Из "Свидетелства за прехода 1989-1999" на Иван Костов
" Дневник " разгласява фрагмент от книгата на Иван Костов " Свидетелства за прехода 1989-1999 ", възложен от издателството " Сиела ". Премиерата на книгата на някогашния министър председател, водач на Съюз на демократичните сили и на ДСБ е довечера от 18.30 ч. в Централния боен клуб в София.
Причини за саботирането на промените
Обществени и политически аргументи
Посткомунистическото българско общество не осъзнаваше крайната потребност и още по-малко крайната необходимост на западноевропейските промени. Те не бяха мечтани от някогашните комунисти и от присламчилите се към тях нови демократи. Срещу тези промени имаше яростна политическа опозиция. При това проведена от БКП/БСП с нейния опит в ръководството на страната и в манипулирането на публичното мнение, учредено на познаване на тежненията на хората. За да стане ясно от какво естество е преимуществото на организираността, ще посоча единствено един факт. Още първите предизборни акции на някогашните комунисти бяха професионално извършени. Бяха привлекли специалисти по обществена логика на психиката от Лабораторията по логика на психиката към Единния център по философия и социология на Българска академия на науките, основан от секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия и един от основателите на насилствената депортация на българските турци чл.-кор. проф. доктор Стоян Михайлов. Впрочем съставът на този мощно политизиран Център неслучайно взе доста интензивно присъединяване в политическите процеси след 1989 година Самият му основател беше определен за народен представител в 7-ото Велико народно събрание. Тези специалисти знаеха по какъв начин да манипулират настройките на гласоподавателите. Бяха го правили десетилетия наред.
Историята предопредели неорганизираните, аморфни и непрекъснато разпадащи се демократични обединения да преодоляват проведената опозиция на някогашната комунистическа партия против западноевропейските промени. Сред политиците, които стояха в челните редици на Съюз на демократичните сили (изключвам преднамерено поставените там лица от репресивните служби), имаше доста блестящи хора, само че доста малко от тях знаеха какво е политика, още по-малко – какво е социология, обществена логика на психиката и напълно нямаха визия от пазарна стопанска система. Някои като Стефан Савов и Петър Дертлиев имаха фамилен или персонален политически опит, само че събран преди половин век. Като нямаха визия от политика, множеството доста елементарно се поддаваха на операции от внедрените измежду тях сътрудници на Държавна сигурност, още повече че имаха разнообразни цели и желания. Много от тях виждаха в демократичната коалиция поле за реализация на персоналната си визия за народна власт. Дисциплината в общото политическо деяние, коректността към съидейниците и способността да влагат упорити старания в продължителна и тягостна работа бяха качества, които прекомерно рядко се срещаха при тях.
Липсата на публичен спор и опорочените през годините на комунизма публични нрави способстваха западноевропейските промени да не бъдат осъзнати като безспорна нужда. Дебатът най-често дерайлираше в дребнотемие, израждаше се в персонални разправии и най-много кавги. Увлечението на медиите към скандалното стартира от самия старт на прехода. Нямаше по какъв начин при жалкото равнище на този спор хората да схванат къде отиваме, какво ще ни коства това изпитание, какви ще бъдат изгодите.
Самият спор на хора с разнообразни отзиви, изказвани намерено и защитавани с причини, беше чужд за посткомунистическото общество. Мнозинството гледаше с съмнение всеки, който има смелостта да пази персоналната си позиция. Хората бяха привикнали с анонимността. Самата поява на обществени представители дразнеше. Повечето не търпяха и не толерираха появяването на нови водачи на публично мнение. Може би и тъй като искащи за тези функции имаше в обилие. В огромната си част тези претенденти за обществено внимание и популярност нямаха нужните политически хрумвания и качества, срещаха подбив и отменяне.
Освен това хората не имаха вяра на думите и причините. Повечето думи бяха изгубили смисъла си – не показваха нищо. Комунистическата процедура, която ги беше родила, загиваше пред очите ни. Нова процедура още нямаше. Нямаше ги и новите понятия за нея. Когато се показваха, в началото ги разбираха малко на брой. До болшинството стигаха постепенно и по килнат метод. На него му беше належащо доста време, с цел да осмисли какво показват. Нямаше обществени показа какво е " народна власт ", " партия ", " съпротива ", " бизнес ", " предприемачески риск ", " налог добавена стойност ", " данъчен заем ". Нямаше отговор на въпроса " по какъв начин по този начин едни имат с пари назаем, а други не? ". Лесно беше обобщението: " Щом имаш повече от мен, значи си откраднал ". Тази визия беше вярна за всички, които имаха повече от останалите при комунизма, само че тя се придвижи и в прехода. Порочните практики от предишното, които главно познаваше обществото, дефектираха смисъла на новите понятия за демократични институции, за пазарната стопанска система и за нейните герои – частните бизнесмени. Самата дума " народна власт " се извърши с негативно наличие. С нея нарекоха властта на проведената престъпност и олигархията.
