"Всекидневно се сблъскваме с липсата на елементарни критерии за литературна значимост"
Дневник " препубликува от предговора на книгата " Българската литература през XXI век (2000 - 2020). Част I " от проф. Милена Кирова - книжовен историк и теоретик. Изследването ще бъде налично в книжарниците от 13 април. Книгата, издание на " Колибри ", има упоритостта да хвърли неутрален взор към литературната реалност през първите двайсет години на новия век и да очертае гледка на най-новата българска литература. " Едно от първите неща, които разбрах, беше нуждата да погледна сериозно към критическата процедура на последните десетилетия. Казвам го като създател на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в интервала 1995-2020 година и оповестени основно по страниците на в. Култура ", написа в предговора си проф. Милена Кирова.
Проф. Милена Кирова (64) преподава българска литература от Освобождението до Първата международна война и антропология на библейския свят в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на петнадесет книги, измежду които са монографиите " Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература " (1995), " Йордан Йовков. Митове и митология " (2001), " Проблематичният натурализъм " (2002) и " Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на обрисуване в Стария Завет " (2005), " Литературният канон. Предизвикателства " (2009). Съставител и редактор на два тома " Неслученият канон ", първата история на българската литература, основана от дами (2009 и 2013).
През последните години се занимава с проучване на мъжествеността в Стария Завет, вследствие на което през 2011 година излезе книгата й " Давид, Великия. История и неустрашимост в Еврейската Библия ", първа част от по-голямо проучване. Носителка на разнообразни награди, сред които са Националната премия за литературна рецензия на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната премия за хуманитаристика " Хр. Г. Данов " за 2011 и за 2006 година, премията за литературна история и рецензия на СУ (2003), премията за достижения в региона на литературната история на ВТУ (2002) и други
Из " Българската литература през XXI век (2000 - 2020) " от Милена Кирова
Към читателите на тази книга
Българската литература през XXI век (2000 - 2020) - част 1С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Ще се опитам да показва в резюме метода, който съм избрала за написването на тази книга. Ще стартира с компликациите, които срещнах и които чакат всеки откривател на българската литература от 21 век.
През първите две десетилетия в България работят, публично регистрирани, над 7000 издателства. Наистина, някои от тях изчезват с годините, само че по тази причина пък други се появяват и техният брой е сред 200 и 300 годишно. През 2006 година да вземем за пример броят на издадените книги е съвсем 3,5 милиона и гладко нараства до над пет милиона през 2009 година. След това международната финансова рецесия удря България и броят се свива съвсем наполовина; от 2012 година стартира отново да пораства, стигайки до девет милиона през 2018 година, след което пандемичната рецесия опустошава този бизнес надолу и през 2021 година са регистрирани едвам към четири милиона новоиздадени книги (Всички данни, които показвам, са взети от Националния указател на издаваните книги в НБКМ и формалните годишни доклади на Националния статистически институт).
Разбира се, че не прекомерно огромна част от тези книги съставляват нова литература от български създатели. Трябва обаче да се има поради, че близо 40% от българите не четат никакви книги, други 20% са прочели една книга годишно (може да е готварска); остават трийсетина %, от които най-малко половината няма да посегнат към модерна българска литература. С такава аудитория литературният пазар у нас наподобява голям, непостижимо цветен и мъчно обозрим (данните са от 2021-2022 година.) Още повече, че не съществува нещо като известен указател или списък на новоизлязлата художествена литература от български създатели.
Към това се прибавят финансовата некадърност на библиотеките да си набират новоизлезли книги, замирането на периодически издания, които оферират информация за това, какво се е появило, хаосът от отзиви в Интернет и така нататък До един миг имах вяра, че цифровото пространство ще запази информацията во веки веков : нещо като общочовешки списък, в който нищо не може да се изгуби. В процеса на работата открих, че десетина години са задоволителни, с цел да изчезне немалка част от тази информация. Казват, че един добър IT експерт би могъл да измъкне всичко от цифровата памет. Сигурно е по този начин, само че нямам вярата, че (и) идващите генерации литературни откриватели ще бъдат виртуози на компютърното изкуство.
