков, Валери Петров и Георги Мишев. И в този момент виждам лицето му, израза, издебнат от фотографа: най-много очите - сякаш хитри, а сякаш тъжни; дяволува или страда, толкоз тънка бе границата, само че при всички случаи това бе метод да скрие съкровеното.
Всеки има здравословен инстинкт за самозапазване. Смята се, че у селянина той е най-развит. Присъщото за всекиго у селянина е хиперболизирано в пример за ловкост! Сякаш мерителите са оперирани от нарцисизъм, като че ли жителите, дори и столичани, Богомил Райнов примерно и Любомир Левчев, не са от соя на оня вид български интелигент от 20-те години на предишния век, за който Хемингуей написа: " задоволително просветен, с цел да бъде лицемерен ".
За разлика от тях Мишев има смелата смелост и да си признае хитрините, които най-често се оказват хитринки. Вероятно и инерцията е причина Кръстьо Куюмджиев да въплъти физически клишето за селската ловкост посредством Мишев: " с осанка на Санчо Панса и святкащ взор на Хитър Петър " ( " Талант и креативна воля ", " Литературен фронт ", бр. 48., 1976). Това, несъмнено, е и надарена тропа, с която несъзнателно си поставя грях на душата и си взема пакост на главата: тя мигрира, постоянно и опошлена, в редица текстове на наши литератори.
През 2006 година, във връзка 70-годишнината на Георги Мишев - като че ли през вчерашния ден беше! - върших вестник за него. От една фотография на преди малко приключената му къща в Панчарево ми хрумна да аранжирам кътче, което онаслових " Георги Мишев и частната благосъстоятелност ". Приложих два цитата: на Енчо Мутафов и Анжел Вагенщайн. Енчо Мутафов, лека му пръст, преиначава смисъла в сгода на новото революцинно-политическо верую: " За тоя левент на правдата, с която си построи къща-палат в Панчарево, литературният критик Кр. Куюмджиев бе споделил прострелващо точни думи: фигура на Санчо Панса и физиономия на Хитър Петър " (в. " Демокрация ", 17 юни 1993).
Но по този начин е, когато си чел-недочел, когато цитираш по памет. А като дясномислещ герой за капитализъм, оглавяващ вестника на десните, би трябвало да адмирира Мишев, за това, че самичък си е построил къщата, а не е чакал на държавата; още повече, че в Панчарево е не по своя воля, а заради комунистическото крепостническо законодателство за жителство. И за разлика от Енчо не се е оженил за софиянка, с цел да го получи.
Подобно на Енчовото дясно е дясното и през днешния ден: като пристигна първия път на власт, най-първата работа на ГЕРБ бе да вдигне здравната осигуровка с повече от 60%, включително и на пенсионерите, в случай че работят. Вместо да им стисне ръката и да им благодари, че се оправят сами. Наскоро ГЕРБ отново взе властта - и се изгуби тефтерчето на Златанов. Ако си независим, или се опитваш да си подобен, в случай че си частник - боят се от теб: има заплаха да си самостоятелен, и заедно те притискат и десни, и леви. Ето и текстът на левия Анжел Вагенщайн: " Завиждам на моя сътрудник Георги Мишев - той най-малко има вяра в частната благосъстоятелност като панацея за всички болежки на света " (в. " Дума ", 4.12.1993).
Сега ясно ли е за какво у нас има най-вече молове на глава от популацията, все по-разрастващ се монополизъм и централизъм, все по-малко независимост и опция за основаване на междинна класа.
Поводът за злостната интерпретация на Мутафов бе, че Мишев, дружно с Марко Ганчев, направиха подигравателен римейк на първата гладна стачка на Едвин Сугарев. Апропо, от този момент насам му се събраха три, които завършваха все по-комично, изключително по отношение на високия първичен храбър звук на стачкуващия. Той е доказателство, че нашето общество, и най-много интелигенция, не са мръднали и на йота от магиката на комунистическото мислене и митологизация: то не може без Раймонда Диен и Матросов, не може без " гърди героичен ", единствено дето аленият цвят е посинял.
Е, по какъв начин да не изтъквам Марко Ганчев:
" Предател! " - викат ми тълпите сини.
" Ей, отстъпник! " - алените вилнеят.
Червените ми рани стават сини,
додето сините ми червенеят
В страна, в която две трети от нещата се вземат решение извън, най-трудно е да си достоверен: и като болшевик, и като антикомунист, дори и като демократ.