На всичко от горната страна дебатът доста рядко се водеше с причини. Малцина говореха с причини, множеството крещяха. Никой никого не чуваше. Дори не се правеше, че слуша. Политическият престиж изобщо не произтичаше от силата на причините. Те бяха сменени с експанзия, с опетняване и със закани. Крещящите не желаеха да убеждават в своята справедливост, а по сталински – в случай че може, да отстранят съперника, да го няма, да не приказва, да се подчини, да бъде наказан, в случай че не наказан – най-малко оклеветен. Злоупотребяваше се с доверието на лековерните гласоподаватели, тъй като то бе единственият източник на мощ и политическа тежест. И в този момент продължава да е по този начин.
Големият недостиг беше цялостното неявяване на публично разбиране, че на страната е належащо водачество. В просветените среди властническото водачество на Тодор Живков беше подигравано десетилетия наред. Освен това то даде жалък резултат даже за излъчилата и поддържалата го комунистическа партия. Този презрян опит бе изкоренил самата визия, че водачеството е належащо, с цел да може обществото да върви напред и да се развива, още повече когато би трябвало да се реформира. Колцина разбираха, че без самоотвержено водачество промените на прехода са невъзможни?
Намирахме се в някаква невъзможност, тъй като българското посткомунистическо общество мъчно излъчва водачи. Отнася се неоправдателно към всяка демонстрация на самочувствие и смелост, които са по този начин присъщи за всеки лидер. Посреща съмнително всяка непозната дарба да се вземат сложни и оспорвани решения; и изрично не има вяра, че някой има откровено предпочитание да му служи... Заради самото него, а не поради себе си.
Втората коалиция саботира западноевропейските промени, тъй като водеше политиките на някогашната комунистическа партия. Най-красноречивите образци за това бяха скрояването на комфортна правосъдна власт и реанимацията на старите служби за сигурност. Те бяха сложени в основата на реда и сигурността на демократична България.
Такава политика бе и поемането на необслужваните заеми и лихви на държавните предприятия и кооперативите. Историята на Българска народна банка демонстрира, че скриването и опрощаването на безстопанствеността и кражбите е осъществявано неколкократно сред 1950 и 1989 година Така десетилетия стандартът на финансова безнаказаност на ръководещите на всички нива – от тези на предприятията до тези на върха на режима, бе оживявал още веднъж и още веднъж. Никога не е било проблем при комунизма да бъдат накарани данъкоплатците да платят сметката на безстопанствеността. Винаги е било считано за възможно да бъдат ограбвани вложителите в банките. Взима се от спестовните и се дава на разсипниците, с цел да има социалистическо тъждество. Тази политика бе продължена в големи мащаби в 1993 и 1994 година
Имаше ли опция? Напълно съм уверен, че имаше. Ако това следващо опрощаване на задължения не беше направено, първите предприятия и кооперативи щяха да стартират да банкрутират. Чак тогава банкрутиралите, а и останалите, щяха да видят с очите си последствията от позволените от тях занемареност и обири. Всички щяха да създадат и невъзможното, щяха да понесат ограничения, да основат организация и дисциплина; щяха на намерят вътрешни запаси, с цел да спасят работните си места. Принудата на банкрута щеше да дисциплинира държавните предприятия и кооперативите. Тази пазарна насила бе ампутирана и последствията от нейната липса бяха, че страната потегли още веднъж към повсеместен банкрут.
Управляващите на държавните предприятия и в този момент не престават да натрупват безконтролно задължения и чакат страната да им ги поеме.
Нямаше управнически капацитет да се вършат промените. Политиците се сблъскваха с високата цена на промените и отказваха да я платят. Затова не вземаха непопулярни решения, не ги постановяваха и не изискваха тяхното осъществяване. Това се отнася освен за политиците отляво, само че и за забележителна част от тези отдясно. Нашата основна отлика от тях бе, че ние, от ръководството на Филип Димитров, имахме волята да вземаме решения, да действаме, да плащаме за грешките си, само че страната да продължава напред. Такава воля и управнически капацитет втората коалиция на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и отделилите се от Съюз на демократичните сили нямаше. Затова промените изгубиха своя политически мотор.