Трудностите от този кръг ме накараха да включа колкото е допустимо повече информация за действителността на нашия хартиен пазар през първите две десетилетия на века. Съзнавам, че това би трябвало да е станало за сметка на вниманието, което българските историци обичайно отделят на " огромните " създатели и произведения. Само че тъкмо тук се появяват две нови съображения.
Българска литература от Освобождението до Първата международна война – част 1С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първото идва от неналичието на времева отдалеченост. Все още няма публичен консенсус кои са тези огромни създатели и произведения . Няма Публика, която е в положение да образува единно мнение: има публики, всяка от които харесва разнообразни неща и отхвърля да прочете останалите. Много слаби са механизмите за институционален надзор на читателския усет - факт, който мислим като добър, защото натрупахме негативен опит във времето на държавния комунизъм. Да не забравяме обаче, че рецензията (имам поради професионалната, способена критика) също е институция и нейната днешна уязвимост не може да бъде разбрана като преимущество на нашето общество.
Така бъдещите историци на българската литература ще имат опцията да избират и правят оценка съгласно настройките и желанията на своето време. (Литературната, както всяка друга история, се написа от гледната точка на победилите феномени и процеси.) Аз пък си сложих задачата да им бъда от изгода, разказвайки колкото може повече за нашето време - от вътрешната страна на неговата разнопосочна и разнолика реалност.
Вътре в задачата да опиша доста сложих акцент върху създатели и произведения, които нямат огромни шансове да попаднат в светлината на бъдещия Канон. Навярно ще бъда упрекната, че отстранявам еднообразно внимание на писатели с неравни благоприятни условия, че събирам по жанров или тематичен принцип " високи " с " ниски " творби. На това бих дала отговор, че считам за към този момент несъответстващ обичайния " генералски метод " на българската литературна история.
Първо, тъй като измененията във усета на актуалните читатели протичат извънредно бързо и просветителните институции с доста труд (все още, все някак) удържат позицията на каноноцентричното образование.
Второ, тъй като нямаме ясни критерии кои създатели и изключително кои творби са високи и кои не са. Свидетели сме на невиждано размиване на границите сред старите показа за елитарно и известно изкуство, нерядко в две поредни произведения на един и същи публицист. Този развой обгръща жанровата система, тематиката, стилистиката - на процедура всички страни на това, което ни разрешава да оценим приноса на една творба.
Колкото повече четях, толкоз повече растеше моето разбиране, че обичайните твърди граници сред визиите за елитарно и известно изкуство не работят в последните десет-петнайсет години. Има критици, които упорстват върху носталгичната годност на тези граници. Ако можех, щях да го направя и аз. Само че не съумявам да си затворя очите пред действителността, в която живеем. И въпреки всичко граница някъде би трябвало да има.
Всекидневно се сблъскваме с неналичието на обикновени критерии за литературна значителност в практиката на всеобщите медии и техните " културни " послания. Хубаво е, че рецензията от време на време реагира, въпреки и все по-слабо с всяка година. Избрах да сложа границата на своя избор сред известната и всеобщата литература - естествено, съгласно визиите, които имам за всяка от тях. Популярното е част от трансформационните процеси в нашия век; всеобщото остава под чертата на тези качества, които вършат един текст важен като книжовен факт.
Това въобще не значи, че всеобщата литература не би трябвало да бъде изследвана ; в противен случай, тя е скъп документ за светоусещането на всяко общество. Само че пътят на нейното проучване би трябвало да бъде друг - със мощен превес на инструментариум и подходи из други области на научното познание като културология, социология, антропология и така нататък Продължавам да се надявам, че у нас следва да се появят систематични проучвания върху историята на всеобщата литература, на литературните усети, на концепциите и на идеологическите механизми, които образуват настройките на необятната аудитория.