Мишев е от оня изчезващ български тип, който не желае нищо друго с изключение на да бъде оставен да си гледа работата, всеотдаден на сладкия, упойващ, животворящ труд, който от ден на ден не желаят в този свят. Поне у нас болшинството желаят да не са ахмаци лозе да копаят, а мутренски юнаци, ахмаците да бият, виното да им пият, а при най-малката компликация - втурват се при следващата Ванга, да им предскаже бъдещето. Ванга - българското деус екс махина, езическата вяра на антихристите.
И идва момент, когато търпението се изчерпва, историята ти сервира претъпкана чаша и би трябвало да я изпиеш, без значение че си молил Господа, както го е молил Неговият наследник, да те отмине; идва момент, в който прегазваш през " тънкия лед на страха " - изискано извисената метафора на Георги Мишев, граничната обстановка, след която и нерешителен да си, за своя изненада, ставаш самоуверен.
Тази чаша, както е пристигнала при първообраза Христос, по този начин изведнъж е пристигнала и при Ботев: по какъв начин да не поведеш четата, откакто знатни воеводи и мустаклии хъшове се измушват, както по-късно селяните от Борован. Никой не залага на непечеливша карта. (Споменах, че конституционният арбитър Румен Ненков ми е разказвал по какъв начин Мишев всяка заран прецизно е идвал в Съдебната палата, с цел да записва Русенския комитет, и колкото пó са му отказвали, толкоз пó е идвал.)
Хитър Петър не би го направил, нали? Но по какъв начин се става смелчага? Кога се минава Рубикона?
Може би е време да изтъквам целия откъс на Куюмджиев: " За тоя човек с осанка на Санчо Панса и святкащия взор на Хитър Петър по никакъв начин не е мъчно да се превъплъти в своите герои. Затова в неговите разкази съществува тая атмосфера на добродушната селска ловкост, на фино скрито лукавство; по тази причина в тях се усеща античен селски песимизъм, рационално съмнение към огромните думи и жестове, тъй като за него истината е в нещата, а не в думите ".
Както се вижда, същността е в последното изречение.
Какво ли не прави Мишев, с цел да помогне на русенци и на всички места се сблъсква или с безхаберие, или със боязън от Първия, или със боязън за персоналната кариера и загуба на благини; на всички места удря на камък.
И се стига до основаване на комитета в отбрана на Русе.
При прожекцията на кино лентата " Дишай ", въздействал прочувствено на присъстващите, въодушевено подписват 400 души. Надушил, че е допустимо на дело да потвърди думите си, Продев прозорливо се изпарява и избират Мишев.
И какво излезе: храбрецът Стефан-Хербст Втори със смелото, енергично перо е пресметливецът Панса, а Санчо е рицарят.
Но по български " по този начин било е и ще бъде ", както написа Вапцаров. Инак щяха ли апостолите-воеводи да лъжат априлските въстаници, че дядо Иван ще пристигна. Но дядо Иван не идва, когато желаеме, а когато той си поиска; идва не да оправи, а да обърка работите. Още му е рано, към този момент му е нужен мотив. И воеводите, все за положителното на паството, с цел да го революционизират, възпламениха му къщите. Принудата - като средство за нежелано благуване - не е единствено от епохата на текезесетата и национализацията. Дори Захария, при всичките жестокости на инородците, не отхвърля, че като властимащи, те са по-човечни от своеродните.
" Не беше смешка, спомня си през днешния ден Мишев, сутринта имаше двама-трима с молба да ги запиша, а някои пък привечер към този момент звъняха да ги " отпиша ". (Подобно подписване-неподписване по-късно сторих и аз, когато ме срещна Марко Ганчев и ме попита бих ли включил към различен сходен документ. Хем подписването не бе с сключване, а единствено с устно изговореното единодушие с двубуквената дума да!). Спомням си по какъв начин Владо Попов, който е бил на прожекцията, на другия ден възторжено ми разказваше за основаването на комитета, за стартирането на подписката, с цел да приключи горчиво-самоиронично: " Която аз, несъмнено, не подписах ".
Ето по какъв начин разяснява Мишев в този момент, станалото тогава: " От днешна позиция не е кой знай какъв подвиг да се подпишеш с трите си имена, адреса и телефона, само че за времето на диктатурата не беше малко ".
Това изяснява и за какво ние, неподписалите, когато е трябвало, заради вина за пропусната храброст, след дъжд качулка, години наред подписвахме безчет протестни подписки за щяло и нещяло.