*Поради пропуски в паричната политика и забавяния в структурната промяна бе прекъснато Третото стендбай съглашение с МВФ. IMF. BULGARIA. Request for Stand-By Arrangement, July 5 1996, p.1.
Причини за саботирането на промените
Обществени и политически аргументи
Посткомунистическото българско общество не осъзнаваше крайната потребност и още по-малко крайната необходимост на западноевропейските промени. Те не бяха мечтани от някогашните комунисти и от присламчилите се към тях нови демократи. Срещу тези промени имаше яростна политическа опозиция. При това проведена от БКП/БСП с нейния опит в ръководството на страната и в манипулирането на публичното мнение, учредено на познаване на тежненията на хората. За да стане ясно от какво естество е преимуществото на организираността, ще посоча единствено един факт. Още първите предизборни акции на някогашните комунисти бяха професионално извършени. Бяха привлекли специалисти по обществена логика на психиката от Лабораторията по логика на психиката към Единния център по философия и социология на Българска академия на науките, основан от секретаря на Централен комитет на Българска комунистическа партия и един от основателите на насилствената депортация на българските турци чл.-кор. проф. доктор Стоян Михайлов. Впрочем съставът на този мощно политизиран Център неслучайно взе доста интензивно присъединяване в политическите процеси след 1989 година Самият му основател беше определен за народен представител в 7-ото Велико народно събрание. Тези специалисти знаеха по какъв начин да манипулират настройките на гласоподавателите. Бяха го правили десетилетия наред.
Историята предопредели неорганизираните, аморфни и непрекъснато разпадащи се демократични обединения да преодоляват проведената опозиция на някогашната комунистическа партия против западноевропейските промени. Сред политиците, които стояха в челните редици на Съюз на демократичните сили (изключвам преднамерено поставените там лица от репресивните служби), имаше доста блестящи хора, само че доста малко от тях знаеха какво е политика, още по-малко – какво е социология, обществена логика на психиката и напълно нямаха визия от пазарна стопанска система. Някои като Стефан Савов и Петър Дертлиев имаха фамилен или персонален политически опит, само че събран преди половин век. Като нямаха визия от политика, множеството доста елементарно се поддаваха на операции от внедрените измежду тях сътрудници на Държавна сигурност, още повече че имаха разнообразни цели и желания. Много от тях виждаха в демократичната коалиция поле за реализация на персоналната си визия за народна власт. Дисциплината в общото политическо деяние, коректността към съидейниците и способността да влагат упорити старания в продължителна и тягостна работа бяха качества, които прекомерно рядко се срещаха при тях.
Липсата на публичен спор и опорочените през годините на комунизма публични нрави способстваха западноевропейските промени да не бъдат осъзнати като безспорна нужда. Дебатът най-често дерайлираше в дребнотемие, израждаше се в персонални разправии и най-много кавги. Увлечението на медиите към скандалното стартира от самия старт на прехода. Нямаше по какъв начин при жалкото равнище на този спор хората да схванат къде отиваме, какво ще ни коства това изпитание, какви ще бъдат изгодите.
Самият спор на хора с разнообразни отзиви, изказвани намерено и защитавани с причини, беше чужд за посткомунистическото общество. Мнозинството гледаше с съмнение всеки, който има смелостта да пази персоналната си позиция. Хората бяха привикнали с анонимността. Самата поява на обществени представители дразнеше. Повечето не търпяха и не толерираха появяването на нови водачи на публично мнение. Може би и тъй като искащи за тези функции имаше в обилие. В огромната си част тези претенденти за обществено внимание и популярност нямаха нужните политически хрумвания и качества, срещаха подбив и отменяне.
Освен това хората не имаха вяра на думите и причините. Повечето думи бяха изгубили смисъла си – не показваха нищо. Комунистическата процедура, която ги беше родила, загиваше пред очите ни. Нова процедура още нямаше. Нямаше ги и новите понятия за нея. Когато се показваха, в началото ги разбираха малко на брой. До болшинството стигаха постепенно и по килнат метод. На него му беше належащо доста време, с цел да осмисли какво показват. Нямаше обществени показа какво е " народна власт ", " партия ", " съпротива ", " бизнес ", " предприемачески риск ", " налог добавена стойност ", " данъчен заем ". Нямаше отговор на въпроса " по какъв начин по този начин едни имат с пари назаем, а други не? ". Лесно беше обобщението: " Щом имаш повече от мен, значи си откраднал ". Тази визия беше вярна за всички, които имаха повече от останалите при комунизма, само че тя се придвижи и в прехода. Порочните практики от предишното, които главно познаваше обществото, дефектираха смисъла на новите понятия за демократични институции, за пазарната стопанска система и за нейните герои – частните бизнесмени. Самата дума " народна власт " се извърши с негативно наличие. С нея нарекоха властта на проведената престъпност и олигархията.