Друга огромна компликация пред опитите да се създадат някакви систематизирания върху литературата на 21 век е нейната изключителна разноцветност - освен като голям брой от направления в жанра, стилистиката, тематиката и прочие, само че също по този начин, и даже още повече, поради смесването на няколко разнообразни жанра, на няколко разнообразни стилистики в една и съща творба: би трябвало да я " подредиш " на няколко места по едно и също време, а това размива правилото на самата класификация и подрива концептуалната целокупност на обобщението.
Никога до момента не е било толкоз мъчно да се обхване разнообразието на литературния пазар , да се обединят явленията в процеси, да се типологизират процесите и да се създадат стимулирани изводи за положението и посоките, в които върви развиването на българската литература. Много е огромно изкушението да избереш десет-петнайсет романа от няколко следващи години и да хвърлиш в общественото пространство някакво едро скроено мнение за " българския разказ през 21 век " да вземем за пример.
Нито действителността, нито честността на изследователската процедура разрешават сходен метод. Защото романите са необозримо доста, отвратително разнообразни и неподвластни на елементарен (а от време на време и на всякакъв) тип обобщение; от време на време не могат да бъдат оприличени даже два по два.
Но къде да бяха единствено романите Същото се отнася за всички родове и жанрове на актуалната литература. Всяко произведение желае да бъде друго, да изкрещи неповторимата и неустоима характерност на своя създател. Трябва да изминат най-малко няколко десетилетия от днешното положение на нещата, с цел да се появи история с ясни контури и мощни акценти върху тези феномени и направления, които са се оказали печеливши от позиция на идващия стадий в развиването на българската литература. За сметка на това ще потъне таман смайващото многообразие на днешния ден. Не знаем какъв брой дълго ще продължава то и до каква степен ще ни докара, само че пък се вижда, че към този момент вписва българската литература в един голям, съвременен и световен развой.
Насред всички компликации и неясноти, без опората на историческата отдалеченост, трябваше да направя методологически избо р: по какъв начин ще наподобява моят опит за история на българската литература от през вчерашния ден, без да имам ясна граница сред през вчерашния ден и през днешния ден? Едно от първите неща, които разбрах, беше нуждата да погледна сериозно към критическата процедура на тези десетилетия. Казвам го като създател на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в интервала 1995-2020 година и оповестени основно по страниците на в. " Култура ".
Изчетох още веднъж тях, както и написаното от други критици на други места, също по този начин и част от безбрежния поток читателски отзиви в разнообразни конгреси, уеб сайтове и блогове в Интернет. (Сред тях, би трябвало да отбележа, има доста положителни персонални уеб сайтове, които постоянно изтъквам във вътрешността в книгата.) Ясно видях какъв брой огромна може да бъде разликата сред оперативната рецензия (имам поради освен рецензии, само че и публикации с тематичен или жанров обсег на творби от няколко следващи години) и литературноисторическата оценка на едно и също събитие. Това сътвори нуждата да оспоря някои критически отзиви, в това число мои лични.
Критикът написа под микроскоп, а литературният историк наподобява на инженер, който се пробва да сглоби повсеместен механизъм от голямо количество разбъркани елементи. Понякога жертваш добър създател или творба, в случай че не можеш да ги наместиш в градивната скица. Друг път извеждаш напред произведения с не толкоз блестящи характерности, тъй като са ти функционално нужни, с цел да сглобиш някоя значима част на общия механизъм.
Съзнавам обаче един абсурд. Написана с упоритостта да бъде литературна история, тази книга ще се прочете като рецензия, тъй като нейното през вчерашния ден, както към този момент споделих, към момента е през днешния ден. Тя неизбежно ще провокира разминавания и несъгласия в необятен диапазон: от разбираемата реакция на подценени създатели до кардиналните несъгласия с възгледите на други литературоведи. Първите авансово апелирам за опрощение: тяхната липса не е въпрос на някакво отношение, тя идва от невъзможността (или най-малко моята неспособност) да бъде открито, премислено и включено всичко на днешния книжовен пазар. Колкото до вторите, ще парафразирам думите на библейския създател Йоан: пробвайте и вие, преди да хвърлите камък.
