Дневник препечатва анализа на политолога Даниел Смилов от портала Култура.

...
Дневник препечатва анализа на политолога Даниел Смилов от портала Култура.
Коментари Харесай

От Русия с любов

" Дневник " препечатва разбора на политолога Даниел Смилов от портала " Култура ".

Руският политолог Семьон Слепаков има доктрина, която добре изяснява ненадейно зародилото напрежение в връзките сред нашите две приятелски страни. Тази доктрина е " патриотическа-еротическа " и главната ѝ теза е, че външната политика на Русия стъпва на една причина – да бъде обичана, колкото мъчно или неловко от време на време да е това:

А мы, а мы без любви не можем
А мы, а мы без любви не хотим
Для нас это възприятие всех прочих важней и дороже,
А мы без любви – не дадим, не дадим, не дадим!
(Виж видеото за цялата доктрина.)[1]

При визитата на съветския патриарх Кирил у нас във връзка честванията на 3-и март въпросът за неналичието на достатъчнa (по съветски оценки) българска обич беше остро и неведнъж издигнат. Беше направена публична забележка на президента Радев, че българските усеща би трябвало да бъдат отправени само към съветската страна, а не към други субекти на интернационалните връзки (особено пък поляци, украинци, литовци или румънци). Многопосочната обич обърква и не може да сътвори трайна и солидна основа на българо-руските връзки.

Негативният бащински отзвук на патриарха внесе ужас измежду българските сановници. Дали пък в действителност не можем да се понапънем още малко и да удовлетворим високите съветски условия за непорочност и еднопосочност на възприятието? Вярно е, че президентът и вицепрезидентът ни направиха доста в това отношение: при посрещането вицепрезидентът даже се поклони на съветската страна по-ниско, в сравнение с изглеждаше физически допустимо. След като ескортира патриарха по време на аудиенция му, президентът Радев пък търпеливо и без ненужно достолепие изслуша огорчението на госта от неналичието на задоволителна реципрочност. Но най-после малко скапе усещането, което не остана неусетно от съветската страна. Вместо дипломатично да си замълчи, президентът въпреки всичко опита да отбрани правото ни да почитаме и други народности, починали за българската независимост.

Нужно ли беше това? Не трябваше ли просто да си признаем грешката и да помолим за амнистия?

Най-непремерена обаче беше реакцията на вицепремиера Валери Симеонов, който напряко провокира фамилен скандал и в българо-руските, и в съдружните си връзки. Когато стане дума за обич, на Валери Симеонов постоянно може да се разчита за експанзивност на възприятията. За неволя неговите се оказаха по-скоро в негативния набор във връзка с персоната на съветския патриарх. Симеонов повдигна другояче забавен въпрос за обекта любовта: дали тя би трябвало да е православието, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) или и двете дружно? Все отново едно е да обичаш първото, а напълно друго – второто. Да не приказваме и за двете по едно и също време. Българският " родолюбец " откровено се беше объркал какво тъкмо се желае от него. Объркването при него всекидневно води до вулгарност, посредством която мисълта му се избистря.

Този път обаче това породи остра реакция в другояче любвеобилния и богоязлив негов сътрудник Волен Сидеров. Ранен в най-скъпото му – вярата – той не можеше да замълчи. И не замълча. А и в последна сметка за всеки политически правилен индивид – като Оперативна програма – е недопустимо вицепремиер на една страна да наскърбява върховен представител на друга. Политическата уместност изисква опрощение, което беше поискано от Сидеров, само че отказано от Симеонов.

ГЕРБ пробваха да омаловажат спора в обединението като въпрос не на геополитическа ориентировка, а на образование. Или по-скоро на неговото (временно) неявяване у вицепремиера и непредвидения му остатък у Сидеров. По централното запитване на патриарх Кирил – за незадоволителната българска обич – Борисов и ГЕРБ не взеха директно отношение. В диалог с президента Путин министър председателят Борисов беше към този момент направил намек за дребен подарък под формата на АЕЦ " Белене ", който да обясни възприятията. Но Русия към този момент елементарно не се хваща на нашите байганьовски галантности: ще ти подаря рокля, но в случай че съседите и Европейски Съюз се съгласят да я платят. Сами разбирате, че такива оферти не са гаранция за същинска обич.

Когато и нашето външно министерство се умълча, съветската страна се уплаши, че е останала неразбрана. И с цел да няма комплициране във връзка с това, по какъв начин би трябвало да бъде обичана, Русия направи публицистично предаване по централния си канал с присъединяване на водещи специалисти.[2]

Уважаваният водещ на това предаване Владимир Соловьов (нещо като нашия Кошлуков) го стартира стремително: " Патриарх Кирил преподаде на българите урок по история ". Очевидно, любовта ни би трябвало да включва и приемливост, и почитание към дидактическите умения на Русия. Оттам нещата получиха малко по-груб темперамент обаче в изявленията на мастития Семьон Багдасаров, шеф на Центъра за изследване на страните от Близкия Изток и Централна Азия. Той сподели следното: " целият проблем е в това, че през днешния ден в България на власт са предатели и негодници, които не помниха кой ги е освободил ".