На всичко от горната страна дебатът доста рядко се водеше с причини. Малцина говореха с причини, множеството крещяха. Никой никого не чуваше. Дори не се правеше, че слуша. Политическият престиж изобщо не произтичаше от силата на причините. Те бяха сменени с експанзия, с опетняване и със закани. Крещящите не желаеха да убеждават в своята справедливост, а по сталински – в случай че може, да отстранят съперника, да го няма, да не приказва, да се подчини, да бъде наказан, в случай че не наказан – най-малко оклеветен. Злоупотребяваше се с доверието на лековерните гласоподаватели, тъй като то бе единственият източник на мощ и политическа тежест. И в този момент продължава да е по този начин.
Големият недостиг беше цялостното неявяване на публично разбиране, че на страната е належащо водачество. В просветените среди властническото водачество на Тодор Живков беше подигравано десетилетия наред. Освен това то даде жалък резултат даже за излъчилата и поддържалата го комунистическа партия. Този презрян опит бе изкоренил самата визия, че водачеството е належащо, с цел да може обществото да върви напред и да се развива, още повече когато би трябвало да се реформира. Колцина разбираха, че без самоотвержено водачество промените на прехода са невъзможни?
Намирахме се в някаква невъзможност, тъй като българското посткомунистическо общество мъчно излъчва водачи. Отнася се неоправдателно към всяка демонстрация на самочувствие и смелост, които са по този начин присъщи за всеки лидер. Посреща съмнително всяка непозната дарба да се вземат сложни и оспорвани решения; и изрично не има вяра, че някой има откровено предпочитание да му служи... Заради самото него, а не поради себе си.
Втората коалиция саботира западноевропейските промени, тъй като водеше политиките на някогашната комунистическа партия. Най-красноречивите образци за това бяха скрояването на комфортна правосъдна власт и реанимацията на старите служби за сигурност. Те бяха сложени в основата на реда и сигурността на демократична България.
Такава политика бе и поемането на необслужваните заеми и лихви на държавните предприятия и кооперативите. Историята на Българска народна банка демонстрира, че скриването и опрощаването на безстопанствеността и кражбите е осъществявано неколкократно сред 1950 и 1989 година Така десетилетия стандартът на финансова безнаказаност на ръководещите на всички нива – от тези на предприятията до тези на върха на режима, бе оживявал още веднъж и още веднъж. Никога не е било проблем при комунизма да бъдат накарани данъкоплатците да платят сметката на безстопанствеността. Винаги е било считано за възможно да бъдат ограбвани вложителите в банките. Взима се от спестовните и се дава на разсипниците, с цел да има социалистическо тъждество. Тази политика бе продължена в големи мащаби в 1993 и 1994 година
Имаше ли опция? Напълно съм уверен, че имаше. Ако това следващо опрощаване на задължения не беше направено, първите предприятия и кооперативи щяха да стартират да банкрутират. Чак тогава банкрутиралите, а и останалите, щяха да видят с очите си последствията от позволените от тях занемареност и обири. Всички щяха да създадат и невъзможното, щяха да понесат ограничения, да основат организация и дисциплина; щяха на намерят вътрешни запаси, с цел да спасят работните си места. Принудата на банкрута щеше да дисциплинира държавните предприятия и кооперативите. Тази пазарна насила бе ампутирана и последствията от нейната липса бяха, че страната потегли още веднъж към повсеместен банкрут.
Управляващите на държавните предприятия и в този момент не престават да натрупват безконтролно задължения и чакат страната да им ги поеме.
Нямаше управнически капацитет да се вършат промените. Политиците се сблъскваха с високата цена на промените и отказваха да я платят. Затова не вземаха непопулярни решения, не ги постановяваха и не изискваха тяхното осъществяване. Това се отнася освен за политиците отляво, само че и за забележителна част от тези отдясно. Нашата основна отлика от тях бе, че ние, от ръководството на Филип Димитров, имахме волята да вземаме решения, да действаме, да плащаме за грешките си, само че страната да продължава напред. Такава воля и управнически капацитет втората коалиция на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и отделилите се от Съюз на демократичните сили нямаше. Затова промените изгубиха своя политически мотор.
*Поради пропуски в паричната политика и забавяния в структурната промяна бе прекъснато Третото стендбай съглашение с МВФ. IMF. BULGARIA. Request for Stand-By Arrangement, July 5 1996, p.1.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