Раздялата с моите критически привички беше нужна , само че сама по себе си не ми помагаше да намеря подобаващия методологически път. Прехвърлих голям брой разновидности: изпитани и неизпитани, изтъркани и лъскаво нови; всеки от тях имаше своите достолепия и дефекти. Тематичната история да вземем за пример ми се стори изключително привлекателна, тъй като има такива направления, в които доста творби (особено измежду романите) могат да бъдат обединени: близкото минало, Прехода, Болестта през второто десетилетие на века...
Освен това щеше да ме избави от тегобата да върша оценка на всеки различен тип значителност за създателите и техните достижения. Само че какво щях да върша с тези произведения, които оставаха отвън обрисуваните тематични направления? Ами поезията? Тематичната типология там не работи добре.
Макар и потопен в ръждата на 19 век, постъпателно-хронологическият метод също изглеждаше подобаващ. Въпреки тесния исторически небосвод, измененията в българската литература от 90-те години насам се бяха случвали с изключителна експедитивност. Жанровият метод също не беше за занемаряване поради лично литературния му темперамент. Стига единствено да имах сигурността на някакви, най-малко почти, чисти жанрове.
Жанровата динамичност на актуалната литература обаче протича в противоположна посока. По-модерни и малко развити у нас подходи като микроисторията и метода на годините също бяха примамливи: в действителност, поостарели в международен проект, те все щяха да бъдат някакъв пробив в навиците на българската литературна история. Да не приказваме за най-новите трендове като правене на международна или най-малко на районна (например балканска или югоизточноевропейска) литературна история.
Всеки от тези подходи имаше своите преимущества и подобаващи качества. В същото време всеки от тях поотделно изглеждаше непълен, с цел да предам таман разнообразието като изключително характерна линия на нашата днешна литература. Освен това имах потребност от интердисциплинарно пространство, в което да вместя значими за мен наблюдения с извънлитературен, да вземем за пример културологичен или социологичен, темперамент.
Разпъната от всички тези съображения, осъзнах, че в никакъв случай няма да стигна до избора на един-единствен верен и " най-актуален " метод . Затова взех решение да засрещна и пресека разнообразни подходи според от спецификата на материала, с който работя в обособените елементи на книгата. Постепенно тази трансгресия стартира да се постанова и вътре в рамките на някоя част, да вземем за пример в главата за романа от второто десетилетие на века.
Българска литература от Освобождението до Първата международна война – част 3С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Броят на творбите и тяхното многообразие набъбнаха до такава степен, че нито тематичната типология, нито жанровата подредба, нито извеждането на вектори в проблематиката можеха да решат казуса с необузданото държание на моя " материал ". В последна сметка използвах три разнообразни метода: годишния, жанровия и тематичния, а главата порасна докъм стотина страници. В други глави, срещайки изключително присъщи феномени (като " алтернативата на традицията " в поезията от първото десетилетие или " казусът Яна Борисова " в драматургията), включих метода на микроисторията, с цел да слага акцент върху смисъла на тези феномени.
И до момента в който се борех ту с избора, ту с метода или събирането на информация, минаха три години. Започнах първата книга през есента на 2019 година, а пиша нейния увод, когато завършва 2022 година. И литературата, и обществената конюнктура в България се трансформираха за тези години. През 2019 въобще не можех да си показва динамичността и тежестта на това, което щеше да ни връхлети още преди да е завършило второто десетилетие на новия век.