Малко незаслужено, откривателят сложи под въпрос проруския темперамент на президента Радев и непосредствено го упрекна в пронатовство, завършвайки с недипломатичното: " Какво желаете от тези дегенерати, управници на България? ". Оттук всеки би се досетил, че основнaтa спънка пред любовта на Русия се оказват нашите управници, които посредством необяснима недъгавост са станали неатрактивни. (Макар че физиономично към момента поразително припомнят на Тодор Живков.)

За да няма никаква остатъчна неизясненост, Багдасаров съобщи: " Трябва да оказваме помощ да се сменят управниците и на украинския народ, и на българския. Да ги сменят! ". Любовта – когато е същинска – изисква жертви.
Тези малко крайни изказвания се оказаха в действителност много солидна основа за консенсус сред участниците в предаването. Някои пробваха да защитят верността на България в връзките, само че като цяло ни се наложи облик на изневеряващ сътрудник, който си е заслужил един приблизително добър бой. Тезата за по-твърдо отношение беше подета от професор Виталий Третяков, декан на Висшето телевизионно учебно заведение към МГУ, който ни удари напряко в националния стихотворец – Иван Вазов. " Те не са братушки. Забравете за това. " – безапелационен беше професорът.

Владимир Сергиенко, ръководител на Германския съюз на писателите за междунационално единодушие, допусна, че казусът може да бъде решен не с принуждение, а с по-меки средства. " И несъмнено, колкото по-малка е една страна, толкоз по-лесно е да бъде купена. Цялата. Да се позволи такава вялотекуща мафия. Да бъде дадена кредитна карта с тлъста сметка на трима-четирима пиарове, които имат малките екрани и вестници – и страната е купена. " Тази оферта сигурно е породила интерес измежду изброените лица с малките екрани и вестници, които в нашия случай се свеждат главно до едно. Което обаче, в случай че му четеш вестниците, все едно към този момент е било купено.
Сергей Михеев, политолог, повдигна един джендър сензитивен проблем, който също наподобява е спънка за съветската обич към нас. Общението с Европа съгласно него е извратило българите и ги е направило неспособни на братска обич: " Г-н Багдасаров, апропо, загатна тук содомитите, въпреки и в различен подтекст. Точно това е измяната – за един айфон, който ще ти дадат, да заемеш такава поза, с цел да те обладават по този начин, както им харесва. Точно това са новите европейски полезности ".

Тук диалогът явно зави в леко скандална посока, само че Виталий Третяков го върна към съществото му като обясни характера на визитата на патриарх Кирил у нас: " Винаги съм твърдял, че Руската православна черква е второто съветско Министерство на външните работи ". Така че всеки у нас, който си мисли, че става дума просто за просвета или вяра, апелирам да си вземе нужната записка.

Към края на диалога се наложи тезата, че единствено с меки средства (като купуване) проблемите в двустранните ни връзки може и да не се решат. Затова беше наведен и съветският стратегически опит: " Който побеждава, те тичат след него. А след това – при този, който ги храни. Такава им е логиката на психиката. Кой с изключение на самите нас може да подсигурява сигурността на Русия? А ние би трябвало да подсигуряваме сигурността на нашите съдружници. За чий са ни такива съдружници? ".
Разговорът приключи тягостно за нас – очевидно още има доста да работим, с цел да заслужим любовта на Русия, която сега като че ли е разколебана дали и по какъв начин да ни притегли. Добре познатата ни сентенция – " бьет – значит любит " – има заплаха да се окаже главно доказателство за възприятията на Русия към нас.

В края на патриотично-еротическата си доктрина за съветската външна политика Семьон Слепаков предлага една теза, с която изрично не съм склонен. Специалистът твърди, че Русия може да наподобява като доста привлекателна жена, само че под одеждите ѝ се крие същина от различен пол. Същност, която, в случай че не бяха дебатите за Истанбулската спогодба, бих нарекъл трансджендър. Това, несъмнено, не може да е правилно, въпреки че след срещите си с съветската страна президентът Радев доби тип на човек, прозрял нелицеприятна загадка.

[1]https://www.youtube.com/watch?v=0y6xUxaqNa4
[2]http://clubz.bg/65198-trqbva_da_pomognem_na_bylgarskiq_narod_da_si_smeni_upravnicite
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР