Днес ще ви споделим за една много тъжна, но напълно

Днес ще ви споделим за една доста тъжна, само че изцяло същинска история, която може да доближи всеки един човек. Тя ни кара да се замислим кои би трябвало да са същинските ни цели и дали цялостен живот не преследваме подправен живот?

И да желая да повторя грешката си, към този момент нямам това време. Но разбрах едно – човек би трябвало първо да обмисля дейностите си и чак по-късно да прави безумия, такива, каквито аз позволих.

Мъжът ми беше авиатор и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиация.

Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме дружно с децата си, хем да сме настрана и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.

След година и половина непосилен труд къщата беше подготвена – същинска хубост за очите. И тъкмо когато трябваше да се радваме на новото си жилище, мъжът ми се разбо­ля и умря. Видях се в знамение, тъй като още не бяхме трансферирали етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха фамилни, само че огромният нямаше деца, а дребният се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документи, с цел да уза­коня на всеки каквото му се полагаше.
Когато при­ключих с това, малко се поуспокоих, само че тогава породи непредвидена от мен обстановка.

Моят етаж се оказа бодил в очите на снахите. Те на­стръхнаха една против друга и против мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всич­ко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, единствено и единствено да им припиша ета­жа си. И тук направих най-голямата неточност в живо­та си. Приписах го на мал­кия, тъй като имаше деца, а като отплата на го­лемия трансферирах лозето и земите на село.

Започ­на война сред двамата братя, подкокоросвани от дамите си. В един миг дребният не устоя, про­даде двата етажа и зами­наха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха огромен апар­тамент, само че в него, есте­ствено, за мен нямаше място.

Надявах се, че големи­ят ще ме вземе при себе си, само че снахата отсече, че щом съм дала всичко на дребния, би трябвало той да ме гледа. А това, че им бях за­вещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стиг­на се до такава степен, че ме изпра­тиха да пребивавам в дървена­та къщурка на лозето, ко­ято имаше две стаи. Тога­ва краката още ме държа­ха, само че след три години към този момент ми беше мъчно да пътувам до града за про­дукти и медикаменти. А сино­вете и снахите не ме по­глеждаха – напряко бяха не запомнили за мен.

Едва тогава разбрах последни­те думи на брачна половинка си:

„ На никого нищо не припис­вай, до момента в който си жива! “ Късно беше обаче да по­правям сторената неточност. Човек би трябвало да е вманиачен да остане на улицата, в случай че е имал три­етажна къща…

Наложи ми се да ида в старешки дом. Понеже имах хубава пенсия, а и с половината от пенсията на брачна половинка ми се събираше добра сума, можех да си разреша най-малко порядъчен дом за остарели хора, с отлични медицински грижи. Тук открих другари, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обични­те си деца. Вече нямам нищо – единствено насъбрани години.

Не ми остава друго, с изключение на да очаквам края, мис­лейки за нелепостта, която направих.