Днес Сияна трябваше да навърши 13 години. Това написа баща

Днес Сияна трябваше да навърши 13 години. Това написа татко ѝ Николай Попов.

Момичето беше убито в злополука и вечно остана на 12 години.

Ето какво написа татко ѝ в профила си във Facebook. Той цитира думите на нейна другарка.

Днес Сияна трябваше да навърши 13 години ….остава тишината. На тази дата преди 13 година държах в ръцете си целият свят. Само преди година се радвахме на порасналото си момиче. Днес има единствено спомени…

Говорят децата, да замълчим:

”Днес Сиси трябваше да стане на 13.

 Но няма торта. Няма свещи. Няма деца, които да пеят подправено.

 Има единствено тишина.

 И една изложба, която се открива през днешния ден. Стени, цялостни с нейните рисунки.

 И всичко, което е останало от нея.

Аз познавах Сияна.

 Не ѝ бях най-близката другарка. Не знаех всяка нейна загадка. Не ходех на всяко нейно рождено празненство.

 Но за три години… всякога, когато тя беше тук, ние си говорихме. Винаги. Докато си чакахме рейсовете. Докато правеше гривнички които след това продаваше, до момента в който рисуваше картини за канала и..  Малки моменти. Но същински.

 Тя ме виждаше. Аз я виждах.

 И в този момент нея я няма.

 Сега аз очаквам рейса сама. Завинаги.

Но тя не си отиде умерено. Не просто „ умря “.

 Тир се обърна върху колата на баба ѝ и дядо ѝ.

 Главата ѝ била ударена. Била е обезобразена.. Кървяла е за час в ръцете на баба си.

 Дете на 12.

 Можете ли да си визиите?

 Да умираш. Да знаеш, че умираш. Да чувстваш по какъв начин секундите се изнизват от тялото ти.

 В ръцете на човек, който несъмнено би дал живота си, единствено с цел да ти подари още един мирис.

И до момента в който тя се е мъчила  индивидът, който я умъртвил, си е седял в кабината.

 Не е оказал помощ. Не му е пукало.

 Бил ок с обстоятелството, че е умъртвил дете с фантазии. С обстоятелството, че е умъртвил аргументите по които родителите и да стават сутринта.

 Това е светът.  Това е Огледало, в което никой не желае да се гледа.

Сияна не е сама.

 Всеки ден  едно дете умира. Едно семейство не помни за какво да диша. Деца са смазани по асфалта.  И след това всички споделят „ случай “.

 Но това не са произшествия. Това е цената на алчността. На бързането. На илюзията, че животът ни принадлежи вечно. На това парите да костват повече от неизпълнени детски фантазии.

Когато Сиси беше жива, от време на време я подценяваха. Въртяха си очите. Не я взимаха насериозно.

 А в този момент, когато е мъртва, внезапно всички схващат. Изведнъж всички могат да бъдат благи.

 Твърде късно.

Този текст не е за нея. Тя в никакъв случай няма да го прочете.

 Той е за вас. За всеки, който още диша.

Аз съм на 12. Точно както тя беше.

 Разбираш  ли в този момент? Това значи, че аз може да съм идната. Че твоето дете може да е идващото.

 Смехът, който чу тази заран. Лицето, което си мислиш, че ще гледаш вечно. Гласът, който вика името ти.

 Всичко това може да изчезне. В един момент. В кръв и тишина.

Събуди се.

Не с цел да се мразиш. Не с цел да потънеш в боязън.

 А с цел да осъзнаеш какъв брой нежно е всичко.

 Да живееш по този начин, като че ли всяка секунда е последна.

 Да бъдеш благ, даже когато боли. Да казваш истината, даже когато реже.Да помагаш, даже когато никой не гледа.

 Да обичаш в този момент — не на следващия ден, не „ по-късно “. Преди ковчегът да се затвори.

Защото в случай че не го направиш, идващото дете няма да е Сиси.

 Ще бъде някой, за който вярваше, че в никакъв случай няма да изгубиш.

И тогава ще схванеш.

Прекалено късно. ”

Hana Solo- другарка на Сияна….