А ето и пай самопознание от Санчо Панса като Дон Кихот: " Съжалявам, че описвам от време на време сдържано или със зложелателство за познати, които са ми помагали в сложни моменти, рискували служби, кариера, име поради мен. Излиза, че съм злобен и отмъстителен, че съм изпитвал " зла наслада " от горчивия абсурд " няма ненаказано положително ". Сигурно е грях. Нравствен недостиг във възпитанието, в общуването със себеподобните; нещо небалансирано. За такива случаи селяните споделят: ярмомелката му мели на едро, ситото го няма От друга страна - този неудържим блян към истината евентуално е милиардна част от силата, която крепи равновесието на всемира "
Като одобрявам даже галактическото пояснение и значение на истината, допълням: селянинът, както никой различен, е любопитен да разглоби играчката. Това го прави нечовечен. Но той е заставен да я разглоби, тъй като във всички времена няма различен по-застрашен от него отвред. Набезите на племената, на историята, на властващите, на природата постоянно се стоварват върху му. Той освен че заплаща масрафа, само че най-после и постоянно опира пешкира. И макар че толкоз пъти е обичай през пръстите, мамен, ограбван, остава си доверчив, има вяра, че истината, правдата стоят над всичко и поради тях в един момент изпада в положението, завихрило съвсем цялостен народ, което Вазов назовава пиене, тоест замайване.
Бил здравомислещ?! Вижте ни националните приказки: в тях положителният цар постоянно идва най-после таман тъй като го няма. И това единствено удостоверява величието на селската душа с постоянно будното ѝ ухо, макар потта и калта на земята, да чува музиката на небесните сфери: " Улавям се от време на време, че ме обгръща сходна устойчивост, втренчване в безкрая, в действителност като в огледало за назад виждане, съм втренчен някъде във вътрешността, откъдето иде шумът на работещото сърце. Какво е това, пробуждане на бабиния ген, на бабината потиснатост, или меланхолията е стъписването пред най-верния ни сателит, с който сме тръгнали от оня пръв утробен конвулсия и с който ще изчезнем в безкрайността ".
Ето какво може да усеща, мисли и изрази един Санчо Панса и тук той е по-велик даже от Дон Кихот! " Георги има очи да вижда истината и кураж да се бори за нея с цялата си душа! Бори се с всеки ред, който е написал и с твърдостта на гражданското си държание " - Иван Андонов.
Влюбеният в истината няма мило-драго, той, съгласно определението на Далчев, е страшилище. Бих добавил - първо за своите, след това - за непознатите.
Четейки тази книга, иде ти да извикаш, както Стамболов в дневника си: Жив е българският Бог!
Макар дон Кихот да язди кон, който никой няма за кон, Санчо за кон има магаре, което всички имат за нищо. Но идеалистът е толкоз възвишено-недостъпен, че освен конят му - и него самият имат за посмешище. Такова е отношението на всеобщия човек към това, което самият не може да направи, а го могат единствено единици. Дори Христос язди осел при влизането в Йерусалим! Какво остава за Санчо?!
Клатушка се на тантурестото магаре, самият той - трътлест, неумел и в същото време изпитващ освен незаслужените хули на господаря, само че и следствията от фантасмагориите му. Отгоре на всичко би трябвало и да му слугува, да го брани и утешава.
Но ще пристигна ден, когато освен Дон Кихот, всички ще си мечтаят за Санчовото магаре - носещия търпеливец, по-търпелив и от носения: щъпука неравно, постепенно, само че несъмнено и постоянно стига там, закъдето се е запътил.
Ако го знаеше, и Ричард Трети щеше да извика: Заменям царство против магаре!
2014-2015 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Марин Георгиев е приключил българска лингвистика във Великотърновския университет " Св. Св. Кирил и Методий " през 1971 година През април 1990 година е назначен за зам. основен редактор на някогашния орган на Съюз на българските писатели " Литературен фронт ", преименуван в " Литературен конгрес ", по-късно става шеф на вестника и издателството, а от 2001 година е техен притежател. През 1994 година напуща Съюза на българските писатели и основава Сдружение на българските писатели, а през 1996 година - " Форум Българо-унгарска реципрочност - 2014 " със седалища в Будапеща и София.
