Поуката от провалилите се протести през 2013 г. може да ни помогне
" Дневник " предложения проф. Ивайло Дичев да напише разбор във връзка. Заглавието е на редакцията.
Ивайло Дичев: Протестът основава жива гражданска общественост. Тя може да се окаже значима и в друга борба
Колко очаквания и разочарования от митингите! Като че ли не можем да се отървем от марксистката концепция, че националните маси творят историята. Разбира се творят я, тъй като няма различен, който да го прави, само че водени от своите водачи - религиозни, политически, професионални, културни.
Сам по себе си митингът е срив на обществения ред, изблик на гняв, която някой би трябвало да насочи. Преди 16 години митингите против Виденовата инфлация доведоха на власт реформаторското държавно управление на Костов; преди 10 години яростта против Пламен Орешарски и оферти за началник на ДАНС Делян Пеевски ни върна към застоя на Бойко Борисов. Накъде ни поведоха митингите от 2020 към този момент е единствено обект на очаквания.
Няма такова нещо като народ, всички сме народ - и тези горе, и тези долу. Накъде ще се насочат пристрастеностите му зависи от всички нас, и от хората на улицата, и от водачите, и от медиите, и от идеолозите. Понякога народът се подстрекава било с действителни неблагополучия като цената на сиренето, било с фантасмагории като отвличането на децата ни от норвежките викинги. Но тази аморфна маса е потенция, сила, която разнообразни политически сили приватизират - съперниците им пък разобличават, обяснявайки ни, че не това е народът, а нещо напълно друго. И провеждат контрапротести, които са един автентичен принос на страната ни към теорията на демокрацията.
Противно на превърнатата в насмешка от съперниците му, ще кажа: протестиращият човек е противен, той е заплашителен, деструктивен. Дали тази буря ще се насочи към отбрана на гражданските права, както става във времето на Мартин Лутър Кинг, или към взлом на Капитолия като при Тръмп, е въпрос на водачество. Това, че у нас обществените придвижвания в София нормално минават умерено с няколко изключения като нападението на Партийния дом, не значи, че няма насъбрана засегнатост - у нас тя постоянно се показва в отчуждение, негласуване, емиграция.
Културни подиуми на политическото С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Накъде ще се насочи протестната сила е централен въпрос пред не едно демократично общество през днешния ден. Профсъюзите на всички места губят водещата си позиция, понижава ролята на стачките в обществените придвижвания. Отстъпват идеологиите, излъчените в смействата политически идентичности. Все по-често напред излиза грозната експанзия на афектирания на света човек, която опустошава ту Лондон, ту Париж. И разнообразни мислители почват да проучват какво тъкмо е желал народът и за какво не е поискал да ни го заяви.
Струва ми се, че най-хубавия спомен от митингите през 2013 година бяха седянките на асфалта към Орлов мост, където протестиращите дискутираха. Нещо такова видяхме и в придвижването на френските жълти жилетки - те с събираха на кръговите придвижвания пред входа на градовете, с цел да споделят освен хрумвания, само че и страсти, чувство за смисъл и взаимност. Как може да се развие тази линия, без пренебрежително да се постанова на хората ролята на умници, която политици и интелигенция обичат да играят? Как да чуем какъв тъкмо тип народ желаят да бъдат нашите съграждани и какво тъкмо чакат от политиката?
Поуката от провалилите се митинги през 2013 година може да ни помогне.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Ивайло Дичев: Протестът основава жива гражданска общественост. Тя може да се окаже значима и в друга борба Колко очаквания и разочарования от митингите! Като че ли не можем да се отървем от марксистката концепция, че националните маси творят историята. Разбира се творят я, тъй като няма различен, който да го прави, само че водени от своите водачи - религиозни, политически, професионални, културни.
Сам по себе си митингът е срив на обществения ред, изблик на гняв, която някой би трябвало да насочи. Преди 16 години митингите против Виденовата инфлация доведоха на власт реформаторското държавно управление на Костов; преди 10 години яростта против Пламен Орешарски и оферти за началник на ДАНС Делян Пеевски ни върна към застоя на Бойко Борисов. Накъде ни поведоха митингите от 2020 към този момент е единствено обект на очаквания.
Няма такова нещо като народ, всички сме народ - и тези горе, и тези долу. Накъде ще се насочат пристрастеностите му зависи от всички нас, и от хората на улицата, и от водачите, и от медиите, и от идеолозите. Понякога народът се подстрекава било с действителни неблагополучия като цената на сиренето, било с фантасмагории като отвличането на децата ни от норвежките викинги. Но тази аморфна маса е потенция, сила, която разнообразни политически сили приватизират - съперниците им пък разобличават, обяснявайки ни, че не това е народът, а нещо напълно друго. И провеждат контрапротести, които са един автентичен принос на страната ни към теорията на демокрацията.
Противно на превърнатата в насмешка от съперниците му, ще кажа: протестиращият човек е противен, той е заплашителен, деструктивен. Дали тази буря ще се насочи към отбрана на гражданските права, както става във времето на Мартин Лутър Кинг, или към взлом на Капитолия като при Тръмп, е въпрос на водачество. Това, че у нас обществените придвижвания в София нормално минават умерено с няколко изключения като нападението на Партийния дом, не значи, че няма насъбрана засегнатост - у нас тя постоянно се показва в отчуждение, негласуване, емиграция.
Накъде ще се насочи протестната сила е централен въпрос пред не едно демократично общество през днешния ден. Профсъюзите на всички места губят водещата си позиция, понижава ролята на стачките в обществените придвижвания. Отстъпват идеологиите, излъчените в смействата политически идентичности. Все по-често напред излиза грозната експанзия на афектирания на света човек, която опустошава ту Лондон, ту Париж. И разнообразни мислители почват да проучват какво тъкмо е желал народът и за какво не е поискал да ни го заяви.
Струва ми се, че най-хубавия спомен от митингите през 2013 година бяха седянките на асфалта към Орлов мост, където протестиращите дискутираха. Нещо такова видяхме и в придвижването на френските жълти жилетки - те с събираха на кръговите придвижвания пред входа на градовете, с цел да споделят освен хрумвания, само че и страсти, чувство за смисъл и взаимност. Как може да се развие тази линия, без пренебрежително да се постанова на хората ролята на умници, която политици и интелигенция обичат да играят? Как да чуем какъв тъкмо тип народ желаят да бъдат нашите съграждани и какво тъкмо чакат от политиката?
Поуката от провалилите се митинги през 2013 година може да ни помогне.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