Третото десетилетие - по този начин както стартира и както върви - наподобява към този момент друго от второто и доста друго от първото десетилетие с неговите - през днешния ден някак детски или най-малко анахронични - проблеми към Прехода. Историческата динамичност на 21 век е поразителна; надали единствено на мен ми омръзна да пребивавам в " забавното " време на огромни промени. Но в случай че ние, хората, губим от бързината на този (за нас единствен) живот, българската литература може би ще завоюва, отивайки толкоз надалеч и толкоз бързо напред, колкото през днешния ден в действителност не можем да си представим.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Проф. Милена Кирова (64) преподава българска литература от Освобождението до Първата международна война и антропология на библейския свят в СУ " Св. Климент Охридски ". Автор е на петнадесет книги, измежду които са монографиите " Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература " (1995), " Йордан Йовков. Митове и митология " (2001), " Проблематичният натурализъм " (2002) и " Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на обрисуване в Стария Завет " (2005), " Литературният канон. Предизвикателства " (2009). Съставител и редактор на два тома " Неслученият канон ", първата история на българската литература, основана от дами (2009 и 2013).
През последните години се занимава с проучване на мъжествеността в Стария Завет, вследствие на което през 2011 година излезе книгата й " Давид, Великия. История и неустрашимост в Еврейската Библия ", първа част от по-голямо проучване. Носителка на разнообразни награди, сред които са Националната премия за литературна рецензия на името на Иван Радославов и Иван Мешеков (2011), Националната премия за хуманитаристика " Хр. Г. Данов " за 2011 и за 2006 година, премията за литературна история и рецензия на СУ (2003), премията за достижения в региона на литературната история на ВТУ (2002) и други
Из " Българската литература през XXI век (2000 - 2020) " от Милена Кирова
Към читателите на тази книга
Ще се опитам да показва в резюме метода, който съм избрала за написването на тази книга. Ще стартира с компликациите, които срещнах и които чакат всеки откривател на българската литература от 21 век.
През първите две десетилетия в България работят, публично регистрирани, над 7000 издателства. Наистина, някои от тях изчезват с годините, само че по тази причина пък други се появяват и техният брой е сред 200 и 300 годишно. През 2006 година да вземем за пример броят на издадените книги е съвсем 3,5 милиона и гладко нараства до над пет милиона през 2009 година. След това международната финансова рецесия удря България и броят се свива съвсем наполовина; от 2012 година стартира отново да пораства, стигайки до девет милиона през 2018 година, след което пандемичната рецесия опустошава този бизнес надолу и през 2021 година са регистрирани едвам към четири милиона новоиздадени книги (Всички данни, които показвам, са взети от Националния указател на издаваните книги в НБКМ и формалните годишни доклади на Националния статистически институт).
Разбира се, че не прекомерно огромна част от тези книги съставляват нова литература от български създатели. Трябва обаче да се има поради, че близо 40% от българите не четат никакви книги, други 20% са прочели една книга годишно (може да е готварска); остават трийсетина %, от които най-малко половината няма да посегнат към модерна българска литература. С такава аудитория литературният пазар у нас наподобява голям, непостижимо цветен и мъчно обозрим (данните са от 2021-2022 година.) Още повече, че не съществува нещо като известен указател или списък на новоизлязлата художествена литература от български създатели.
Към това се прибавят финансовата некадърност на библиотеките да си набират новоизлезли книги, замирането на периодически издания, които оферират информация за това, какво се е появило, хаосът от отзиви в Интернет и така нататък До един миг имах вяра, че цифровото пространство ще запази информацията во веки веков : нещо като общочовешки списък, в който нищо не може да се изгуби. В процеса на работата открих, че десетина години са задоволителни, с цел да изчезне немалка част от тази информация. Казват, че един добър IT експерт би могъл да измъкне всичко от цифровата памет. Сигурно е по този начин, само че нямам вярата, че (и) идващите генерации литературни откриватели ще бъдат виртуози на компютърното изкуство.
Трудностите от този кръг ме накараха да включа колкото е допустимо повече информация за действителността на нашия хартиен пазар през първите две десетилетия на века. Съзнавам, че това би трябвало да е станало за сметка на вниманието, което българските историци обичайно отделят на " огромните " създатели и произведения. Само че тъкмо тук се появяват две нови съображения.
Първото идва от неналичието на времева отдалеченост. Все още няма публичен консенсус кои са тези огромни създатели и произведения . Няма Публика, която е в положение да образува единно мнение: има публики, всяка от които харесва разнообразни неща и отхвърля да прочете останалите. Много слаби са механизмите за институционален надзор на читателския усет - факт, който мислим като добър, защото натрупахме негативен опит във времето на държавния комунизъм. Да не забравяме обаче, че рецензията (имам поради професионалната, способена критика) също е институция и нейната днешна уязвимост не може да бъде разбрана като преимущество на нашето общество.
Така бъдещите историци на българската литература ще имат опцията да избират и правят оценка съгласно настройките и желанията на своето време. (Литературната, както всяка друга история, се написа от гледната точка на победилите феномени и процеси.) Аз пък си сложих задачата да им бъда от изгода, разказвайки колкото може повече за нашето време - от вътрешната страна на неговата разнопосочна и разнолика реалност.
Вътре в задачата да опиша доста сложих акцент върху създатели и произведения, които нямат огромни шансове да попаднат в светлината на бъдещия Канон. Навярно ще бъда упрекната, че отстранявам еднообразно внимание на писатели с неравни благоприятни условия, че събирам по жанров или тематичен принцип " високи " с " ниски " творби. На това бих дала отговор, че считам за към този момент несъответстващ обичайния " генералски метод " на българската литературна история.
Първо, тъй като измененията във усета на актуалните читатели протичат извънредно бързо и просветителните институции с доста труд (все още, все някак) удържат позицията на каноноцентричното образование.
Второ, тъй като нямаме ясни критерии кои създатели и изключително кои творби са високи и кои не са. Свидетели сме на невиждано размиване на границите сред старите показа за елитарно и известно изкуство, нерядко в две поредни произведения на един и същи публицист. Този развой обгръща жанровата система, тематиката, стилистиката - на процедура всички страни на това, което ни разрешава да оценим приноса на една творба.
Колкото повече четях, толкоз повече растеше моето разбиране, че обичайните твърди граници сред визиите за елитарно и известно изкуство не работят в последните десет-петнайсет години. Има критици, които упорстват върху носталгичната годност на тези граници. Ако можех, щях да го направя и аз. Само че не съумявам да си затворя очите пред действителността, в която живеем. И въпреки всичко граница някъде би трябвало да има.
Всекидневно се сблъскваме с неналичието на обикновени критерии за литературна значителност в практиката на всеобщите медии и техните " културни " послания. Хубаво е, че рецензията от време на време реагира, въпреки и все по-слабо с всяка година. Избрах да сложа границата на своя избор сред известната и всеобщата литература - естествено, съгласно визиите, които имам за всяка от тях. Популярното е част от трансформационните процеси в нашия век; всеобщото остава под чертата на тези качества, които вършат един текст важен като книжовен факт.
Това въобще не значи, че всеобщата литература не би трябвало да бъде изследвана ; в противен случай, тя е скъп документ за светоусещането на всяко общество. Само че пътят на нейното проучване би трябвало да бъде друг - със мощен превес на инструментариум и подходи из други области на научното познание като културология, социология, антропология и така нататък Продължавам да се надявам, че у нас следва да се появят систематични проучвания върху историята на всеобщата литература, на литературните усети, на концепциите и на идеологическите механизми, които образуват настройките на необятната аудитория.
Друга огромна компликация пред опитите да се създадат някакви систематизирания върху литературата на 21 век е нейната изключителна разноцветност - освен като голям брой от направления в жанра, стилистиката, тематиката и прочие, само че също по този начин, и даже още повече, поради смесването на няколко разнообразни жанра, на няколко разнообразни стилистики в една и съща творба: би трябвало да я " подредиш " на няколко места по едно и също време, а това размива правилото на самата класификация и подрива концептуалната целокупност на обобщението.
Никога до момента не е било толкоз мъчно да се обхване разнообразието на литературния пазар , да се обединят явленията в процеси, да се типологизират процесите и да се създадат стимулирани изводи за положението и посоките, в които върви развиването на българската литература. Много е огромно изкушението да избереш десет-петнайсет романа от няколко следващи години и да хвърлиш в общественото пространство някакво едро скроено мнение за " българския разказ през 21 век " да вземем за пример.
Нито действителността, нито честността на изследователската процедура разрешават сходен метод. Защото романите са необозримо доста, отвратително разнообразни и неподвластни на елементарен (а от време на време и на всякакъв) тип обобщение; от време на време не могат да бъдат оприличени даже два по два.
Но къде да бяха единствено романите Същото се отнася за всички родове и жанрове на актуалната литература. Всяко произведение желае да бъде друго, да изкрещи неповторимата и неустоима характерност на своя създател. Трябва да изминат най-малко няколко десетилетия от днешното положение на нещата, с цел да се появи история с ясни контури и мощни акценти върху тези феномени и направления, които са се оказали печеливши от позиция на идващия стадий в развиването на българската литература. За сметка на това ще потъне таман смайващото многообразие на днешния ден. Не знаем какъв брой дълго ще продължава то и до каква степен ще ни докара, само че пък се вижда, че към този момент вписва българската литература в един голям, съвременен и световен развой.
Насред всички компликации и неясноти, без опората на историческата отдалеченост, трябваше да направя методологически избо р: по какъв начин ще наподобява моят опит за история на българската литература от през вчерашния ден, без да имам ясна граница сред през вчерашния ден и през днешния ден? Едно от първите неща, които разбрах, беше нуждата да погледна сериозно към критическата процедура на тези десетилетия. Казвам го като създател на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в интервала 1995-2020 година и оповестени основно по страниците на в. " Култура ".
Изчетох още веднъж тях, както и написаното от други критици на други места, също по този начин и част от безбрежния поток читателски отзиви в разнообразни конгреси, уеб сайтове и блогове в Интернет. (Сред тях, би трябвало да отбележа, има доста положителни персонални уеб сайтове, които постоянно изтъквам във вътрешността в книгата.) Ясно видях какъв брой огромна може да бъде разликата сред оперативната рецензия (имам поради освен рецензии, само че и публикации с тематичен или жанров обсег на творби от няколко следващи години) и литературноисторическата оценка на едно и също събитие. Това сътвори нуждата да оспоря някои критически отзиви, в това число мои лични.
Критикът написа под микроскоп, а литературният историк наподобява на инженер, който се пробва да сглоби повсеместен механизъм от голямо количество разбъркани елементи. Понякога жертваш добър създател или творба, в случай че не можеш да ги наместиш в градивната скица. Друг път извеждаш напред произведения с не толкоз блестящи характерности, тъй като са ти функционално нужни, с цел да сглобиш някоя значима част на общия механизъм.
Съзнавам обаче един абсурд. Написана с упоритостта да бъде литературна история, тази книга ще се прочете като рецензия, тъй като нейното през вчерашния ден, както към този момент споделих, към момента е през днешния ден. Тя неизбежно ще провокира разминавания и несъгласия в необятен диапазон: от разбираемата реакция на подценени създатели до кардиналните несъгласия с възгледите на други литературоведи. Първите авансово апелирам за опрощение: тяхната липса не е въпрос на някакво отношение, тя идва от невъзможността (или най-малко моята неспособност) да бъде открито, премислено и включено всичко на днешния книжовен пазар. Колкото до вторите, ще парафразирам думите на библейския създател Йоан: пробвайте и вие, преди да хвърлите камък.
Раздялата с моите критически привички беше нужна , само че сама по себе си не ми помагаше да намеря подобаващия методологически път. Прехвърлих голям брой разновидности: изпитани и неизпитани, изтъркани и лъскаво нови; всеки от тях имаше своите достолепия и дефекти. Тематичната история да вземем за пример ми се стори изключително привлекателна, тъй като има такива направления, в които доста творби (особено измежду романите) могат да бъдат обединени: близкото минало, Прехода, Болестта през второто десетилетие на века...
Освен това щеше да ме избави от тегобата да върша оценка на всеки различен тип значителност за създателите и техните достижения. Само че какво щях да върша с тези произведения, които оставаха отвън обрисуваните тематични направления? Ами поезията? Тематичната типология там не работи добре.
Макар и потопен в ръждата на 19 век, постъпателно-хронологическият метод също изглеждаше подобаващ. Въпреки тесния исторически небосвод, измененията в българската литература от 90-те години насам се бяха случвали с изключителна експедитивност. Жанровият метод също не беше за занемаряване поради лично литературния му темперамент. Стига единствено да имах сигурността на някакви, най-малко почти, чисти жанрове.
Жанровата динамичност на актуалната литература обаче протича в противоположна посока. По-модерни и малко развити у нас подходи като микроисторията и метода на годините също бяха примамливи: в действителност, поостарели в международен проект, те все щяха да бъдат някакъв пробив в навиците на българската литературна история. Да не приказваме за най-новите трендове като правене на международна или най-малко на районна (например балканска или югоизточноевропейска) литературна история.
Всеки от тези подходи имаше своите преимущества и подобаващи качества. В същото време всеки от тях поотделно изглеждаше непълен, с цел да предам таман разнообразието като изключително характерна линия на нашата днешна литература. Освен това имах потребност от интердисциплинарно пространство, в което да вместя значими за мен наблюдения с извънлитературен, да вземем за пример културологичен или социологичен, темперамент.
Разпъната от всички тези съображения, осъзнах, че в никакъв случай няма да стигна до избора на един-единствен верен и " най-актуален " метод . Затова взех решение да засрещна и пресека разнообразни подходи според от спецификата на материала, с който работя в обособените елементи на книгата. Постепенно тази трансгресия стартира да се постанова и вътре в рамките на някоя част, да вземем за пример в главата за романа от второто десетилетие на века.
Броят на творбите и тяхното многообразие набъбнаха до такава степен, че нито тематичната типология, нито жанровата подредба, нито извеждането на вектори в проблематиката можеха да решат казуса с необузданото държание на моя " материал ". В последна сметка използвах три разнообразни метода: годишния, жанровия и тематичния, а главата порасна докъм стотина страници. В други глави, срещайки изключително присъщи феномени (като " алтернативата на традицията " в поезията от първото десетилетие или " казусът Яна Борисова " в драматургията), включих метода на микроисторията, с цел да слага акцент върху смисъла на тези феномени.
И до момента в който се борех ту с избора, ту с метода или събирането на информация, минаха три години. Започнах първата книга през есента на 2019 година, а пиша нейния увод, когато завършва 2022 година. И литературата, и обществената конюнктура в България се трансформираха за тези години. През 2019 въобще не можех да си показва динамичността и тежестта на това, което щеше да ни връхлети още преди да е завършило второто десетилетие на новия век.
Третото десетилетие - по този начин както стартира и както върви - наподобява към този момент друго от второто и доста друго от първото десетилетие с неговите - през днешния ден някак детски или най-малко анахронични - проблеми към Прехода. Историческата динамичност на 21 век е поразителна; надали единствено на мен ми омръзна да пребивавам в " забавното " време на огромни промени. Но в случай че ние, хората, губим от бързината на този (за нас единствен) живот, българската литература може би ще завоюва, отивайки толкоз надалеч и толкоз бързо напред, колкото през днешния ден в действителност не можем да си представим.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