Той е създател на повече от 20 книги - лирика, прозаичност, литературна рецензия, преводи. За принос в документалистиката се счита романът - следствие за Никола Вапцаров " Третият разстрел " (1993). За заслуги в популяризирането на унгарската просвета получава четири оценки на Унгария: " Про Култура Хунгарика " (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната премия почетна сабя " Балинт Балаши " (2018), а през 2019 година става първия задграничен притежател на премията за лирика на Фондация " Йожеф Уташи ". През 2016 година получава почетния знак на Великотърновския университет " Св. св. Кирил и Методий " за значителен принос в университетския му живот и издигането на престижа му.
Има ли по-голямо самодоволство от четенето Из " Камъчета под езика " от Марин Георгиев
ОПИТИ ЗА ОПИТНОСТТА
1. 1:1
Всички помним какво е написал поетът:
Кой не знае Георги Мишев,
Кой не е чувал за него...?
Свидетел съм по какъв начин на път за показване на първото издание на " Патриархат " * в Пловдив през 2008 година непознати уважително го спираха на улицата.
Пиша/говоря единствено за това, което съм чул, видял, прочел...
В началото на 90-те, доста преди да стане парламентарен арбитър, Румен Ненков, с който инцидентно се срещнах, ми е разказвал по какъв начин Мишев единствен, съвсем всеки ден, е проверявал в Съдебната палата регистриран ли е най-сетне Русенският комитет.
Не познавам различен публицист, който по този начин да обича и отстоява истината и свободата, даже с риск за себе си.
Бил ми е образец за гражданска героизъм и в случай че съм направил някои дързости, то е и тъй като, гледайки него, ми бе неловко повече да се скатавам.
Който го е чел, познава благините му. Чистите му, спестовни и хвъркати фрази!
Само неговото си, непатентовано откритие в прозата: изложение, насечено на парчета, по-големи и по-малки капки дестилиран живот, в които се оглежда " цяла галактика ". Тази комбинация е пристигнала от киното. Наричайте я мозайка, пъзел, лего, само че тя е по едно и също време демонтиране и сглобяване на действителността от майстор-конструктор.
(...)
Пак в 80-те се зарекох да изчета всички балкански прозаици, преведени у нас. Така попаднах на Григориус Ксенопулос и романа му " Богати и небогати " (1985 г.). Роман за зараждането на социалистическото придвижване в Гърция.
За разлика от мен Георги Мишев не бе човек на кафенето. На мен като че ли пъпът ми бе хвърлен в него. И баш там една заран се появи Мишев.
Втурнах се да му се доверя: прочетох подобен и подобен разказ. Де да имаше и у нас независимост да се напише. Защото тия, които се залавят със социализма в Гърция, се оказва, че са все хора, които са мързеливци-ленивци и за нищо не ги бива...
Е, рече Георги, от кой момент съм подготвен да го напиша. В бъчварницата при татко ми работеше един чирак. На втората седмица се отхвърли: Не е за мен тази работа. Много е тежка. Няма да работя. Аз ще ставам куманиз.
След повече от две десетилетия Георги Мишев написа този разказ - " Патриархат ". Дори героят му носи името на прототипа - Иван Бондов. Миналата година излязоха записките му " Мир на страха ни ", в които Бондов се самопотвърждава.
Същий стана и мост сред фикшъна и факшъна. Мемоарите и романът са две книги, които се четат една друга, оглеждат се една в друга! Те са и скрити уроци за писателско майсторство, за оня, който може да чете сред редовете. Те са образец за това по какъв начин голям фактологически материал се пресова и трансформира в живописен.
С записките си Мишев се подрежда и измежду малцината ни писатели, които имат съзнание за това, което вършат - Константин Константинов, Атанас Далчев и Илия Волен.
Допреди този разказ в разказите и повестите на Мишев ние притежавахме следствията от обществената дисторция, само че не и дълбоката, коренна причина. Разполагахме единствено с противоположното летоброене на Мишев.
Причината бе цензурата.
Промяната след 1989-а удостовери, че Обратното Летоброене в действителност е Библейското Броене: последните да станат първи.
Последният му живописен текст, романът " Патриархат ", в действителност е кишелията камък, който възвърна естествения ред освен на събитията, само че и на родовата генеалогия на характерите.
Издателство " Хермес " с новите издания на Мишев възвръща причинно-следствения ред на една сага, започваща с разказ и последвана от повести, които се трансформират в разказ!
Понеже, заради малочисленост, сме обречени на васалност, ръководещите ни са безконечни сектанти, по-верни от папата, а ръководените - безконечни опортюнисти. Пешкира опира народът.
Макар да парадират с националния си генезис, нашите управници не обичат народа си. Инак нямаше за четвърт век да сме под санитарния демографски най-малко. И все да започваме от гола поляна - един български феномен, дефиниран безпогрешно от Мишев.
