Да преодолеем раздялата с любов
Днес ще ви приказвам за раздялата. И то с доста обич. Възможно ли е? Свикнали сме раздялата да се свързва с болежка, горест, носталгия, неприятни чувства… все тегота. Погледнато много дълбоко, разлъка няма, най-малко не в духовните сили. Колкото по-фокусирани сме единствено в материалното, толкоз по-силно може да изживяваме раздялата. Всеки човек претърпява с друг прочувствен интензитет раздялата – за някои е належащо много време, с цел да премине неналичието, други не престават елементарно напред. Начинът, по който се претърпява една разлъка, се корени в детството ни. Допълнително ще напиша и за това.
При раздялата, изключително интимната, постоянно остава горчива нотка, отчаяние, остава неналичието от наличието на другия човек. Може да се чуят обвиняванията, жертвеническите изявления „ за какво навръх мен се случи? “, „ за какво не ме обича, аз толкоз доста го обичам “ и така нататък В такива моменти постоянно се намесва егото, одобряваме нещата прекомерно персонално, намесват се и остарели модели на занемаряване или боязън.. Остават и недоизказаните неща, които ускоряват още повече възприятието на беззащитност и неудовлетвореност, изключително в случай че единствено единият човек е изискал раздялата. Дни подред неналичието на индивидът ви ранява, слушайки остарели песни още веднъж се връщате в моментите на благополучие, връщате обратно времето и съжалявате за случилото се, пробвате се безпомощно да поправите случилото се с цената на всичко, даже забравяте личните си потребности и се фокусирате в нещо минало, само че скъпо за вас… Сценариите, извършени по време на разлъка за хиляди, възприятията са уместно тежки в множеството случаи, всеки приема по друг метод случката, а на някои хора лишава време, с цел да не помнят, простят и въобще да имат още веднъж желанието да продължат напред. Човек елементарно се концентрира върху болката и е по-лесно да остане на тези периодичност.
Много от тежките реакции, претърпяни по време на разлъка, са точно нещата, които са излезли на повърхността, с цел да бъдат изчистени. Точно това са били „ задачите “ на тази разлъка – да ни трансформират, да научим нови неща. П онякога смисълът на всичко случило се е понятен за нас дълго време откакто сме претърпяли раздялата. Егото постоянно е положено на колене, разбираш, че нещата не са както ги искаш, учиш се на приемане и примирение. Именно желанията на егото ускоряват страданията в нас, точно мислите подпалват още по-големи премеждия. И в един миг пускаш и се смиряваш. Едно е да се примириш в обстановката, друго е да се смириш. Има моменти, когато можем да действаме, само че и други, когато нещата не зависят единствено от нас. Тогава егото се учи да приема, да спре да осъжда, да спре да желае за себе си, да замълчи и да погледнем с нов взор на нещата. Именно тези тъжни чувства за преградите ни стопират да усетим цялостната любов и приемане към другите. Защото надълбоко в нас си ние не сме разграничени с никой. Аз съм ти и ти си аз.
Има и един различен метод за прекарване на раздялата, едно друго виждане, което трансформира целия образ на раздялата. Това е онази разлъка, която ни изпълва с обич, която носи мир, точно поради методът, по който гледаме на нещата. Това е онази разлъка, която не разделя, а която учи по какъв начин да се сближим. Как се случва това ли? С смяна на мисленето.
Промяната е допустима, когато разтеглим мисленето си, когато разберем, че няма делене, че няма тъкмо място, където свършваш ти и стартирам аз, тъй като сме едно и тъй като сме обединени. Другото нещо, което съществува в този вид мислене е благодарността. Благодарността, че въпреки всичко си имал опцията да изпиташ тези прелестни моменти, да се докоснеш до един различен свят, да бъдеш в връзки, където сте обменяли любов и че в този момент е пристигнал моментът да продължите напред. Това е тихото схващане, че всяко нещо си идва в точния миг и че когато отмине и свърши, то си отива, освобождавайки място на новото. И това може да бъде самобитна щастлива гала за вас, колкото и неуместно да ви звучи – да изпратите остарялото с обич, то заслужава признателност за всичко, на което ви е научило, тъй като след всяка връзка има промяна, даже незабележима. След всеки човек и обстановка сме научили нещо ново. А това е мотив за признателност. Защото без тези хора нямаше да сме се докоснали до смяната. А всяка смяна е едно малко знамение, в случай че успееш да го видиш. Всяка една смяна има силата да ти помогне да разшириш сърцето си и да бъдеш все по-приемащ, признателен и отворен към новото. Това ще донесе мир и естетика в цялото ти създание.
Приемането, че това е желанието на този човек (ако раздялата е пожелана от него) оказва помощ. Често и тук егото е накърнено, нещата се одобряват прекомерно персонално, против нас и така нататък Нужно е просто да се смени мисленето, да се прегледа вероятността решението на другият да няма нищо общо с вас, тъй като всеки човек работи единствено от лични подбуди. Дори и да не откривате причина в желанието на другия, приемете. Дори и да знаете повода, не оспорвайте. Приемането на желанието на другите е допустимо единствено, в случай че имаш емпатия и почитание към другите, в случай че се държиш към другите, както ти искаш да се държат към теб.
Иска се огромна вътрешна мощ да приемеш, че нещо не се случва по този начин, както искаш ти , че ще си „ лишен “ от опцията да показваш обичта ти, да докосваш този човек, да се будиш до него. Невероятна е силата, която те трансформира в моментът, когато приемеш нещата, такива, каквито са. Когато приемеш другият без да съдиш, без да го обвиняваш или да се настройваш против него. Това е това приемане, което сближава и онази мощна обич, която носи чувството за съгласуваност. Безусловната обич, без условия, тя е просто обич.
Знаем, че същинската любов е равна на независимост . В нея няма условия, няма връзване, няма правила, няма условие другият да е до теб и да ти донася това, от което ти имаш потребност. И в случай че е същинска обич, тя ще ти помогне да приемеш раздялата умно, да признаеш правото на другия човек да бъде там, където изиска, да бъде с този, с който желае и да живее по личните си правила. Тази мощна същинска обич дава силата на човек да одобри и почете желанието на другия, без да акцентира своите стремежи на егото, без да манипулира на разлъка. Това е онази мощна любов, която дава независимост, която признава свободата и която ще е щастлива, без значение какъв брой надалеч е другият човек от теб. Ти обичаш, тъй като това ти носи наслада на теб, тъй като обичането ти носи наслада, без да очакваш да ти отвърнат със същото, без да си засегнат, в случай че някой не работи както ти искаш. Тогава си изпълнен и даже в миг на разлъка ти не губиш нищо, тъй като обичта е в теб и ти продължаваш да го правиш, без значение дали сте разграничени физически. Защото задачата на любовта е да съществува свободна. И това мислене и бъдене в тези мисли носи покой в душата. При него отсъства всякакво страдалчество и игри от страна на егото.
За да затвориш една страница от време на време е нужно доста. То е като обичана книга, която си прочел и си стигнал до последната страница. Дори да ти е тъжно, че тя е свършила, си спомняш за многото мъдрости, които си попил, спомняш си за чувствата, които си изпитал, четейки я. Дори и да се прелистиш обратно, към този момент няма какво ново да научиш, ще повториш неща, които знаеш. А с цел да продължиш напред, към новата книга, е нужно въпреки всичко да затвориш прочетеното. И в случай че го направиш с доста обич и признателност, ще получиш и запазиш мига.
създател: Видислава Тодорова