И тъй като за 25 години махалото се върна отново там, отдето стартира - от " Долу вождът! " до " Да живее вождът! "
И тъй като тия, които построиха социализма, в този момент би трябвало да ги изтърпим да построят и капитализма.
И тъй като територията на свободното слово все пó се смалява, да се порадваме отрано на двете чеда от епохата на свободата - романа " Патриархат " и записките " Мир на страха ни ".
Когато страхът мирува, истината тържествува!
В 1995 година Тончо Жечев дефинира Георги Мишев като последния летописец на българското село.
Двайсет години по-късно върша дребна подмяна: летописец променям с класик. И май освен на българското село - на българския живот за близо един век.
Декември 2015 година
---
2. НАБИТО ОКО
Смисъл имат единствено тези книги, които не можеш да не напишеш. Това е софронието на Георги Мишев. Не се плашете, че неговото е дебело - чете се на един мирис. ( " Мир на страха ни ", изд. " Хермес ", 2015 г.)
Поради:
Наблюдателност.
Сладкодумство.
Краткост на изречението.
Многопосочност на смисъла.
Всеки жанр е общ брой от дефекти и преимущества да осезаем това, което желаеме да кажем.
Троха по трохица и: а-а-а-а-а, но то било енциклопедия на българския живот в разстояние на близо век.
А за какво е по този начин ли?
Мишев е от дребното ни писатели, които доста са чели, не разчитат единствено на така наречен заложба.
Макар че единствено с четене не става.
В поредицата от негови книги на издателство " Хермес " се повтаря, най-отгоре на корицата, единствено една фотография на Георги Мишев, в която от лицето са останали единствено очите.
Явно е, че художникът - оформител, умее да чете и първо е чел, а след това е рисувал.
Но и Мишев не пада по-долу в рисуването. Ето някои от неговите къси портрети:
Георги Караславов: " с вкопани очичики под надвесени въси " ;
Стефан Продев: " първото перо на партията, което живее със самочувствието на Йосиф Хербст ".
Велислава Дърева: " негова обожателка (на Продев, б.м.) и негов епигон в писането " ;
Георги Йорданов: " приказва ми безшумно, съучастнически, не ми се кара, моли ме да му имам вяра, че ми мисли положителното... Не му имах вяра ".
Александър Йорданов: " несъвършен книжовник, зарязал литературата, в която нямаше далавери, покупко-продажби и дивиденти ".
Зарисовки от писателската станция във Варна:
Асен Христофоров: " с аристократична походка и каменно лице, кривваше по пътеката, колчем забележеше, че отсреща му се задава чужд създател ".
И по какъв начин да не кривва, ето, Мишев не е съумял да вземе завоя и: " Жената на Мочуров пък ми слага задача да науча Атанас да написа сюжети: " Как така единствено ти ще ги пишеш! И Атанас би трябвало да се научи Нали сте другари, и той е селяндур като теб, недей да си подобен лакомец! " ;
Николай Стайков, постоянно в двуреден костюм, въпреки че е лято, рее взор към морските ширини, търси нови съпоставения, алегории и метафори и все стига до: " Мурету е кату житуту "
Любомир Левчев: " май беше първият, който се опитваше да пробута някоя нова метафора, която му създаваше персонални страхове и съмнения, че може да го помислят за инакомислещ " ;
Николай Зидаров: " поезията му беше сладникава, розово-бяла, " бонбонена ", топеше се и не оставяше нищо след нея, като от захарния памук по панаирите. "
Йордан Радичков (при първата им среща): " демонски профил, огромни очи и почнала да се отдръпва обратно коса. Две извити бръчки като птици на челото му, по средата чертица - белег от детството ".
А да желаете разговор?
Ето го, достоверен, писмено записан:
" Радичков: - Надявам се, че имаш вярно отношение към пролетарската тирания!
Мишев: - Диктатура ли е, не ми я хвали - захилих се неуместно.
Радичков: - Не е смешно. Имаш податливост да търсиш кривото и дето го няма. За да стигне до френезията: - Живков е популярен селяндур, запомни това от мен. "
Накрая на книгата се стига до такава степен, че Мишев реализира и несънуваното: намира се с Великия!
Но днешният Мишев не съди вчерашния Радичков, милосърден е, като всеки същински художник, дава късмет на документалния си воин: " Предпазливост ли беше, разграничаване от злободневието, или наивитет? " За да заключи: " След толкоз минало време, популярност богу, страховете ми не се оправдаха до дъно. Не до дъно. "
В тези портрети ще забележим и съграждането на писателя у Мишев. Ще забележим по какъв начин е почнал да събира отронките на своите наблюдения, изречения, чути мимоходом, или преднамерено записвани, педантично, в дневници, които след това ще вложи в устата на бъдещите си персонажи; генеалогията им, както и на неговите разкази, повести, сюжети и романи.
Книга, която е и уроци за писане, насоки по какъв начин се става публицист...
Ама въпреки всичко - не се полъгвайте да пробвате...
ноември 2015 година
* * *
САНЧО ПАНСА КАТО Дело за оперативно наблюдение КИХОТ
През 80-те години зачестих да вървя в Будапеща - моя вероятен Запад. При едно от визитите в Българския културен център заварих галерия от фотопортрети на наши писатели. Помня три от тях: на Радичков, Валери Петров и Георги Мишев. И в този момент виждам лицето му, израза, издебнат от фотографа: най-много очите - сякаш хитри, а сякаш тъжни; дяволува или страда, толкоз тънка бе границата, само че при всички случаи това бе метод да скрие съкровеното.
Всеки има здравословен инстинкт за самозапазване. Смята се, че у селянина той е най-развит. Присъщото за всекиго у селянина е хиперболизирано в пример за ловкост! Сякаш мерителите са оперирани от нарцисизъм, като че ли жителите, дори и столичани, Богомил Райнов примерно и Любомир Левчев, не са от соя на оня вид български интелигент от 20-те години на предишния век, за който Хемингуей написа: " задоволително просветен, с цел да бъде лицемерен ".
За разлика от тях Мишев има смелата смелост и да си признае хитрините, които най-често се оказват хитринки. Вероятно и инерцията е причина Кръстьо Куюмджиев да въплъти физически клишето за селската ловкост посредством Мишев: " с осанка на Санчо Панса и святкащ взор на Хитър Петър " ( " Талант и креативна воля ", " Литературен фронт ", бр. 48., 1976). Това, несъмнено, е и надарена тропа, с която несъзнателно си поставя грях на душата и си взема пакост на главата: тя мигрира, постоянно и опошлена, в редица текстове на наши литератори.
През 2006 година, във връзка 70-годишнината на Георги Мишев - като че ли през вчерашния ден беше! - върших вестник за него. От една фотография на преди малко приключената му къща в Панчарево ми хрумна да аранжирам кътче, което онаслових " Георги Мишев и частната благосъстоятелност ". Приложих два цитата: на Енчо Мутафов и Анжел Вагенщайн. Енчо Мутафов, лека му пръст, преиначава смисъла в сгода на новото революцинно-политическо верую: " За тоя левент на правдата, с която си построи къща-палат в Панчарево, литературният критик Кр. Куюмджиев бе споделил прострелващо точни думи: фигура на Санчо Панса и физиономия на Хитър Петър " (в. " Демокрация ", 17 юни 1993).
Но по този начин е, когато си чел-недочел, когато цитираш по памет. А като дясномислещ герой за капитализъм, оглавяващ вестника на десните, би трябвало да адмирира Мишев, за това, че самичък си е построил къщата, а не е чакал на държавата; още повече, че в Панчарево е не по своя воля, а заради комунистическото крепостническо законодателство за жителство. И за разлика от Енчо не се е оженил за софиянка, с цел да го получи.
Подобно на Енчовото дясно е дясното и през днешния ден: като пристигна първия път на власт, най-първата работа на ГЕРБ бе да вдигне здравната осигуровка с повече от 60%, включително и на пенсионерите, в случай че работят. Вместо да им стисне ръката и да им благодари, че се оправят сами. Наскоро ГЕРБ отново взе властта - и се изгуби тефтерчето на Златанов. Ако си независим, или се опитваш да си подобен, в случай че си частник - боят се от теб: има заплаха да си самостоятелен, и заедно те притискат и десни, и леви. Ето и текстът на левия Анжел Вагенщайн: " Завиждам на моя сътрудник Георги Мишев - той най-малко има вяра в частната благосъстоятелност като панацея за всички болежки на света " (в. " Дума ", 4.12.1993).
Сега ясно ли е за какво у нас има най-вече молове на глава от популацията, все по-разрастващ се монополизъм и централизъм, все по-малко независимост и опция за основаване на междинна класа.
Поводът за злостната интерпретация на Мутафов бе, че Мишев, дружно с Марко Ганчев, направиха подигравателен римейк на първата гладна стачка на Едвин Сугарев. Апропо, от този момент насам му се събраха три, които завършваха все по-комично, изключително по отношение на високия първичен храбър звук на стачкуващия. Той е доказателство, че нашето общество, и най-много интелигенция, не са мръднали и на йота от магиката на комунистическото мислене и митологизация: то не може без Раймонда Диен и Матросов, не може без " гърди героичен ", единствено дето аленият цвят е посинял.
Е, по какъв начин да не изтъквам Марко Ганчев:
" Предател! " - викат ми тълпите сини.
" Ей, отстъпник! " - алените вилнеят.
Червените ми рани стават сини,
додето сините ми червенеят
В страна, в която две трети от нещата се вземат решение извън, най-трудно е да си достоверен: и като болшевик, и като антикомунист, дори и като демократ.
Мишев е от оня изчезващ български тип, който не желае нищо друго с изключение на да бъде оставен да си гледа работата, всеотдаден на сладкия, упойващ, животворящ труд, който от ден на ден не желаят в този свят. Поне у нас болшинството желаят да не са ахмаци лозе да копаят, а мутренски юнаци, ахмаците да бият, виното да им пият, а при най-малката компликация - втурват се при следващата Ванга, да им предскаже бъдещето. Ванга - българското деус екс махина, езическата вяра на антихристите.
И идва момент, когато търпението се изчерпва, историята ти сервира претъпкана чаша и би трябвало да я изпиеш, без значение че си молил Господа, както го е молил Неговият наследник, да те отмине; идва момент, в който прегазваш през " тънкия лед на страха " - изискано извисената метафора на Георги Мишев, граничната обстановка, след която и нерешителен да си, за своя изненада, ставаш самоуверен.
Тази чаша, както е пристигнала при първообраза Христос, по този начин изведнъж е пристигнала и при Ботев: по какъв начин да не поведеш четата, откакто знатни воеводи и мустаклии хъшове се измушват, както по-късно селяните от Борован. Никой не залага на непечеливша карта. (Споменах, че конституционният арбитър Румен Ненков ми е разказвал по какъв начин Мишев всяка заран прецизно е идвал в Съдебната палата, с цел да записва Русенския комитет, и колкото пó са му отказвали, толкоз пó е идвал.)
Хитър Петър не би го направил, нали? Но по какъв начин се става смелчага? Кога се минава Рубикона?
Може би е време да изтъквам целия откъс на Куюмджиев: " За тоя човек с осанка на Санчо Панса и святкащия взор на Хитър Петър по никакъв начин не е мъчно да се превъплъти в своите герои. Затова в неговите разкази съществува тая атмосфера на добродушната селска ловкост, на фино скрито лукавство; по тази причина в тях се усеща античен селски песимизъм, рационално съмнение към огромните думи и жестове, тъй като за него истината е в нещата, а не в думите ".
Както се вижда, същността е в последното изречение.
Какво ли не прави Мишев, с цел да помогне на русенци и на всички места се сблъсква или с безхаберие, или със боязън от Първия, или със боязън за персоналната кариера и загуба на благини; на всички места удря на камък.
И се стига до основаване на комитета в отбрана на Русе.
При прожекцията на кино лентата " Дишай ", въздействал прочувствено на присъстващите, въодушевено подписват 400 души. Надушил, че е допустимо на дело да потвърди думите си, Продев прозорливо се изпарява и избират Мишев.
И какво излезе: храбрецът Стефан-Хербст Втори със смелото, енергично перо е пресметливецът Панса, а Санчо е рицарят.
Но по български " по този начин било е и ще бъде ", както написа Вапцаров. Инак щяха ли апостолите-воеводи да лъжат априлските въстаници, че дядо Иван ще пристигна. Но дядо Иван не идва, когато желаеме, а когато той си поиска; идва не да оправи, а да обърка работите. Още му е рано, към този момент му е нужен мотив. И воеводите, все за положителното на паството, с цел да го революционизират, възпламениха му къщите. Принудата - като средство за нежелано благуване - не е единствено от епохата на текезесетата и национализацията. Дори Захария, при всичките жестокости на инородците, не отхвърля, че като властимащи, те са по-човечни от своеродните.
" Не беше смешка, спомня си през днешния ден Мишев, сутринта имаше двама-трима с молба да ги запиша, а някои пък привечер към този момент звъняха да ги " отпиша ". (Подобно подписване-неподписване по-късно сторих и аз, когато ме срещна Марко Ганчев и ме попита бих ли включил към различен сходен документ. Хем подписването не бе с сключване, а единствено с устно изговореното единодушие с двубуквената дума да!). Спомням си по какъв начин Владо Попов, който е бил на прожекцията, на другия ден възторжено ми разказваше за основаването на комитета, за стартирането на подписката, с цел да приключи горчиво-самоиронично: " Която аз, несъмнено, не подписах ".
Ето по какъв начин разяснява Мишев в този момент, станалото тогава: " От днешна позиция не е кой знай какъв подвиг да се подпишеш с трите си имена, адреса и телефона, само че за времето на диктатурата не беше малко ".
Това изяснява и за какво ние, неподписалите, когато е трябвало, заради вина за пропусната храброст, след дъжд качулка, години наред подписвахме безчет протестни подписки за щяло и нещяло.
А ето и пай самопознание от Санчо Панса като Дон Кихот: " Съжалявам, че описвам от време на време сдържано или със зложелателство за познати, които са ми помагали в сложни моменти, рискували служби, кариера, име поради мен. Излиза, че съм злобен и отмъстителен, че съм изпитвал " зла наслада " от горчивия абсурд " няма ненаказано положително ". Сигурно е грях. Нравствен недостиг във възпитанието, в общуването със себеподобните; нещо небалансирано. За такива случаи селяните споделят: ярмомелката му мели на едро, ситото го няма От друга страна - този неудържим блян към истината евентуално е милиардна част от силата, която крепи равновесието на всемира "
Като одобрявам даже галактическото пояснение и значение на истината, допълням: селянинът, както никой различен, е любопитен да разглоби играчката. Това го прави нечовечен. Но той е заставен да я разглоби, тъй като във всички времена няма различен по-застрашен от него отвред. Набезите на племената, на историята, на властващите, на природата постоянно се стоварват върху му. Той освен че заплаща масрафа, само че най-после и постоянно опира пешкира. И макар че толкоз пъти е обичай през пръстите, мамен, ограбван, остава си доверчив, има вяра, че истината, правдата стоят над всичко и поради тях в един момент изпада в положението, завихрило съвсем цялостен народ, което Вазов назовава пиене, тоест замайване.
Бил здравомислещ?! Вижте ни националните приказки: в тях положителният цар постоянно идва най-после таман тъй като го няма. И това единствено удостоверява величието на селската душа с постоянно будното ѝ ухо, макар потта и калта на земята, да чува музиката на небесните сфери: " Улавям се от време на време, че ме обгръща сходна устойчивост, втренчване в безкрая, в действителност като в огледало за назад виждане, съм втренчен някъде във вътрешността, откъдето иде шумът на работещото сърце. Какво е това, пробуждане на бабиния ген, на бабината потиснатост, или меланхолията е стъписването пред най-верния ни сателит, с който сме тръгнали от оня пръв утробен конвулсия и с който ще изчезнем в безкрайността ".
Ето какво може да усеща, мисли и изрази един Санчо Панса и тук той е по-велик даже от Дон Кихот! " Георги има очи да вижда истината и кураж да се бори за нея с цялата си душа! Бори се с всеки ред, който е написал и с твърдостта на гражданското си държание " - Иван Андонов.
Влюбеният в истината няма мило-драго, той, съгласно определението на Далчев, е страшилище. Бих добавил - първо за своите, след това - за непознатите.
Четейки тази книга, иде ти да извикаш, както Стамболов в дневника си: Жив е българският Бог!
Макар дон Кихот да язди кон, който никой няма за кон, Санчо за кон има магаре, което всички имат за нищо. Но идеалистът е толкоз възвишено-недостъпен, че освен конят му - и него самият имат за посмешище. Такова е отношението на всеобщия човек към това, което самият не може да направи, а го могат единствено единици. Дори Христос язди осел при влизането в Йерусалим! Какво остава за Санчо?!
Клатушка се на тантурестото магаре, самият той - трътлест, неумел и в същото време изпитващ освен незаслужените хули на господаря, само че и следствията от фантасмагориите му. Отгоре на всичко би трябвало и да му слугува, да го брани и утешава.
Но ще пристигна ден, когато освен Дон Кихот, всички ще си мечтаят за Санчовото магаре - носещия търпеливец, по-търпелив и от носения: щъпука неравно, постепенно, само че несъмнено и постоянно стига там, закъдето се е запътил.
Ако го знаеше, и Ричард Трети щеше да извика: Заменям царство против магаре!
2014-2015 година
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